В историята на българското освободително движение имената си в Пантеона на безсмъртието са записали стотици революционери, дали живота си за свободата на отечеството. Сред тях се издига образът на Васил Левски, който през изминалия век и половина като че ли е придобил една неземна сакралност. Затова неслучайно за Левски се говори като за българския Христос Спасител и вече 150 години напразно се правят опити да бъде убедена консервативната църква да го канонизира и признае за светец и мъченик. Васил Левски е и един от най-разпространените образи в различните жанрове на културата. За него са написани десетки произведения, а всеки художник смята за огромна чест и предизвикателство да представи своето виждане за образа му.
Най-ранните известни портрети на Апостола на свободата са от края на XIX век и са излезли изпод четката на Георги Данчов – Зографина, приятел на Левски. Двамата се запознават през 1869 г. в Сопотския манастир, където Георги и брат му Никола са наети да иконописват черквата. Един ден в манастира се отбива Левски по комитетски дела и е представен от игуменката на братята. Между революционера и художника се завързва дружба и след това те се срещат още много пъти. Левски привлича Зографина за делото на революцията и той превръща дома си в средище революционно средище. Георги Данчов рисува три портрета на Дякона, които според родственицата на Левски Жанина Загорска са най-близо до оригинала.
Сред най-известните български художници, рисували портрет на Левски е и Дечко Узунов. “Огърлицата на безсмъртието” е правен през 1973 г. – 100 години след трагичната гибел на величавия българин. На нея Левски е представен след залавянето: с вързани ръце, леко приведен напред, но с вълнуващо изражение на лицето и твърд и непреклонен поглед. Този портрет обаче се възприема противоречиво от българите. Докато за някои е гениален, други намират “кусури” в начина на изобразяване на пропорциите на тялото на Апостола, като акцентират върху главата му, която била изобразена твърде малка, за сметка на ръцете, нарисувани големи.
Друг велик български художник – Васил Стоилов, рисува “Левски основа революционен комитет”. В нея обаянието на революционера и умението да пали сърцата и да убеждава е предадено не само чрез изражението му, но и чрез лицата на селяните, които го гледат като един истински библейски месия.
Една от най-известните групови картини, централна фигура в която е Апостола, е “Обесването на Васил Левски” на Борис Ангелушев. Осъденият на смърт революционер е представен далече от един изкуствено героизиран образ. Левски под бесилото е обикновен човек, ранен, болен, измъчен и страдащ, че няма да довърши делото на живота си. Но той не е обезсърчен, защото е излязъл победител в двубоя си с Османската империя. Той днес ще бъде обесен, но след него идват още стотици хиляди българи, готови да дадат живота си, за да продължат делото му.
Сред съвременните художници също има изключително сполучили рисувани портрети на Васил Левски. Сред тях интересни са картините “Губя само мене си” и “Светия” на Пламен Вълчев. На първото платно Апостолът е представен след залавянето си “с меланхоличен лик, погледът му е премрежен, печален, зареян в безкрайността. Дяконът е опрял глава на стената с безнадеждност и обреченост. Облечен е в изхабено и измачкано шаячно палто. Шията е оголена и готова за въжето. Ръцете са кръстосани, дясната стиска силно левия лакът. Цялата поза на снагата му подсказва една примиреност”, пише писателят Митко Новков. На втората картина Левски е в простички селски дрехи с ореол около главата. Ръцете му са стиснати в юмруци, сините му стоманени очи гледат твърдо, а устните му здраво стиснати.
Интересен е портретът на Росен Райчев от 2010 г. Любопитното е, че художникът рисува картината в ателието си в Атланта, САЩ. Първоначалната му идея е била да дари платното на българския парламент. Разочарован от непрекъснатите разпри между родните депутати обаче, художникът променя решението и портретът попада в Президентството. Райчев рисува портрети и на известни американци, сред които Томас Джеферсън и Морган Фрийман, но признава, че пресъздаването чертите и духа на Левски му е било най-трудно. “При изобразяването на Левски важното не е толкова физическата прилика, а безмълвният, психологическият и емоционалният диалог с модела”, споделя Райчев.
Интересни са и портретите, които представят Апостола на свободата с някои от най-близките си съратници. Александър Поплилов представя титаните на българската революция: Васил Левски и Христо Ботев. А Калина Тасева е избрала да изобрази Дякон Левски със своя духовен събрат отец Матей Преображенски – Миткалото. По-голяма известност обаче Тасева получава с друга своя картина, “Левски пред съда”, която рисува когато е само на 25 години. За да нарисува достоверно помещението, в което се състоял процесът срещу Левски, художничката посещава неведнъж бившия турски конак в София. А за да нарисува облеклата на турците от онова време, тя взема от етнографския музей сюртуци, с които “облича” героите си на платното.
Сред най-съвременните портрети на Левски са тези на графика илюстратор Христо Нейков. Те представят един по-нестандартен рисувален подход при изобразяването на националния герой на България. На тях Левски е представен в различни моменти от живота си: като знаменосец в четата на Панайот Хитов, сбогуващ се майка си си, в затвора с превързана глава и оковани ръце и крака, и изправен пред бесилото.
Лично за мен една от най-въздействащите картини на Васил Левски е на художника Владимир Рогожаров. Той представя Апостола с майка си Гина, прегърнати минути преди раздялата завинаги. На тази картина виждаме не националния герой на България Васил Левски, а синът, който се прощава със своята майка. В онзи момент сърцето му навярно също е страдало и е било разкъсано от раздялата с тази, която му е дала живот. Едва ли има българин, чието сърце не би трепнало пред тази картина. Друга картина на Рогожаров, посветена нещо е Левски е “Молитва”. В нея по един уникален начин художникът е представил духовното, сакралното и бунтовното начало в образа на Апостола на свободата.
Иван ГЕОРГИЕВ