В България, така отдалечена от световната музикална поп и рок сцена, има само една група, която може да се мери с най-големите – ФСБ. Колкото и тъжно е да го признаем, всички останали, които пълнят зали и стадиони, са само за местна консумация. И ако някой се съмнява в моите думи, вероятно никога не е бил на концерт на ФСБ като този, за да види и чуе какво означава еталон за музикална сцена, звук, светлина и поведение. След този изумителен концерт зала “Армеец” ще притихне смутена до следващия чалга концерт, който ще я запълни, но “не така, не така”…
Това е едно от многото мнения на фенове на една от най-емблематичните групи у нас – ФСБ, която неотдавна се завърна на сцената с грандиозно шоу по повод на 40 години от началото си. Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев събраха близо 15 000 души в “Арена Армеец”, от Германия специално се върна Александър Бахаров, който се включи в няколко композиции, сред които и “Пак ще се прегърнем”. Групата остави за бис “Високо”, а след кратка пауза се появи на сцената за “След десет години”, която извади от хората и последните емоции от дъното на душите им.
Месец по-късно Румен Бояджиев и Иван Лечев са във великотърновския Клуб Седем. Признават, в началото са учудени, че няма да свирят, а ще говорят. “Когато Емо ни покани и каза “не бе, няма да свирите, ще дойдете да се видите с хората”, аз не можах да повярвам. Преди 30 г. само веднъж сме ходили на такава среща, но след днешното гостуване нямам думи”, сподели Румен Бояджиев. Докато Иван Лечев хвърля бомбата, че историята на неговия род тръгва от В. Търново, в нашия град винаги са се чувствали прекрасно, а концертите им тук са били повече от често.
Навремето правели записи за разни хора, но нямали група. Решили да си основат и я кръстили “Формация Студио Балкантон”. Винаги са слушали прогресив рок, израсли с “Дженесис”, “Йес”, канадски рок, Жан Мишел Жар, Вангелис… “Най-странното бе да проумеем, че много хора изведнъж започнаха да ни гледат и слушат. В прогресив рока няма шлагери, те стават шлагери благодарение на хората”, казва Румен. “Никога не сме очаквали, че сложната музика, която правим, ще намери толкова почитатели. Хората масово харесват по-простичка музика. Решихме да направим първия си концерт в Студентски дом, който събира около 500 души, не очаквахме повече. Когато видяхме, че зад опашката на коня има повече хора, отколкото в залата, си казахме: какво става тук?”, допълва Иван Лечев. Първият им голям концерт бил на стадион “Академик”, имало над 15 000 души. Бил тотално премълчан от тогавашните медии, не излязла нито дума.
Видял и чул толкова въпроси през годините, Румен Бояджиев е изненадан от един наистина оригинален: “кога си се чувствал най-ФСБ”? “Когато срещу мен е пълно с хора, както сега в “Арена Армеец”. Да видиш 15 000 души срещу себе си, това е гигантска енергия, те са един огромен дух и ако нещо сгрешиш, те те заливат. Ти трябва да ги шокираш и разделиш на малки духчета, тогава имаш контакт с всеки и можеш да ги караш да те слушат. Това е най-голямото преживяване”, откровено казва Румен Бояджиев.
“Ние се отнасяме много сериозно към тези концерти – те се случват рядко, струват скъпо и нямаме право на никакви грешки. Подготовката трае дълго, имахме малко притеснения, защото Сашо Бахаров дойде в последния момент от Германия. Но влезе много бързо в нещата, въпреки че повече от 30 г. не е бил на сцена. Дори като излезе на сцената, беше притеснен, но бързо се освободи. Цялата зала беше пълна, което е очаквано, но и ние не бихме правили концерти по друг начин. Имаме си изисквания към осветление, озвучаване и т.н.”, добавя Иван Лечев и пояснява защо нито една телевизия няма да излъчи юбилейната им изява: “Не сме правили запис и няма да бъде излъчван, защото искаме хората да ни слушат на концерт, а не вкъщи пред телевизора с чипс и бира. Концертът е нещо, което трябва да се преживее и искаме това преживяване да споделим с феновете, които са ни най-верни.”
Къде обаче се крие магията на ФСБ? Не е само перфекционизмът към музиката, просто това, което правим, е добро и сме дали нещо на света. Явно сме написали хубави песни, хората се припознават с тях, харесват ги и това е ужасно важно. Какъвто и перфекционист да си, ако не измислиш една хубава песен – не е достатъчно. Там някъде е и отговорът защо “се понасят взаимно” след цели 40 г. Ние през 1976 г. създадохме едно миниобщество и си казахме, че навън кой каквото иска да прави, но в нашия клуб няма да правим глупости. Това е територията на ФСБ, която не се пипа с други ръце. Там са нашите мечти в музиката, нашето верую, нашата религия. И това се оказа по-силно от всичко. Религията не трябва да се бърка с нещата от ежедневието. Ние от нищо наше не се срамуваме, няма едно, за което да кажа: как можах…
ФСБ признават, че и до ден-днешен се намира някой, който да зададе култовия въпрос: “абе вие защо откраднахте “След десет години”? Още тогава сме написали на плочата името на италианския автор, макар че и това не е ясно, защото е неаполитанска песен. Така че вие говорите с едни “крадци”, шегува се Иван Лечев и е убеден, че някои нарочно не искат да прочетат името на автора.
Българската музика трудно пробива на световния пазар, признават музикантите. Хората там са си създали индустрия и неохотно допускат други. А колко соцавтомобили се внасят в Америка? Хората все още се отнасят с предубеждение към всичко, което идва от бившия социализъм, и това е напълно оправдано.
ФСБ са едни от малцината българи, носители на престижната “Грами”. В годината, когато песента им “Обичам те дотук” печели във В. Търново “Мелодия на годината”, тук идва един австриец – мениджър на групата “Опус”. Чул песента и им предложил договор. Направили си среща с него в Словакия, но нещата не се развили. После обаче той станал мениджър на Хосе Фелисиано. Поканил ги да участват в един негов албум и те го направили целия. Записали го в Лос Анжелис и се прибрали. В него направили един аранжимент на “Сиелито линдо”, който предизвикал сензация. Това е мексиканска песен, която е в 3/4, а от 400 нейни версии ФСБ единствени я направили на 4/4, което изумило всички. Песента получава “Грами”, нашите музиканти вече се били прибрали.
Историята има комично признаване в тогавашна България, разкриват те. “Като се разбра все пак у нас, че наистина имаме заслуга за тази “Грами”, тук решиха да ни споменат и инсценираха за телевизията нашето “пристигане с наградата”. Качиха ни на един кацнал самолет на летището, пуснаха камерите и ни заснеха как “слизаме от стълбичката” с приза. Но, естествено, не ни пуснаха да отидем на церемонията”, разказват през смях, но с болка Румен Бояджиев и Иван Лечев.
Категорични са, че днес в България музикален бизнес няма. “Има едни “участия” в кръчми и дискотеки, за които взимат по 1000-2000 лв. Музикален бизнес е това, което направихме в “Арена Армеец”, това, което правят там “Щурците”, Влади Ампов – Графа, също и Веселин Маринов. Другото се нарича “халтура”, казвам ви го аз – Румен Бояджиев.”
Защо групи с по 30-40 години история продължават да са на върха и имат своята публика по цял свят, а сегашните залязват за месеци? “Защото това са групи от едни времена, в които хората изстрадваха продукта си. А в наши дни всеки сяда с един айпад и след 15 минути има парче и горе-долу и животът му е толкова. Истината е, че трябва да положиш сериозни усилия, за да постигнеш нещо.
Според музикантите, ако има подходящ химн за българите, то това е тяхната песен “Високо”. “Това не е случайна песен. Тя е един химн на това, че ако стоим над ежедневните неща и успяваме да излезем над калта, почваме да се разбираме помежду си. Представете си един свят, в който са се показали главички на хора, които се виждат, общуват, обединяват се… Като трева, която расте над всичко. За тази песен много хора ни казват: това е нашият химн. Ние не можем да го определим, това трябва да го кажете вие. Просто нещо сме направили и сме го предоставили, достатъчно хора са го чули. Но аз мисля (не защото е на ФСБ), че това е песен, от която българите имат нужда. И много бих се радвал, ако тя наистина става химн на душите на хората” – в тези думи на Румен Бояджиев е и частица от отговора защо ФСБ е наистина толкова високо.
Наситената с емоции тричасова среща, в която за пръв път в кариерата си музикантите от ФСБ не свирят нито нота, завършва с една песен. Този път им пеят хората в препълнения Клуб Седем. В чест на ФСБ: “Високо, високо, високо”…
Анатоли ПЕТРОВ,
сн. авторът
