– Как се появи идеята за този спектакъл?
– Преди време в мен се появи желание да направя моноспектакъл. Много дълго си търсих материал, но не успях да намеря нещо, което да откликне на душата ми, на моята същност, и се сетих за един спектакъл в театър “199”, в който съм работил и аз, и майка, и брат ми, посветен на живота на Едит Пиаф. Казваше се “Едит Пиаф за себе си”, а главната роля изпълняваше Таня Масалитинова. В него бяха показани важни моменти от нейния живот, звучаха и красивите песни на тази голяма френска звезда. Беше изключително хубаво представление, което се игра години наред. Реших да направя нещо подобно за Емил Димитров, защото той заслужава, а и българите обичат много неговите песни.
А ние нищо не знаем за Емил, освен “Моя страна, моя България” и някоя друга клюка.
България в последните години
се превърна в страна на клюките.
Самият Димитров казва в спектакъла – “Когато умра, за мен ще се пръскат толкова много слухове, че най-накрая никой няма да разбере какъв си бил в действителност. Тази мисъл не ми дава покой, затова искам да разкажа за себе си”.
– Как подбрахте екипа, с който да работите?
– При подготовка за представянето на спектакъла във Велико Търново на 9 октомври някои хора ми казаха, че сме нямали звезди, което много ме обиди. Нямало имена, които да привлекат публиката. Това е едно разбиране, което за мен е чуждо, защото нашият спектакъл е посветен на една от най-големите звезди, които сме имали в България.
В моя спектакъл участва и великотърновецът Велин Михайлов, който е една от големите звезди на “Като лъвовете”. Той беше детето, което най-дълго се снима в нашето предаване, и това не е случайно, защото той е много талантлив и обаятелен.
Привлякох и други млади певци, перфектни музиканти, защото музиката се изпълнява на живо, и моя милост. Не претендирам, че съм звезда, но претендирам, че сме направили един стойностен спектакъл, от който хората излизат с насълзени очи. Ние не сме направили евтина комедия.
– Какъв Емил Димитров ще видят зрителите във вашия спектакъл?
– Ще видят един Емил Димитров, който не е правил музика на всяка цена,
всяка песен на Емил е послание към публиката.
Самият той казва, че неговият социален химн е песента “Ако си дал”, а неговият химн за родината е “Моя страна, моя България”. От нашия спектакъл хората ще узнаят историята на тази песен. Тя не е допускана до радио ефира, заради нея променят регламента на “Златния Орфей”, само да не спечели.
Зрителите ще научат повече за отношенията му с двете му съпруги, за връзката му с импресариото му Васил Андреев. Показваме Емил Димитров и в края на живота му, когато е изоставен от всички и умира със 72 лв. пенсия, но ще видят и Емил, заради когото в Съветския съюз на крака са ставали 80 000 души.
Много интересни са моментите, в които разказвам за неговите родители, за баба му, благодарение на която той тръгва на уроци по акордеон и става това, което е.
– Какво го отличава от всички други изпълнители?
– Още веднъж ще кажа, че всяка негова песен е послание, та той има три песни, които са посветени на майката. Има ли съвременни български “звезди”, които да са написали песен за майката, ами те са раждани от някаква небесна сила, нямат майки. Те пишат и пеят само за глупости, мръсотии.
– Кога се объркаха нещата?
– Комерсиалността е причината за объркването на нещата, на всяка цена да се печели. Пак се връщам на евтините комедии, които се изпълняват от иначе добри артисти, след като ги гледа човек, нищо не остава в него. Изкуство ли са тогава?!
– Познавахте ли се лично с Емил Димитров?
– О, да. В “Като лъвовете” в началото пеехме песни на чужди изпълнители, но много бързо разбрах, че истината е друга – публиката трябва да разбира това, което слуша, и започнахме да подбираме наши песни. Емил Димитров е единственият, който се обаждаше от вилата си в “Княжево” на редакционния ни телефон. Моята асистентка разказва, че краката ѝ се подкосили, когато го е чула първия път. Емил благодареше, че децата са изпели негова песен. Той беше истински човек! Емил Димитров има една фраза, която не мога да не споделя в това интервю. Той казва –
“Отговорните фактори ме пренебрегваха.
Правеха се, че не съществувам,
подценяваха моите успехи. – Мъчно ми беше, затова постоянно ходех на концерти, за да бъда с моята публика”.
Той никога не е бил галеник на критиката, на радиото и телевизията. Синдромът да не оценяваме великите си хора, да не им даваме заслуженото и да ги изпращаме обидени от този свят, сякаш е част от нашия хемоглобин.
Затова исках да разкажа за Емил Димитров в този спектакъл. Представлението събужда доста изводи за смисъла на живота, за избора ни на място под слънцето, за сложните ни връзки и отношения, защото и ние като него си задаваме въпроса – каква е нашата роля в театъра, наречен живот.
Весела КЪНЧЕВА, сн. личен архив
