Известният скулптор Панайот Димитров – Понката бил изхвърлен като асистент от Великотърновския университет, защото отказал да стане член на БКП. За това призна самият той пред в. “Янтра ДНЕС”. Понката постъпил като преподавател в търновския ВУЗ през 1965 г., който по това време се наричал Висш педагогически институт “Братя Кирил и Методй” и току-що бил открит. Младият тогава скулптор приел поканата на търновци да дойде да работи в новото висше учебно заведение. След 12 години работа обаче той най-неочаквано бил отстранен.
За причината разказва самият скулптор. “Бях навъртял 12 години като асистент и ме вика един ден в кабинета си Панайот Панайотов, който тогава отговаряше по линията на партията за висшето образование в Търново, и ми казва, че ми е време да стана доцент. За да стане това обаче, трябвало да стана член на БКП. Отказах му с мотива, че аз съм зает човек и няма да имам време да ходя на партийните заседания и съвещания. И ме изхвърлиха от университета.”
Преди да дойде в Търново, роденият в Сливен скулптор работил няколко години като преподавател в Учителския институт в Бургас. Там работата не му била много по вкуса. А и ръководството на института използвало като претекст, че не е семеен, за да го махне и да даде мястото му на съпругата на друг художник. И точнво тогава като по поръчка дошла поканата от Търново. След като бил махнат и от местния университет, тогава все още висш институт, в продължение на няколко десетилетия творецът бил принуден да мине на свободна практика. За кратък период от време работел като консултант по въпросите в тогавашната търновска община. През по-голямата част от времето си нямал постоянна работа и заплащане, а работел на парче срещу конкретни поръчки за направата на различни скулптури. Така и дочакал падането на Тодор Живков от власт. За разлика от други пишман дисиденти, в първите години на демокрацията Понката не тръгнал да се бие в гърдите и да се оплаква на всеослушание колко е бил тормозен и репресиран от комунистите. Нито пък да си докарва дивиденти от това. Не опитал даже да се върне обратно в университета, защото знаел, че там няма да го вземат. Нищо, че вече е демокрация. В онези първи години порядките все още не били особено променени в системата и по върховете все още имало хора от стария строй. Затова и той продължил да прекарва дните в ателието си на ул. “Акация”.
През 90-те си години пълноценен живот Понката е събрал стотици спомени в главата си, която се отличава все още с будна и бърза памет. Някои от тях са хубави и весели, а други не чак толкова. През 1963 г. скулпторът изваял женска фигура от мрамор, която нарекъл “Момичето, което морето върна”. Скулптурата била поставена пред тогавашния хотел-ресторант “Приморец” в Бургас. Но се случило така, че в хотела бил настанен тогавашният министър на културата на братския нам СССР Кириленко. След обилен алкохолен запой руснакът излязъл да се облекчава и зърнал фигурата на момичето. “А это что”, обърнал се той с недоумение към домакините си. И още същия ден скулптурата изчезнала. По-късно се оказва, че тя е била в склад-помещение на “Паркове и градини” в Бургас.
Друга любопитна случка с участието на Понката е по време на обсъждането на предложението за издигане на Паметник на съпротивата в центъра на Велико Търново. “Извикаха ме да си кажа мнението и аз им казах, че за такъв паметник в Търново няма място, защото от Търново няма излязъл нито един партизанин или ятак. Всички ме гледаха като втрещени. Въпреки думите ми изкопаха една огромна яма и бяха готови да започнат строежа на паметника. Но точно тогава в Търново дойде Пенчо Кубадински и не им позволи, като повтори горе-долу моите думи”, спомня си Понката. С това обаче той още повече си спечилил неприязънта на местните другари.
За повечето търновци, които го познават, Панайот Димитров ще остане известен преди всичко с петъците “при Понката”, които нямат аналог на друго място в България. В продължение на 44 години всеки петък вечер при него се събира културният бохемски елит на града на хапване, пийване и сладки приказки. А защо е избран точно петъкът? От една страна, защото след него следват два почивни дни. Но има и още една причина. “Инициатор за това да започнем да се събираме в петък беше д-р Мандаджиев. Той каза: “В петък вечер и така дават руска телевизия и няма какво да гледаме. Да идваме поне тебе да гледаме”. Конкретният повод за първите месеци обаче далеч не е радостен. “От многото работа с камъка си бях сецнал нещо много лошо кръста и не можех да ставам и да се движа. Лежах в ателието върху един стиропор вместо дюшек. И момчетата ме изненадаха като не ме оставиха сам. Така тръгна традицията. През годините през нашите петъци са преминали десетки хора. Повечето от тях бяха от сферата на културата, нямаше чиновници и бюрократи. Имахме си ритуал на посвещаването на новите членове. Имахме си дори свой химн и дневници – кондики, които водех аз”, връща се в спомените Понката. Емблематичните петъци прекъснали по време на ковид пандемията, за да не се възобновят никога повече. Днес Понката е останал сам в своето ателие. С носталгия прелиства старите кондики и си спомня за многото верни приятели, които е загубил през годините. “Тук идваха само отбрани хора: архитектът Тео, историците Йордан Андреев и Йордан Димитров, художникът Георги Райчев, шефът на Военно окръжие Трифон Капитанов, литераторът Колю Даскалов, Христо Харитонов, бивш шеф на музея, Нестор Иванов – шеф на Художествената галерия, и др. Бяхме основно мъжко присъствие, макар че се е случвало за цвят да има и по някоя дама. Нашите вечери не бяха някакви пиянски събирания, както мнозина може би мислят. Водехме сериозни разговори, дискусии, шегувахме се, а пиенето, то беше за настроение. Уви, повечето от приятелите вече ги гледам на снимки или на некролози”, споделя Понката.
За любовта си към камъка той обяснява, че идва от студентските му години в Художествената академия в София, като към скуптурата го запалил преподавателят му Любен Димитров. И над половин век не изневерил на тази своя любов. Признава, че не обича да работи с бронз, защото в него нямало душа и не можел да прояви творчеството си. “Още древните елини са предпочитали камъка пред бронза, защото това е най-чистият естествен природен материал. При работата си с него се опитвам да му влея от своята душа”, разкрива тайната скулпторът. Обяснява още, че в зависимост от характера на изображението подбира и вида камък. Ако трябва да бъде изваяно някое нежно женско тяло, ще избера мрамор. А ако е войник или владетел, ще е от гранит или базалт, защото те придават и излъчват здравина и суровост. Освен това творецът не обича да работи над конкретни изображения, а предпочита скулптури символи. “За да направиш точно определена личност, трябва да проникнеш в неговата душевност, да се слееш с него. А това аз не го мога. Затова предпочитам да правя фигури, които да носят определена символика”, обяснява той. Сред неговите скулптури са: композицията “Златният век на българския цар Симеон” на Боруна, фигурата “Силата и мъдростта” пред Съдебната палата във В. Търново, Олимпийският огън пред ст. “Ивайло”, бюстът на ген. Гурко в парк “Марно поле”, мраморната чешма в Алеята на творците и част от поставените там плочи на известни великотърновци.
Наред с това скулптури на Понката се намират и далеч извън пределите на България в частни колекции в Германия, САЩ, Русия, Япония и др. страни. Панайот Димитров е носител на шест национални награди по скулптура, златен медал от Шестото българско изложение за арт иновации. Носител е на орден “Кирил и Методий” I степен и на наградата “Велико Търново”. Член е на Римската академия за модерно изкуство. Наградите и отличията обаче не са го променили, защото той дори и днес от висотата на своите вече 90 години продължава да гледа на живота с известна несериозност и да се шегува непрекъснато. Споделя, че все още се държи на краката си, а пенсията му е малко по-висока от кръвното му налягане. Не се дразни от заобикалящата го действителност, но признава, че му липсват времето и приятелите, които никога вече няма да се върнат назад в живота му.
Иван ГЕОРГИЕВ