Или как се пътува 8 часа от Южна до Северна България с влак
Влакът е интересно място. Това е и най-евтиният транспорт у нас, но не и най-бързият. Влакът е място за път, той изпълнява социална услуга, но винаги е и място за разговори. Тук чуваш мнението на народа по политическите и обществено-социални проблеми. Разбираш какво смятат обикновените хора за важните и силните на деня. Какво ги вълнува и тревожи. За да се потопи в атмосферата “БДЖ”, “Янтра ДНЕС” тръгна на път с единствения влак, свързващ Южна и Северна България.
Денят е петък, нормален делничен ден. Хората са излезли по улиците на селото, пазаруват, обсъждат политическите теми и времето, разказват, че помнят и по-тежки зими. В пловдивското село Триводици хората не разчитат на междуградски транспорт. Такъв просто нямат, въпреки че са на приблизително равно отстояние между областните градове Пловдив и Пазарджик. Нямат рейс и до общинския център град Стамболийски. Тръгваме с кола около 12,30 по обед, за да вземем влак от Стамболийски, с който да стигнем до Пловдив. След малко пристигаме на гарата в Стамболийски. По-голяма е от великотърновската и за да стигнеш до някой от 6-те коловоза, трябва да минеш през ремонтиращия се подлез. Цялата гара е разкопана. Четвърта година подред тече активният ремонт по отсечката от Пловдив до Септември за включването ѝ в скоростната жп мрежа. Всичко е почти готово, остават само довършителни работи.
Стамболийски е възлова гара. Тук се отделя трасето на влаковете за Пещера, а по линията в посока Пловдив и София минават ежедневно над 50 композиции. Преди това минаваме да си вземем билети. На касата идва първата лоша новина. Влакът от Пещера за Пловдив е закъсал в преспи край Брацигово и има два часа закъснение. Не си вземам билет. С това закъснение ще изпусна единственият бърз влак от Пловдив за Варна, минаващ през Велико Търново и Горна Оряховица. Сещам се, че в 13,20 ч. трябва да дойде влак от София за Пловдив. Питам дали се движи по разписание и отговорът, който получавам, ме отчайва. Заради липса на локомотив и замръзнали стрелки на гарата в столицата е заминал с час по-късно и по пътя ще натрупа още закъснение.
Започвам да търся варианти, няма начин да изтърва влака от Пловдив за Велико Търново. На следващия ден съм на лекции и работа. И когато нещата няма да станат по-зле, решавам да се обадя на приятел. Тръгваме с колата му към Пловдив. Пътят е идеално почистен, до асфалт, че даже и сух. След половинчасово пътуване стигаме и на втората по големина гара у нас – Централна гара – Пловдив.Тя е оградена и се ремонтира. Започнала е дългоочакваната реконструкция, която предвижда да я превърне в прекрасно място до 2019 г., запазвайки я в автентичен вид. Тогава Пловдив ще е Европейска столица на културата. На билетните каси в Пловдив, след няколко минутно чакане, си вземам най-после билет за Велико Търново.
Влакът заминава в 14,40 часа, на уредбата съобщават, че е композиран на 6 коловоз. Отправям се, изкачвам се по стълбите и виждам, че влак няма. В този момент жената от звуковата сигнализация казва, че днес тренът е на 3 коловоз. Премествам се и се качвам, за да си намеря място. Все пак е петък и много хора ще пътуват, знам го от опит. След малко в топлото купе идва и Йордан, на 40 години. Завързваме разговор и накратко му споделям кой съм. Мъжът ми споделя, че харесва Велико Търново, заради гледките и спокойствието. Предпочел Пловдив, заради децата му, които учат тук. Разказва ми, че се прибира към старата столица рядко и почти винаги го прави с влак. Разбирам, че ще си имам компания. Питам го какво мисли за политическата обстановка и новия президент. “Знаеш ли, политиката е сложна материя. Но не може, след като толкова много хора са гласували за референдума на Слави, ти да се правиш, че тези хора не съществуват. Аз подкрепям идеите и гласувах, но сега съжалявам”, споделя мъжът.
Към нас се присъединява и 21-годишният Михаил Генев. Ще пътува до Стара Загора. Връща се за уикенда при семейството си. Споделя, че следва география в Пловдивския университет. Също е гласувал за референдума и вярва, че политиците ще намерят сила да се справят с проблема. Мишо дори иска мажоритарният вот да бъде единствен при произвеждането на изборите, защото само така се показват качествата на политиците. “Защото не всеки политик има необходимите качества. Сред тях има хора, които дори не са говорили от трибуната. Тогава защо са там?”, пита момчето.
Междувременно потегляме от Пловдив и забелязвам, че влаковете от Стамболийски, с които трябваше да дойда, все още ги няма. След 10 минути стигаме и на гара “Тракия”, която обслужва най-големия квартал на града под тепетата. При нас сяда възрастно семейство. Ние продължаваме разговора си с Йордан и Мишо. Разказват ми, че ако нещо трябва да направят силните на деня, това е да бъдат по-често при жителите на малките населени места. Тези хора работят по декари земя, след месец започват да сеят семената, които ще станат зеленчуци, за да се изхранват, като ги продават на ниски цени, ядосва се Данчо. А леля Донка допълва: “Това са съвременни роби. Да, роби – на полето и труда. Аз виждам в моето село как от пролетта до късна есен се трудят от сутрин до вечер за едното парче хляб… Но кой го разбира, само този, който го изпитва на гърба си”, през сълзи на очи разсъждава баба Донка. Мъжът ѝ казва как в старозагорското село Спасово, като дете си спомня, че баба му го е вдигала в 4,00 часа, за да берат тютюн. “Това е черен труд – най-тежката работа. Береш го листо по листо, по обед, като напече, го нижеш пак листенце по листенце. И за да направим нанизите, това е всеки ден труд. И знаете ли, парите ги получавахме чак на зима, по това време”, спомня си трудното време бай Симеон. Всяко листенце е стотинка и парче хляб. Научил тези думи от майка си и баба му, които му казвали, че рано или късно тютюневите листа се отплащат.
Неусетно ни минава времето и наближаваме Стара Загора. Часът вече е 16,20. Идва време да се разделя с новите си приятели и да им пожелая здраве и късмет. На изпроводяк бай Симо и леля Донка казват, че щастието се крие в това да обичаш семейството, приятелите и колегите си. А с Данчо продължаваме пътуването си към Велико Търново.
От Стара Загора заминаваме с близо 20 минути закъснение, натрупани неусетно по заснежените полета, по които минава линията. Стигаме и гара Дъбово, от където започва изкачването на влака в Балкана. Да, но преди да се отдадем на гледките на Стара планина по свечеряване, на гарата престояваме близо 40 минути. Чакаме влаковете от Горна Оряховица, този от Бургас и Сливен, един влак от Карлово и още един от София за Бургас. Всичките пристигат със закъснения, хората изчакват търпеливо. Все пак около 18,00 ч. тръгваме през живописния Балкан, но е тъмно и почти нищо не се вижда. От съседното купе чувам интересна история и се заслушвам. Линията от Горна Оряховица до Дъбово е строена преди повече от 100 години. По нея има точно 27 тунела и много мостове над поточетата и реките. По линията в участъка Плачковци – Кръстец се намират “Шесторката” от север и от юг “Осморката” между гара Яворовец и гара Радунци. Тук линията се развива на три етажа, като на разстояние 14,6 км се преодолява височина от 303 м. Това са поредица от тунели, които са един след друг, но са и един върху друг. Тук се намира и най-дългият до тогава тунел, построен в България (№ 23 – 1100 м). Тунел № 22 се намира над тунел № 24. Те са построени в един и същи склон. А гарата в Кръстец е най-високата точка по тази линия, намираща се на почти 1000 метра височина.
И от тук път напред, към старопрестолно Велико Търново. Пристигаме на гарата около 20,10, с близо час закъснение и с много истории от обикновени хора. А влакът се оказва достатъчно широк да побере поредните пътници и техните истории…
Стефан НАНКИНОВ
сн. авторът
