Пепиниерството – изгубеният поминък на региона
Заради отличните вкусови качества килифаревските вина и пелин са познати в цяла Европа, но запазена марка на местните хора е пепиниерството. Този поминък има древна история по българските земи, а преди около 100 години в Килифарево всяко второ семейство си докарвало добри доходи от облагородяване на лози.
През 30-те години на миналия век в землището на градчето отглеждат около 10 000 декара лози, а годишно се облагородяват около 4 млн. лозички. С тях търгуват в цяла България, а не малка част от продукцията се изнася в Германия, Франция, Унгария и др. В годините на соца пепиниерството се превръща в един от основните икономически отрасли на Килифарево и символ на града. През 80-те години селището изнася над 10 милиона лозички годишно, най-вече в бившите соцстрани и СССР. Само за десет години обаче добрите традиции са загубени и единствено по-възрастните хора в града вече владеят тънкостите на този занаят.
Пепиниерството представлява облагородяване на диви лози с цел производство на посадъчен материал за създаването на нови лозя. В Килифарево този поминък се развива още от времето на траките, а историческите данни сочат, че местните вина са стигали чак до Древна Елада, разказва уредникът в Регионалния исторически музей във Велико Търново Михаил Стойчев. Той от няколко години проучва историята на пепиниерството в градчето, а неговият прадядо Георги Пашов бил сред крупните производители в региона. Имал около 5 декара маточник за диви лози и още около 2 декара лозе, а готовият посадъчен материал продавал със солидна печалба.
Масовото облагородяване на диви лози в Килифарево започва през 1905 г., обяснява историкът. Тогава местният лозар Димитър Калчев пренася от САЩ няколко нови сорта грозде, които впоследствие облагородява и засажда. Така той поставя началото на пепиниерството в селището. По същото време бъдещият политически деец Трифон Саралиев, завършил агрономство в Австрия, започва да обучава местните лозари как да облагородяват нови лози. През 20-те и 30-те години на XX век в Килифарево има бум в развитието на лозарството и пепиниерството, а местните фамилии просперират. Тогава облагородените лозички се продават в съседните по-големи градове и в различни части на Европа.
Световната икономическа криза през 20-те години не подминава България, а в частност и Килифарево. За да оцелеят, местните занаятчии създават лозарско обединение под името Лозаро-винарска кооперация “Мискет”. Тя е учредена на 15 януари 1925 г., а в устава като основни дейности са заложени лозаро-винарството и пепиниерството. Създатели на кооперацията са 44 килифарчени, а председател на управителния съвет е местният Стефан Стайков. Това обединение съществува до 1947 г. Със своята 22-годишна история то има голям принос за развитието на лозарството и пепиниерството в Килифарево.
През 50-те години, когато започва окрупняването на земята и кооперирането в България, всички лозари и пепиниери се вливат в местно ТКЗС със своите лозя и маточници. По време на социализма производството се развива, а износът достига рекордните над 10 млн. лозички годишно. В края на 80-те години, с разпадането на бившия соцлагер, Килифарево губи крупните си пазари.
Отглеждането на лозовия посадъчен материал е дълъг и сложен процес, който отнема около две години, а сега, благодарение на скъпата техника, всичко става механизирано. За подложка или резник винаги се използва дива лоза, защото е по-устойчива на студ и болести, обяснява Михаил Стойчев. Те се режат от маточник, отглеждат се на топло и влажно място през зимата, а след това се отрязват на 30-40 см височина. Пепиниерът трябва да подсигури и присадници, наричани още калеми, които са от различни сортове грозде. Те също се режат на 5-6 см, отопляват се във влажни помещения и по определена технология – със сцепване се съединяват подложките и калемите. Тази облагородена лозичка се отоплява и полива, докато пусне корени, наречени мустаци, а на пролет се засява на специално място в близост до река. На есен, след като са достигнали метър височина, разсъдът се изважда от земята, престоява една зима, а на пролет е готов за продажба и засаждане в лозето.
Набор от специални ножици са използвали старите майстори пепиниери, а с ашладисването са били ангажирани най-вече жени. Благодарение на този занаят в Килифарево са култивирани различни сортове грозде – булгар, димят, чауш, хамбургски мискет, памид и др., но в годините някои от тях са унищожени, твърди Стойчев.
До преди 5-6 г. един от бившите председатели на местното ТКЗС Илия Ахмаков прави опит да възроди местния поминък. В своя новосъздаден маточник той отглеждаше подложки на диви лози и ги продава, но не успя да издържи на конкуренцията на китайските производители, които бълват некачествени, но евтини материали. Сега в Килифарево никой не се занимава с този занаят.
Първоначално лозата се отглежда в Сирия и Месопотамия и оттам е тръгнала по широкия свят, припомня уредникът в търновския музей. По българските земи лозарството датира от древни времена. Смята се, че лозата е пренесена на Балканския полуостров от траките преди около 5000 години, а първите насаждения са в земите на Тракия около влажните почви на река Марица.
По време Първото и Второто българско царство лозарството у нас изживява разцвет и период на упадък. В годините на византийското владичество производството на вино се развива, а византийските владетели оценяват високо качеството на българските вина. Затова те присъстват на трапезата и на висшата аристокрация. През турското иго лозарството също се развива, въпреки че на мюсюлманите им е забранено да консумират алкохол. Но османската управа преценява, че е по-добре да се запази лозарството, за да се прибират данъците от търговията.
След Освобождението площта на лозята у нас бързо нараства, а България се отваря за европейските пазари. През 80-те години на XIX век от Франция е привнесена у нас най-лошата болест по лозята – филоксерата. Първите заразени лозя по българските земи са регистрирани през 1884 г. във Видинския край. Следващите няколко десетилетия тази коварна болест унищожава стотици хиляди декари с лози, дори в един момент застрашава да унищожи лозарството като поминък на българина. За да се справи с тежката ситуация, българското правителство кани френския професор Виала. Той се смята за основоположник на пепиниерството в България и пръв учител на този занаят.
Златина ДИМИТРОВА
сн. фонд РИМ – Велико Търново
