Предисловие “Пътят на паметта”
На 28 октомври 2014 г. в Телефонната палата в София се състоя премиерата на автобиографичната книга “Една необикновена съдба” от Симеон Сакскобургготски, публикувана от издателство “Сиела”. Книгата бе представена от Веселин Тодоров, изпълнителен директор на “Сиела”, акад. Георги Марков и бившия евродепутат и депутат от НДСВ Станимир Илчев. На събитието присъстваха вицепрезидентът Маргарита Попова, служебният премиер Георги Близнашки, бивши председатели на Народното събрание, представители от няколко правителства, действащи политически фигури,интелектуалци, общественици и много граждани.
Шестгодишният Симеон става “детето цар” през 1943 г. след неочакваната смърт на баща му цар Борис III. Деветосептемврийският преврат от 1944 г. обаче слага край на монархическото управление в България и царското семейство е прокудено в изгнание – през Истанбул, в Александрия, в Мадрид.
Точно половин век по-късно прогоненият цар се завръща в България и е посрещнат възторжено от хората, които в трудните години на прехода виждат в него надежда за бъдещето. В отговор на тези очаквания само няколко години след това цар Симеон II печели демократичните избори и става първият монарх, който поема кормилото на държавата си като министър-председател. С ясно разбиране за повелите на времето Симеон II води България към влизане в НАТО и ЕС – две мечти, които се реализират съответно през 2004 и 2007 г.
В този непринуден разказ за своя живот авторът говори от гледна точка на изумителния си жизнен път, засяга напълно непознати досега факти, разкрива тайни, които са били встрани от общественото внимание.
Авторът ни предоставя уникални свидетелства за времето, в което е живял далеч от родината си, но е бил емоционално свързан с нея. Събитията са разказани от първо лице и носят емоционалния заряд на преживяното, но и с голяма доза реализъм. Дългогодишните записки и съхранените лични спомени са послужили за основа на тези мемоари. Книгата не е хронологичен житейски разказ, а по-скоро низ от увлекателно пресъздадени събития, които много пъти се преплитат в различните епохи.
Богатият опит на Симеон II на международната обществена и политическа сцена, срещите и контактите с ярки личности със световен престиж, сред които много държавници и министър-председатели, родствените му връзки с европейските кралски семейства правят книгата интересна не само в България, но и за читатели по целия свят. “Една необикновена съдба” е неподправената изповед на човека, който през целия си живот не просто следва историческите процеси, но и ги направлява според разбиранията си за чест, морал и отговорност към българския народ.
(Продължение от бр. 212)
Що се отнася до дядо ми, цар Фердинанд I, основателя на нашата династия в България, и дума не е можело да става да излее преживяното на хартия. А неговите спомени биха били изключително интересни. Тази необикновена личност не е оставяла никого безразличен: или са го обожавали, или са го ненавиждали. Той е преминал през цялата последна четвърт на ХIХ век и през първата половина на ХХ век: умира през 1948 г. в опустошената от войната Германия. Бил е внук на крал Луи-Филип по една линия, а по друга наследник на обширни владения в Австро-Унгарската империя. Възхваляван от майка си, принцеса Клементина Орлеанска, той е един от последните висши благородници в стара Европа. “Сбогом, стара Европо”, пеели постъпилите в Чуждестранния легион. Но не са останали никакви мемоари или спомени от негова страна. Неговият живот и личността му остават загадка в много отношения.
Свидетелство за това е и една забавна случка между него и инфантата Еулалия Бурбонска. Като младо момиче тя била много близка приятелка с Фердинанд и може би дори влюбена в него, и така до момента, в който публикува мемоарите си около 1930 година… Дядо ми намерил тази изповед за скандална и не се притеснил да й го съобщи в телеграма, сега прословута в семейството: “Скъпа Еулалия, изразявам Ви най-дълбокото ни презрение. Фердинанд.” На което инфантата му отговорила в същия тон: “Взаимно е. Еулалия.” След това не се видели никога повече. Самата тя ми разказа тази пикантна история. Беше над деветдесетгодишна и тъкмо си беше счупила бедрената кост, когато ми каза, че “я чака тъжна старост…”. Тогава бяхме отишли да я видим в дома й в Ирун, в испанска Баския, където тя живя до смъртта си през 1958 година. Съумяваше всеки ден да пътува до Франция и митничарите я познаваха добре. Сестра на Алфонсо ХII, тя обичаше да напомня на посетителите си, че е дъщеря на Изабела II Испанска… Екстравагантна личност, чиито мемоари накараха всички да подскочат от липсата й на дискретност.
Та, както казах, на писането на мемоари не се е гледало с добро око навремето.
Нека отбележим все пак редките изключения: кореспонденцията на кралица Виктория с министрите й, с голямата й дъщеря Виктория Фредерика или с моя роднина крал Луи-Филип, който от своя страна ни завеща своите спомени от времето на млад генерал на Френската революция; по-неотдавна принц Христофор Гръцки също написа своите мемоари. Да добавим и спомените на кралица Мария Румънска, които се превърнаха в класика в жанра. За нея казват, че е била бляскава и театрална личност. Тази английска принцеса е родена от Великата княгиня Мария Александровна Руска, сестрата на Александър II. В края на 20-те години на ХХ век кралицата построява на брега на Черно море едно бижу на романтичната епоха, двореца в Балчик – наричан първоначално The Quiet Nest Palace. Наскоро отново ходих там в компанията на румънските ми братовчеди. Дворецът продължава да бъде посещаван заради впечатляващата му ботаническа градина.
Кралете на Италия, за жалост, не оставиха нищо подобно след себе си, несъмнено заради безкрайни съображения и лични резерви. За жалост, казвам отново, защото мисля, че техните свидетелства биха били безценни за по-доброто разбиране на новата история на Италия. И наистина мемоарите служат да хвърлят светлина върху едно минало, което познаваме зле и което почти никога не е описвано от гледната точка на вътрешен човек, в сърцевината на историята на кралските фамилии. Чичо Павел Югославски и крал Умберто Италиански например са ключови свидетели на своето време, действията и ролята им в което често са окарикатурявани. Защо? Защото се помни единствено версията на противниците им. Мемоарите щяха да им позволят да се обяснят, но мисля, че отново прекалената сдържаност и страхът да не злепоставят все още активни личности са ги възпрели да се върнат към своите действия. Защото всъщност голямата история се създава и от малката и когато тези два елемента се пресекат, достигаме до по-добро познаване, да не кажа и до самата истина. Но може ли да се говори за истина, когато става дума за историята?
При положение, че съм – независимо от мен самия – връзката с докомунистическото минало на България, аз на свой ред съм длъжен да предам и да споделя шестдесетгодишния си живот в политиката. Безброй пъти съм забелязвал, че хората често пишат по избирателен начин. Най-лесно е да се тръгне в търсене на сензационното. Оставим ли само историята на победителите, това не е достатъчно. В живота си съм виждал толкова пропаганда – нацистка, съветска и, разбира се, западна; намирам това за отвратително и жалко. Нямам никакъв интерес в това да си измислям. Освен това трябва да призная и че резервираният ми характер не ме подтиква към споделяне. Нищо не ми е по-трудно от това да изтъквам емоционалния си “аз”. Защото смятам, че сами сме никои, животът се състои от срещи и случайности. Хората не си дават сметка, че “късметът” често им предлага отговори, които те търсят другаде. Но затова трябва да умееш да се отваряш към другия, да се научиш да слушаш, за да се изградиш, уважавайки онези, които те заобикалят. Аз се възприемам като “прагматичен реалист” – формулировка, която ме описва доста точно. Опитах се да се приспособя възможно най-добре към житейските обстоятелства, за да не остана затворен единствено в света на рода ми. От доста години вече отлагам тази среща – срещата с писането.
Последните две десетилетия донесоха политически и технологически промени, които бяха немислими по времето на моята младост, като се започне със сриването на тоталитарната система и следователно с възможността за нов живот в България. Съвсем естествено е да сме смутени от скоростта на промяната. След края на Втората световна война човечеството извърши невероятни революции, към които трябва да се пригодим възможно най-добре. Други, още по-значими предизвикателства чакат бъдещите поколения. Все още не сме видели нищо от метаморфозата на модерния човек.
Макар да пиша за миналото, настоящето ме интересува не по-малко. Идеята за носталгията не ме привлича особено. Продължавам да съм убеден, че животът трябва да бъде центърът на разсъжденията на нашите учени и на бъдещите политици. А тъй като съм християнин, вярвам в любовта към ближния. Пътищата, насочващи съществуването ни, остават неразгадаема загадка. Никога не трябва да го забравяме.
Моите деца, съпругата ми и приятели ме окуражаваха. Съдбата ми не е обикновена, цар съм по рождено право, след това бях избран за министър-председател на една страна, върнала се към демокрацията. Срещал съм много хора, трябваше да умея да избирам, а това не е толкова просто. Читателят ще ми прости. Не е лесно да се разкаже един дълъг и изпълнен с обрати живот. Не съм скучал нито ден още от детството ми, от парка във “Врана” и бомбардировките, след това през годините в колежа, а после и през добре запълнения ми професионален живот. Може би тъкмо затова толкова ценя редките моменти на усамотение, които отсега нататък мога да си позволявам. Винаги съм имал нещо да правя – да се срещам със сънародници, да работя по проекти, за да изхранвам семейството си. Често ми се е случвало да мисля, че нямам избор, че животът ми в известен смисъл ми се изплъзва. Колко пъти съм си давал сметка като запален читател на историята до каква степен животът на един човек може да бъде манипулиран след смъртта му! С тази книга искам да избегна неприятния обичай за хората да съдят по приблизителни оценки или лъжливи слухове вместо по онова, което човек сам е написал или направил. Това е и възможност да предоставя на читателя сведения, които могат да помогнат за по-доброто разбиране на граничните времена, от които ми бе дадено да съм част. Не е лесно да бъдеш цар в изгнание, повярвайте ми. Питам се дали мога да кажа всичко, след като един живот има толкова различни страни. Аз не съм политик, не съм и детрониран благородник, нито прокуден руски емигрант от времето на революцията, нито дори принц с доходи, който управлява владенията си отдалече. Но не съм единствено и бизнесмен, който работи за големи консорциуми – аз съм по малко от всичко това. Аз съм царят, който остана суверен въпреки всичко, който се опитваше да бъде полезен на другите, на своята страна.
В този смисъл – и нека сънародниците ми ме извинят – настоящата книга е насочена и към международната публика и съдържа много подробности, които за нас са очевидни факти…
Сега ме изпълват съмнения. Кое е важно? Да размишлявам за изгнанието означава да размишлявам за живота. В часовете по философия във френския лицей в Мадрид изучавахме писмата на Декарт до Кристина Шведска. И ако хората обикновено си спомнят: “Мисля, следователно съществувам”, cogito ergo sum, аз винаги съм предпочитал неговото dubito ergo sum, “Съмнявам се, следователно съществувам”, с което се отъждествявам на драго сърце. Независимо от тази ми склонност никога не ме е спохождала мисълта да забравя България или да се примиря. Бях отдаден на страната си с цялата си личност и чрез насоката на действията си. България е родината на моя баща, на моя дядо и на чичо ми Кирил, разстрелян през 1945 г., страната на ранното ми детство, когато спомените се запечатват за цял живот.
Аз не съм сам. А още по-малко се чувствам така, когато си спомня как в щастливия ден на завръщането ми в София стотици хиляди мои сънародници излязоха по улиците, за да ме посрещнат.
