Много са имената на българските борци от началото и първата половина на миналия век, които днес са напълно непознати и неизвестни за днешните привърженици на борбата. Един от тях е и кечистът Никола Цигулинов. Той е роден на 10 юли 1910 г. във великотърновското село Присово. Когато е само на две години, баща му Йордан заминава да си търси късмета като гурбетчия в Америка. Веднъж на годината се връща при семейството си. След Втората световна война Йордан Цигулинов решава да напусне окончателно Съединените щати и се установява в родината си. Синът му Никола от малък расте като буйно и здраво хлапе. Той е винаги първи в битките с връстниците си и в пакостите, на които момчетата от Присово са истински царе. Когато възмъжава, Кольо решава да стане борец, при това не като кого да е, а като самия Дан Колов. И за да докаже че не се шегува, един ден 15-годишният Никола се вдига и отива пеш до Сенник, където по това време Дан Колов се е завърнал за кратко в родното си село. След като се връща, Кольо с гордост обяснява, че шампионът го е научил на няколко хватки, а след като внимателно оглеждал телосложението му, предрекъл бляскаво бъдеще.
“Каза ми, че един ден може да задмина и самия него. Но трябвало да си намеря треньор, който да ме научи на всички хватки”, обяснявал въодушевен младият Цигулинов. Все още ненавършил пълнолетие, младежът нямал търпение да демонстрира своята сила. Той чупел орехи с едната си ръка и трошал тухли с юмрук. А един ден, след като се хванал на бас, метнал на гърба си пълния с газ тенекиен варел от селската кръчма, тежащ над 100 кг и на бегом го помъкнал към къщи. След него подтичвал кръчмарят и със сълзи на очи го молел да му върне обратно варела. Когато го питали откъде е тази нечовешка сила, Никола, смеейки се, обяснявал, че това е от армеята, от която всеки ден изпивал по две пълни паници поради липса на друга храна в бедното им семейство.
След като Никола навършил пълнолетие, наложило се да забрави младежките пакости и да замине да отбие военната си служба в поделението във Велико Търново. За да поддържа формата си, всеки ден той тренирал като тичал по няколко километра с тежка картечница, преметната през рамото. Там за пръв път му се отдала възможност да изпробва на практика своите умения по борба. Един ден старшината завел войниците си да гледат състезания по борба. Накрая победителят се обърнал към гледащите го войничета и подвикнал: “Ей, аскери, има ли някой от вас, който иска да премери сили с мене.” Останалите войници изтикали напред Никола, който без изобщо да се смути, се хвърлил, сграбчил победителя за краката и през кръста, вдигнал го във въздуха и го стоварил върху тепиха. Всичко това станало за по-малко от половин минута. Победеният станал, изтупал се и попитал остригания до кожа войник: “Момче, кой ти е бил учителят по борба?” “Как кой, самият Дан Колов”, отговорил гордо Никола. След като поговорили, победеният брец предложил на войника да го запознае и с други борци, от които да научи още хватки и да стане още по-силен и по-непобедим.
След като отбива военната си служба, през 1937 г. Никола Цигулинов напуска България и решава да си търси късмета в Европа. Докато хапвал и пийвал в една унгарска кръчма, той се забъркал в едно масово сбиване. Кръчмарят извикал полицията, но в суматохата наш Кольо взел, та понатупал малко и униформените. Накрая след като дошло подкрепление, българинът бил арестуван и отведен да прекара нощта в полицейския участък. На другата сутрин побойникът бил изправен пред началника на местната полиция, който поискал да се запознае лично с човека, напердашил неговите въоръжени служители. Когато бабаитът влязъл в стаята и запълнил цялата врата, началникът го огледал, опипал мускулите му и наредил да го освободят. От Унгария Никола Цигулинов заминава за Германия. Там се жени за германска мома, която му ражда две дъщери. За годините около Втората световна война и десетилетието след нея за Никола Цигулинов не се знае почти нищо. Това, което е сигурно, е че заради екзотичния си външен вид и заради уменията да надъхва и забавлява публиката в периода 1947-1968 г. българинът е привлечен към кеча, където натрупва доста голям опит. По-голямата част от кариерата му като кечаджия преминава в Германия. В Меката на кеча – САЩ, той така и не успява да отиде и да покаже уменията си.
През 1950 г. майка му Цонка получава от сина си отворена картичка, в която съобщава, че е добре със здравето и продължава да се бори. През следващите години майката получава редовно картички от всички краища на света: Германия, Испания, Франция, Австралия, Съединените щати, Бразилия, Аржентина, Китай. Съдържанието на картичките било едно и също: “Аз продължавам да се боря. Да живей Народна Република България! Твой син Николай Цигулинов.”
През тези първи години на комунистическо управление в България борецът от Присово не се радва на известност в родината си. Макар и в картичките си да прославя НРБ, за управляващите той е емигрант, враг на партията и народа. През 1955 г. обаче се случва нещо неочаквано. Двама български журналисти от вестник “Вечерни новини” по време на командировка в Белгия случайно научават за неизвестния до този момент за тях български борец, който троши като орехи на тепиха противниците. Двамата журналисти успяват да се сдобият с билети за двубоя на Цигулинов с белгийския шампион и след като се връщат, публикуват статията “Българският Херкулес”. В нея те описват как белгиецът се опитвал през цялото време да задуши българина и да му спре дишането чрез удари в бъбреците, а той от стоя страна го стискал като в менгеме в желязната си прегръдка. Накрая българинът вдигнал противника над главата си и го стоварил върху тепиха. Това е първата поява на името Никола Цигулинов в българските медии в средата на миналия век.
През 1960 г. племенникът на Цигулинов – Кръстьо Душков, получава писмо от вуйчо си, в което той го моли да успее да му уреди среща с ръководството на Българската федерация по борба. Кечаджията искал да организира международни срещи и турнири, на които да доведе световни звезди, които да се борят с българските борци. Един от чиновниците във федерацията се изсмял: “Хе, тоя луд човек, си търси белята. Ще му пуснем тука един наш пехливанин и той ще го размаже и потроши.” Така идеята на Цигулинов да помогне за развитието на българската борба пропаднала заради поредното чиновническо тъпоумие.
През годините на комунизма Никола Цигулинов така и не се завръща в България. Той знае че е обявен за враг на партията и държавата и че ако се завърне, го чака затвор или Белене.
Най-много му било мъчно за майка му Цонка, която не бил виждал повече от 25 години. Заедно с приятеля си Хари Стоев направили план как майката и синът да се срещнат на неутрална територия. През 1965 г. Цигулинов отива в Гърция. Как обаче да изведат майка му от България? Тук на помощ им се притича тогавашният главен прокурор на НРБ Иван Вачков, който бил земляк на бореца, също от село Присово. С негово ходатайство майката накрая получава разрешение от Държавна сигурност да посети сина си в южната съседка. Преди да й връчат разрешителното за минаване на границата, един от офицерите на ДС се обръща към майката с думите: “Лельо Цонке, пускаме те за видиш твоя син, защото знаем, че той е един истински достоен българин. Знаем, че той е имал няколко срещи със Симеон II, който му предлагал да членува в Българското задгранично дружество за освобождение на България, но синът ти категорично му е отказал. Затова ние нямаме никакви обвинения към него и те пускаме да отидеш до Гърция и да го видиш.”
Леля Цонка прекарва в Гърция цял месец. А когато се връща, носи със себе си цял куп с вестници, на чийто първи страници имало снимка как синът и я посреща на стълбичката на самолета. Възрастната жена всеки път с вълнение раказва за дните, прекарани със своя син. “Където и да ходехме, след нас винаги опашка, все едно че водеха мечка на синджир. Когато минавахме покрай ресторантите и кръчмите, всички ни канеха вътре да ни черпят. Синът ми винаги си поръчваше по една печена пуйка. Ядеше много, но не пиеше и не пушеше.” На изпроводяк синът дал на майка си цял чувал с портокали да почерпи с тях съселяните си от Присово.
За разлика от легендите в борбата Никола Петров и Дан Колов, за Никола Цигулинов се знае малко. Една от причините за това е, че той така и не успява да се престраши да се върне в родината си, след като комунистите завземат властта, и да се постави на техните услуги. Въпреки уверенията на Държавна сигурност, че няма срещу него претенции или обвинения, борецът до края на живота си така и не е сигурен дали ако се завърне, няма да бъде вкаран в някой конлагер или да изчезне безследно. Това, което се знае за Цигулинов, който умира на 17 юни 1980 г., е прозвището му, с което става известен по цял свят – “Човекът с железните ръце”, заради задушаващата хватка, с която побеждава повечето от съперниците си на тепиха.
Цигулинов умира на 17 юни 1980 г.
Иван ГЕОРГИЕВ