IN MEMORIAM: 77 г. от рождението на Радко Радков

Повече от седем години един български поетически гений от Велико Търново не е вече във физическото, разрушаващо време, а в голямото, духовното време. Радко Радков – човекът с изключително фин, чувствителен дух – и поетът, който в много отношения няма предходници, а може би не ще има и следовници в българската поезия. Защото едва ли Бог ще ни изпрати отново поет, който да носи с такава лекота върху поетичните везни на душата си скъпоценния и тежък товар на човешката култура.
Който познава макар и малка част от творчеството на Радко не може да не остане изненадан от един факт – възможно ли е такъв претоварен от култура човек да притежава такова орфическо дарование? Съвместими ли са ерудицията и рапсодията, възможно ли е интелектът да пее? Оказва се, че е възможно, защото ерудицията може да задуши посредствения талант, у големия – тя става озарена и тържествуваща пленница на духа.
Така е у Радко. И не се боим да кажем, че този дух е греховен – мисля Унамуно казваше, че никоя жалка мисъл не може да бъде греховна, така както никоя сънлива страст не може да бъде истинска. Но този греховен дух изковаваше своя поетичен щит върху наковалнята на човешката култура, съзнавайки една велика и проста истина: че тя, културата, лишена от духовност, се дехуманизира и саморазрушава. Тук е една от тайните на поетическия знак у Радко. Поезията му може да бъде и триумфално тържествена, и епически трагедийна, и орфически нежна, и капризно игрива, но в основата си е една и съща – вътрешно сигурна и свободна, защото е наситена с духовност. Има някакъв неувяхващ поетизъм, смирено съкровище на просветлен ум, посвещение в религийна мъдрост, подхранвани от мечтанията, лелеяни от музите и вселени в сърцето му като първообраз и практика на духа. Има някакво неземно, орфическо щастие от съединяването на поета с този свят, някакво светло изкачване на душата му към храмовото съзвучие на всемира. Поетът го е казал:
“Всичко се ражда и всичко умира,
но не умира съвсем, но Всемира
чака последния съд.
И като стълби към храмове бели
празнични шествия, светли недели
бавно минават отвъд.”
Поклон!
Приятелите от Петъка