Шест години след едновременното членство на България и Румъния в Европейския съюз социално-икономичските разлики между двете държави са все по-осезаеми. А някои политически и културологични особености в южната част на северната ни съседка ни изглеждат екзотични и неразбираеми.
Пътуваме от Свищов за главния град на областта Олт – Слатина. Изминаваме с микробус към 160 км, а оставаме с впечатление, че сме на поне 160 000 км в друг свят. Първото впечатление от Южна Румъния са плоските като тепсия полета, ширнали се до където ти взор стига. Всяка педя земя се обработва. Влизайки в малките аграрни градчета и селца, беднотията излиза на преден план, но и още нещо – попаднали сме в страната на ламаринените покриви. Поцинкованата ламарина е най-таченият строителен материал. В 99 % от сградите – схлупени къщурки, здания на по няколко ката, фабрики и плевни, покривът е от поцинкована ламарина – на места ръждясала, на места с кръпки от нови плоскости, на други – с по-модерните цветни варианти в червено и дори синьо.
Спираме на всяка бензиностанция, за да купим задължителната винетка – отговорът е един и същ – няма. Така пропътуваме над 50 километра, докато най-после намерим задължителния стикер. През това време правим сравнение с цените на горивата, които са малко по-скъпи от бензина и дизела у нас.
Шокът е малко след Александрия. Минаваме през село Бузеску, румънския вариант на Бевърли хилс.
По данни на официалните власти циганските босове на джебчиите са инвестирали в натруфените си палати най-малко 4 милиарда долара. Бузеску е колосална западна “инвестиция”, която няма нищо общо с европейските оперативни програми. За родоначалник на селото се определя Дан Финиту, който вдига къщата си през 2003 г. Тя е точно копие на съдебната палата в английски град, където е съден за джебчийство. На 8 км след Александрия в посока Рошиори де Веде циганските барони са в негласна конкуренция кой колко гръцки колони, будистки пагоди, капители, витражи и причудливи корнизи да пришие към палата си, който естествено е с покрив от поцинковата ламарина. Белият мрамор на външните стълби, парапетите на верандите и по оградата е абсолютно задължителен. Цялото място е културологичен феномен, откъдето и да го погледнеш. На първата редица замъците са на минимум 4 етажа, със стотици прозорци, които са на не повече от два метра от прозорците на съседа. Казват, че именията са към 800 и са без канализация, на септични ями. В тях постоянно живее по някой от старците, младите са на работа, естествено в Западна Европа. На домакинството прислужва румънец срещу отлично възнаграждение. Тук-там се вижда по някоя забулена в дълга забрадка мургава жена. Ако спрете и слезете да снимате, може да имате проблеми, но ако се движите бавно, визуалната разходка в квартала на архитектурния кич е повече от впечатляваща. Веднага до Бевърли хилс II е поляната с камарите с битовите отпадъци от палатите в Бузеску. Казват, че напоследък строителството е замряло заради кризата в ЕС, т.е. индексът “Бузеску” пада. Така по него, подобно на NASDAQ, DAX и други борсови индекси, успешно може да се проследи икономическото развитие в Евросъюза.

Продължаваме към Слатина Олт. По пътя трафикът е слаб, подминаваме каруци, велосипедисти, но със задължителните сигнали светлоотразителни жилетки, старички дачии и по-лъскави, основно френски марки автомобили. В селата тротоарите, въпреки че ги има и са широки, не са предпочитано място за пешеходците. Хората са на шосето и не се съобразяват, че мястото им не е там.
През огромен метален мост влизаме в Слатина – административен център на областта Олт, град с население към 80 000 жители. Според историческите бележки град Слатина е споменат за първи път на 20 януари 1368 г. в официален документ на влашкия княз Владислав I Влайку, който позволява на търговците от трансилванския град Брашов да не плащат мито, минавайки през Слатина. Думата “Слатина” има славянски произход от “сламтина” – “солена земя/вода”. През града и едноименната област минава река Олт, основен транспортен коридор на Румъния. Градът е основно промишлен център, със заводите си за алуминий, автомобилни гуми, машинни елементи.
Слатина Олт е типичен постсоциалистически град. В тази област е родното село на Николае Чаушеску. Първото впечатление са многото кръстовища с кръгово движение и многото еднакво и стилно санирани десететажни жилищни блокове с топли, земни цветове, за разлика от нашата мода за искрящи топлоизолации на парче в оранжево и пембе.
Паркираме в странична уличка в центъра и първото нещо, което виждаме, е едра мургава жена в потури с малко момче, теглещи огромна количка с вторични суровини. Спрели сме до градския парк – терасовидно решен, наскоро ремонтиран, с няколко водни каскади. Над него излизаме на един от главните градски булеварди и се потапяме в местната атмосфера. Масово мъжете над 55-60 години са със стилни астраганени калпаци – в черно и сиво, любимите на лидера Чаушеску от преди повече от две десетилетия.
Почти на всеки ъгъл са пекарните за гевреци gi-gi. Задължително похарчете 1 лея (45 наши стотинки), толкова струва геврекът със сусам, мак или пудра захар. Топъл, хрупкав, голям и много вкусен, а пред пекарните винаги има опашка от хора. Както масово са закусвалните, толкова начесто са и сергиите за цветя. Румънците много купуват букети, а цените за нашия стандарт са малко стряскащи – три едри огнено оранжеви рози са 50 леи.
В Слатина Олт има кметски избори. Кампанията е много по-различна от нашата. Леки коли с мегафони обикалят по улиците и агитират, младежи с цвета на партийните централи раздават календарчета. Няма плакати върху контейнерите за смет, нито върху сградите и трафопостовете. Местата за печатна агитация са разграфени и надписани с името на партиите и всеки лепи само на неговото си място.
Слатина Олт не е туристически град и езиковата бариера е осезаема. Почти никой не иска да говори на английски език, включително и чиновниците в банките. Като изгубени в превода е опитът ни да сменим евро за леи в клона на голяма западна банка в центъра. Първият проблем след езиковата бариера е, че не носим задграничен паспорт, а само лични карти. Докато се разберем кой е персоналният ни номер в документа за самоличност, започва мъката с обясненията какво е Велико Търново и коя е полицията, издала личната карта. Все пак след поне 15 минути вземаме заветните леи за разходка и шопинг.
В края на януари магазините по ларгото са изпъстрени с етикети, привличащи с ниски цени. За 25 до 50 леи жените могат да се пременят със стилни и елегантни пролетни обувки или боти. Дрехите също са на цени, по-ниски от родните.
Не стоят така нещата с храната. В града магазини имат всички известни и у нас вериги супермаркети. Само че изпитваме малък ценови шок, защото кашкавалът е над 40 леи за килограм, колбасите и месата също са по-скъпи от нашите. Задължително си купете от някой хранителен магазин от местната бира Ursus, не е много скъпа, хубава е и попада в премиумния клас на качествените бири. Цигарите и алкохолът са скъпи.
Докато обикаляме, паля цигара, търся кошче за смет и се оказва, че те имат малки метални джобове за фасовете, за разлика от нашите, които редовно са подпалени от неизгасени угарки. Пейките са малки, но задължително с цветарници. Така минават няколко часа в страната на ламаринените покриви, време е за връщане.
Пътуването е осъществено по проект на “Асоциация за икономическо развитие – Свищов” – “Промоция на туризма чрез гъвкава подкрепа на бизнеса” по Програмата за трансгранично сътрудничество България – Румъния 2007-2013 г.
Здравка МАСЛЯНКОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ