Средата на отминалия век е интересно време. В лика му са втъкани какви ли не събития. И в света, и в България, и в Търново, разбира се.
Да отсеем най-значимото. През 1953-та умира Сталин и следва появата на нови властници. Докато у нас свикват Априлски пленум през 1956-та, в Унгария избухват събития, потушени от наследника на съветския самодържец. В София продължава доизграждането на центъра по нов тертип, построен е известният десетилетия на цялата страна Централен универсален магазин (ЦУМ), завършен и тържествено открит през 1953 г. е Националният стадион “Васил Левски”.
Усещате сигурно накъде ви водя, като насочвам плавно погледите ви към спорта: стават все по-умели и печелят слава за България боксьорите ни (Борис Георгиев – Моката), борците (Никола Станчев, Димитър Добрев), волейболистите (във вихъра си е Борис Гюдеров), колоездачите (Ненчо Христов), незабравими остават мачовете на баскетболистките на “Славия” и националките ни, сред които все по-лъчезарно грее Ваня Войнова…

А в Търново през 1953-та е открит паркът “Марино поле”, наричан първоначално “Маршал Толбухин”. Година по-късно почва и изграждането на нов футболен стадион за “Етър”. Със средства и от Върховния комитет за физкултура и спорт (ВКСФ), и с много труд от търновци… По ОФ-линия, под формата на “самооблагане”.
Строят го четири лета и на 24 май 1958-ма е тържествената церемония. Помни се първият мач – срещу “Славия”, резултатът – 0:3; хронистът отбелязва, че бил ден дъждовен.
Предстояли славни времена. Но и месеци, години на нерадостно съществуване. Както гласи английският израз “Ups and downs”, “Възходи и падения”. Така е открай време – празниците винаги са по-малко от делниците.

…Години наред съоръжението е наричано Градският стадион.
До 1969-та.
Тогава – с решение на Изпълнителния комитет на Градския народен съвет спортната придобивка е “топната” в купела на кръщението. За това има кратичка информация в сайта на ФК “Етър”. С решение № 80 от протокол 5 от 24 април 1969 г. И с аргументи, пращящи по шевовете от белите конци на щампите на онова време – избира се “името на народния герой…”, “вождът на първото антифеодално въстание…”, “символът на…”, “народният син…”, “патронът на спортната младеж”, който задължавал (б.а. – ха де?!) …всички спортисти да давали всичко от себе си за…
Да се отръскаме от пръските на тази словесна скука и езикова и изразна безпомощност и да помислим за друго.

Кой е дал идеята стадионът да не остане беизменен?
Спортните летописи в Търново мълчат. Професионалните историци – и те.
Ала многолетният словослагател, собственик на търновското издателство “Ивис”, майстор на спорта по шахмат и рожденик днес – Иван Илийков, сподели (с убеденост!): идеята е на журналиста Николай Котев от вестник “Борба”.

Информацията за този мъж обаче е кът. Дори и сред най-вещите познавачки на миналото на “Борба” – доайенката на великотърновската журналистика Петранка Димитрова и историчката Елена Мачковска, която неотдавна издаде и книга, посветена на търновския вестник.
Но – помолени, помогнаха. Тъй събрах поне шепа камъчета от мозайката на биографията на Николай Котев.
Роден в Дупница през 1924-та, той идва на работа в Търново в “Борба” в началото на 60-те. Заедно със семейството си. Завършил е Софийския университет “Св. Климент Охридски” (изписван навремето без светийството на книжовника). Съпругата му е лекарка – д-р Бонева. Бързо става търсена и тачена в града, умира в началото на 2025-а.
Имат дъщеря – Александрина. Като пораснала, и тя станала лекарка. И живее и днес в Търново.
Николай Лазаров Котев – това са трите му имена, е назначен като “литературен сътрудник” през октомври 1963-та. Със заплата 95 лева. С 4 на сто за прослужено време, които малко по-късно станали 8…

И започва работа в отдел “Селско стопанство”, оглавяван в средата на 60-те от 95-годишната днес Петранка Димитрова. Тя обича кратичките характеристики. И ми каза – “Беше висок, строен. И съвестно вършеше всичко, което му възлагах…”
Владеел руски, френски, английски, испански. Полиглотските му умения ще обяснят неговото по-сетнешно решение къде да продължи журналистическата си кариера.
А вероятно около 1966-та на раменете му е кацнала хубавата идея за име на Градския стадион, който в края на всяка втора седмица – при домакинските мачове, събираше голяма част от мъжкото население на Търново. И възгласите от баира огласяха кажи-речи целия, ставащ все по-голям град. Как не – играеше “Етър”!
Допускам, че освен с Иван Илийков, Николай Котев е споделил науменото и с Александър Тошев, който по онова време отговаря за спорта в “Борба”, става и многолетен кореспондент за града и окръга на тъй търсения вестник “Народен спорт”.
Дали заедно или и с подкрепата на ръководството на “Борба” (б.а. – главен редактор тогава е Иван Колев, а негов заместник: Илия Манев) са придвижили предложението до Изпълнителния комитет на Градския народен съвет? Няма кой да припомни…
Но стадионът бил кръстен.

“Течението”, запазените броеве на “Борба” също потвърждават, че Николай Котев, освен от селско стопанство, се интересувал и пишел и за спорт. През есента на 1969-та е специален пратеник на вестника до Станке Димитров и праща по телефона информация за срещата на “Етър” с местния “Марек”. Изказът на журналиста, веднага проличава, е на топовно разстояние от трафаретното писане. Тогава “Етър” бил на седмо място в класирането в “А” Републиканска футболна група (РФГ)… Косвено потвърждение е и тази публикация за ролята на Николай Котев като кръстник на стадион “Ивайло”!
Малко след това заедно със семейството си той се върнал в София и почнал работа в Агенция “София-прес”. Припомнете си колко езика знаел…

Какво още? Дъщеря му д-р Александрина Николаева при разговора ни не пропусна да наблегне – “Държеше много на точния изказ, на изискания правоговор.” Тя също знае от майка си, че нейният баща е автор на името на стадион “Ивайло”. И добави, че пази немалко негови стихотворения и десетки публикации в различни издания.
А с приятелското усърдие и вярност на дадената дума на Елена Мачковска се сдобих и с подписа на журналиста от Книгата за раздаване на заплатите на работилите в “Борба”. Подписът е от 1964-та. Срещу № 24! Добре че Книгата е оцеляла. Инак времето неумолимо трие с невидимата си гумичка и малкото за много, много неща.
Дните на Николай Котев свършват рано-рано – на 51. Умира през 1975-а.
…Прочетох преди няколко години за идея за прекръщаване на стадион “Ивайло” на “Трифон Иванов”. Мина и замина. Не че има нещо лошо, укорно. Така направиха в София и при “Левски” – вместо “Герена” съоръжението вече е “Георги Аспарухов”. И стадионът на “белите” в “Овча купел” днес не е “Славия”, а “Александър Шаламанов”. А пловдивчани имат игрище-стадион “Тодор Диев”.
Какво ще стане – ще видим.
Но първите винаги се помнят. Във всяко начинание – и в живота, и в спорта. Затова разказах за Николай Котев.
Да не се забрави и идеята, и името му…

Иван ТОДОРОВ