“Тъкачеството е един от древните занаяти по българските земи, но днес вече е почти на изчезване. Много малко хора могат да тъкат. Битът ни много се промени, а тъкането става бавно и изисква време. Дори по селата становете започнаха да изчезват. Сега, може би в Южна България, все още се намират хора, които се занимават по домовете си с този занаят, но за съжаление в търновските села не е така. Но това е нормален процес. С течение на времето от занаят ще се превърне в изкуство или ще се трансформира в нещо друго. В скандинавските страни преди 50 години се е случило същото – изчезнали са хората, които умеят да тъкат. Виждам, че и в България нещата са тръгнали в тази посока.”
С това тъжно признание започва разговорът ни с Миглена Чаталова. Тя тъче от 12-годишна, като усвоила техниката от своята майка. Приложничката е на мнение, че занаятът трябва да бъде пазен, а той умира, като умре и последният майстор. Затова не крие надеждите си, че един ден нейната дъщеря също ще продължи семейната традиция и ще овладее тънкостите при работата със стана. Миглена е щастлива, въпреки трудностите. В началото с майка й правили черги, после ритуални кърпи. Учили се от книги, от музейни експонати. Но разбрали, че ритуалът трябва да се променя. За да може стоката да се продава, трябва да има съвременно звучене.
Опитната тъкачка споделя, че занаятът я е научил на много търпение. Тя самата работи с памук, вълна, лен, коприна. И уточнява, че допирът с естествените материали много помага на нейното оцеляване. “Така се чувствам много по-близо до природата. Това е важно за мен, но за съжаление все по-трудно намирам такива материали. Но в България сме благословени, че все още ги има, защо срещам много чужденци, които споделят, че напълно са забравили усещането на памук или вълна до кожата. Но се убедих, че ние, тъкачите, сме много интересно племе, имаме еднаква чувствителност за живота. Няма да забравя срещата ми с една испанка, която също се занимава с този занаят. Тя не говореше английски, а аз – испански, но се разбирахме перфектно”, признава Меги.
Самото тъкане за нея е магия. “Имам приятели, които идват да погледат как работя и да се успокоят. Аз съм много неспокойна натура, но по отношение на тъкането имам невероятно търпение. Най-важното е да си направиш добре основата. Това е като грундирането на платното от един художник. В началото не обичах тази чисто техническа работа, а сега ми е голямо удоволствие. Но открих, че трябва да съм много спокойна, когато го правя, защото иначе веднага си личи. А самото тъкане, макар и много изморително, ми носи огромно удоволствие. Съчетаването на цветовете ми се отдава с лекота, дори не мисля, когато го правя. Когато седна да правя нещо, имам смътна идея, но после като че ли самата черга или шал ме водят”, разказва майсторката. И допълва, че никога не работи, когато не е в настроение. Установила е, че материята като че ли усеща нейното вътрешно напрежение и започва да й се противопоставя с късане на нишките или изкривяване на основата.
Тайната на нейните красиви тъкани се крие в огромната любов и вдъхновението, което влага в своята работа. Ако не е близо до стана, се чувства нещастна. “Разбрах го, когато се роди дъщеря ми и трябваше до година и половина да прекъсна работа в ателието. Сега не мога да си позволя да не чувствам стана повече от десет дена” , споделя Миглена. Един от тъкачните станове в работилницата й е музеен експонат на повече от 120 години. “Изглежда толкова добре, защото все още се работи на него. Ако не беше така, досега да е бил изгорен някъде или пък да са го изяли дървениците.” Другият стан е правен специално за нея и е съвсем нов – едва на 12 години.
За 20 години, прекарани в малката тъкачница на Самоводската чаршия, Миглена е видяла как се променя светът около нея. “В началото българите гледаха с насмешка и не влизаха често в ателието. Когато влизаха тук, очакваха да видят възрастна жена и оставаха изненадани от моето присъствие. Чудно им беше как е възможно млад човек да се занимава с тъкане. Така беше допреди десетина години. Сега е по-различно. Струва ми се, че тези неща се ценят. Харесва им, напомня им за традицията. Вече са все по-малко хората, които казват: “Ааа, спомням си, че и баба ми имаше такова нещо”. В последно време влизат и остават впечатлени от стана, защото не са виждали”, усмихва се приложничката.
Баба, майка и дъщеря показват в изложба
ръчно тъкани шалове и рисувани съдове
Ръчно тъкани шалове и рисувани съдове от стъкло и порцелан представят в изложба баба, майка и дъщеря. Първата съвместна изява на трите дами от фамилията Чаталови е посветена на празника на жената 8 март. Надежда и нейната дъщеря Миглена от години работят в тъкачницата на Самоводската чаршия. Изкуството на старинния български занаят вече е започнала да усвоява и 15-годишната Симона Павлова, която е най-младото женско попълнение в семейството.
Изложбата под надслов “Ръчно тъкана импресия” е подредена в читалнята на Регионална библиотека “П. Р. Славейков” и се открива тази вечер от 18 часа. Около 25 са представените шалове, които са изтъкани от сръчните ръце на Миглена през последните два месеца.
“Шаловете са моята слабост в тъкането и са изпълнени в трудната ажурена техника. Усвоих този метод още когато започнах да работя в ателието. Старите майсторки направо ахнаха, като видяха, че се справям добре с нея, защото те бяха убедени, че млад човек няма да може да се научи. Това е талант, дар от Бог и съм много благодарна, че го имам. Наслаждавам се на тази моя дарба и се стремя непрекъснато да я развивам”, споделя Миглена. За направата на своите шалове използва технологии от XVII и XIX век, а материалите са предимно памук и лен. Всеки от ръчно тъканите аксесоари на майсторката е уникален, защото притежава частица от нейните емоции и чувства, които са я завладели през деня.
Красивите пъстри съдове, подредени в изложбата, са украсени от нейната майка Надежда Чаталова. В продължение на 25 г. из под нейните ръце са излезли стотици черги, а от няколко години тя се е посветила на рисуването, което е нейна сбъдната мечта. От своята баба и майка пък Симона е наследила усета към красивото и таланта на художник. Тя е израснала на Самоводската чаршия и едва 4-годишна заявила, че се чувства най-щастлива, когато рисува. Младата приложничка учи в профил “Изобразително изкуство” при СОУ “Емилиян Станев” и от години посещава ателието по керамика в Младежкия дом. Рисувани от нея чаши и вази също могат да бъдат видени в библиотеката.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ
