Млад мъж пътува пет месеца пеша и на автостоп до Виетнам въпреки диабета си

Валентин Станков е познат на великотърновци от престоя си като актьор в Музикално-драматичния театър “Константин Кисимов” в старата столица в периода 2007-2010 г. Сега той се завръща пред публиката в болярския град, за да представи книгата си “Живот в едно пътешествие”, в която описва своето 5-месечно пътуване пеша и на автостоп до Виетнам, както и екстремните си преживявания в Гърция, Грузия, Армения, Иран, Дубай, Индия, Мианмар и Камбоджа, при това на инсулин заради диабета, с който живее вече близо 30 години.
“През цялото време, докато пътешествах из всички тези екзотични държави, не приемах това като лудост, а просто гледах да оцелея и да продължа напред”, споделя Валентин, на когото авантюризмът е в кръвта още от самото му раждане, което се случва на задната седалка на кола, докато родителите му пътуват из Еленския балкан.
Преди да тръгне за Виетнам е пътувал на автостоп само докато работи в театъра във В. Търново, прибирайки се до София за кастинги и участия, а до немалко далечни дестинации е стигал по стандартния начин със самолет. Идеята за неговото необичайно пътешествие се заражда след една безсънна нощ, а подготовката трае само 10 дни. Виновник за това е неговата приятелка, която купува билети за себе си и децата си до Камбоджа, но тъй като междувременно цените са скочили много, той решава да тръгне преди тях на стоп, за да се срещнат там. Вдъхновява се от един пътепис, който прочита, за да стигне навреме за уговорената среща в Камбоджа. Валентин тръгва 4 месеца по-рано, без да е сигурен дали ще успее.
Първият човек, който го качва на автостоп, е приятен мъж, с когото пътуват за кратко, а следващият – отвратителен мърморко, мразещ стопаджиите и твърдящ, че те са мизерници. Това обаче съвсем не е най-неприятното му преживяване, тъй като бивш затворник го вози с автомобил из прашните пътища на Армения, а икономът на един хостел, където спи, е член на Азербайджанска престъпна група, който с гордост му показва записи как убива човек и как прави въоръжен обир на банкова кола. Валентин попада и на бивш затворник, който кара като луд, постоянно го тъпче с огромни количества храна и му споделя, че е лежал зад решетките на два затвора в продължение на 15 години. Влизайки през Армения в най-западната част на Иран, населена предимно от кюрди, българинът за пръв път се сблъсква с факта, че за много нации вдигнатият палец за стоп не означава нищо. Така едни иранци го качват в автомобила си, след което го карат да си плати, но на едно кръстовище той слиза от колата, като казва, че няма да им даде пари. Спират коли, става задръстване и тълпата зяпачи се разделя на две – едните са за плащане, другите – да го пуснат. “Тогава един здрав мъж попита оня колко пари иска, хвърли му една банкнота в лицето и му каза да се маха, а после ме закара където трябваше, заведе ме на обяд в ресторант, разменихме си контакти и до днес поддържаме връзка”, споделя Валентин, добавяйки, че в Индия също не са чували за автостоп. “Дори да се опитвах да им го обясня, умът им не можеше да разбере защо трябва да качват някого без пари”, разказва той.
След Иран българинът не успява да вземе виза за Пакистан и трябва да го заобиколи. Купува си онлайн билет за евтин полет за 80 евро от Дубай до град в централната част на Индия, взема ферибота, пресичащ Персийския залив от Иран до Дубай, а оттам долита в Индия, където остава 2 месеца. Тъй като в Иран го обират, той взема мерки това да не се повтори и държи в чантичка на кръста паспорта, инсулина и апаратчето за мерене на кръвна захар, а парите разпределя на различни места в дрехите и раницата си. Храна си купува от улицата. “При предишните ми пътувания в Индонезия и Лаос явно стомахът ми беше свикнал и нямах никакви проблеми”, споделя Вальо.
Когато нощува в палатката си, пътешественикът обикновено я позиционира някъде извън градовете, но му се случва да го направи и в някои градинки и паркове. Първата му нощувка на открито е в една гора в Грузия. Точно тогава, ровейки в телефона си, той попада на статия, в която пише, че в тамошните планини има много мечки и вълци и затова не трябва да държи храна в палатката, за да не ги привлича. “Уплашен, събрах всичката храна, намерих едно високо дърво и я окачих там, но на връщане не успях да намеря пътя в гората, а не си бях взел якето и измръзнах, оставайки под открито небе”, разказва за премеждията си Вальо. В Индия пък го връхлита истински ураган. Там той се настанява да нощува в едно огромно хале, чиято половина е пълна с бали слама, а в другата спят бездомници. “Ужасно беше, носеха се клони от дървета, късове пластмаса, бутилки. Бурята отвя половината от покрива на халето, а аз успях да се залепя за сламените бали, да сваля тениската си и да покрия лицето си, защото не можех да дишам от прахоляка и силния вятър”, разказва българинът.
От Индия Валентин смята да влезе в Бангладеш, но местните го разубеждават, че няма какво интересно да види там, затова отива в Мианмар. Още преди да мине границата, лицата на хората се променят – те пак са с тъмна кожа, но вече с дръпнати очи, не са толкова вярващи и водят по-европейски начин на живот. В Мианмар го връщат до границата с Тайланд, заради изтекла виза и тъй като е много уморен и вече е бил там преди, Вальо решава да остане за няколко дни в хостел. Успява да си намери евтин билет до Камбоджа и пристига на уреченото място с едва няколко дни закъснение. Оттам пътешествието му продължава на стоп с неговата приятелка и двете ѝ деца. Заедно прекосяват на стоп Камбоджа и целия Виетнам, който се оказва доста дълъг – 2500 км, като спят на хостели или в къщи за гости, за да не нощуват децата на палатка. По време на пътешествията Валентин ползва и контактите си от платформата Couchsurfing, при която хора от различни държави си гостуват на обменни начала.
“В Камбоджа и Виетнам ни провървя с автостопа и повече хора спираха, най-вече заради децата. Дори някои искаха да ни купуват храна, защото мислеха, че няма какво да ядем, но ние им благодаряхме и им обяснявахме, че сами сме избрали да пътуваме по този начин”, разказва Валентин. Понеже приятелката му има време за обратния полет, тя остава с децата в Ханой, а той си намира евтин полет за 200 евро до България и се прибира с няколко прекачвания.
“За цялото пътуване, продължило малко повече от 5 месеца, похарчих 1600 евро, включително за визи и за обратния полет до София, което е нищо. Храната там е безумно евтина, ако си бях в България, щях да похарча много повече”, коментира Валентин, който допълва, че пътуването определено го е променило като човек и го е направило по-мъдър отпреди, показвайки му колко свързани сме хората от различните нации помежду си. По време на пътуването, въпреки невъзможността да пази строга диета, Валентин не изпада в тежки диабетни кризи и разчита на инжекциите инсулин. В книгата, освен за пътешествието си, той споделя и за това свое заболяване, искайки да накара хората със здравословни проблеми да повярват, че няма невъзможни неща и че могат да живеят свободно”, споделя българинът, който планира да продължи да пътува и занапред, но с ван.
Валентин завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 2007 г. в класа на проф. Елена Баева. Играл е в театър “Възраждане”, Великотърновския и Шуменския театър. През 2011 г. специализира кукловодство. Създава детски театрални спектакли, в които играе, а също така обучава и деца. От 2021 г. се занимава с коучинг и невролингвистично програмиране (НЛП). Идеята за книгата “Живот в едно пътешествие” се ражда спонтанно, когато Вальо разказва на приятел за приключенията си и се оказва, че е започнал да забравя някои неща. Затова решава да ги запише и това довежда до издаването на спомените му в книга, която предстои да бъде представена и пред великотърновската публика в клуб ТаМ на 7 октомври от 19 ч.
Николай ВЕНКОВ
сн. личен архив