“Никой не обича родината си, защото е голяма, а защото е негова”. Тази римска сентенция безусловно е белязала жизнения път на летеца, литератора, археолога, основателя на Историческия музей в Горна Оряховица, бунтаря и бохема Йордан Димитров. Днес той празнува 80-ия си рожден ден, но е по-духовит и жизнен от двойно по-младите от него.
“Роден на 19 юли 1933 година, по жетва, зодия рак, но върви, говори и действа направо и нагоре, защото е поживял и сред небето, сред облаците и птиците, но е стъпил здраво на земята, където знае как и какво да говори с людете. Човек е сигурен, когато трябва да разчита на него, и е верен на дадената дума. Собственик на страхотна памет, затова е пределно точен и гладко мисловен. Обича книгите, но още повече обича да ги чете.” Така описват Йордан Димитров приятелите му от клуб “Петъчниците”.
След осем десетилетия, Йордан Димитров е още по-запален родолюбец. Арбанашчани го тачат, защото възроди читалището в селото и му върна имотите, възстанови паметника на Иларион Драгостинов и съдейства за нов в памет на загиналите арбанашки герои.
Какво да ти разкажа за детството си, беше сиромашко и сиромашко преминало в кърпени гащи и работа на къра, споделя юбилярят, родом от село Върбовка. На 14 години жънел 1 декар пшеница сам. С мама ходехме да аргатуваме по чуждите ниви и наравно с нея изкарвах по 250 лева. Бос пасях из сламата две биволици, с топлота споделя бай Йордан. Пием кафе в гостоприемния му дом в Арбанаси, а над главата му на стената на специално място е закачено мащабно резбовано пано с част от надписа на Омуртаговата колона: “Човек дори добре да живее, умира”. Този текст го пленил като студент в педагогическия институт в Шумен, когато с колегите си дошли на екскурзия във Велико Търново в църквата “Св. 40 мъченици”. Паното e подарък от приятел. Когато семейството му се мести от Горна Оряховица в Арбанаси, при строежа на дома им през 80-те години специално заръчал на майсторите, с които заедно правили дървената ламперия в столовата, да оставят специално място на стената, защото там ще е дърворезбата с думите на Ювиги хана.
Остава сирак на 3-годишна възраст след смъртта на баща си.
Вкъщи нямахме книги, с изключение на трите учебника как се става войник и пожълтяло списание “Заветът на героя”, останали от татко ми. От тях съм се учил на родолюбие, обяснява бай Йордан. Списанието беше от 1932 г., посветено на 20-годишнината от Балканската война. Един до друг бяха подредени генералите Кутинчев, Цанев, Тодоров, Драганов, Бояджиев, запечатал съм тези гравюри в паметта си неизличимо, защото такива хора днес няма. Не мога да простя двуличието и безхаберието на днешните политици. Лошото е, че няма и спасение, пали се бай Йордан. От 1958 до 1996 г. той е член на БКП/БСП, а днес е ревностен привърженик на патриотичните идеи на ВМРО. Слага край на членството си в столетницата, чийто отговорен кадър е бил на различни позиции, особено в пропагандата, с отворено писмо до партийната организация в Арбанаси. На 20 май 1996 г. им написах, че Жан Виденов няма да изкара мандата си. Не можех да простя трето социалистическо правителство да се проваля. Идеше ми да ги заплюя за публично изречените лъжи. Така с писмото исках да ми бъде замразено членството и до ден днешен не пожелах да го размразя, разказва Йордан Димитров. За привързаността си към идеите на ВМРО казва, че за него това е организацията на Гоце Делчев и Даме Груев. Когато бай Йордан разказва историята на 24-годишния Радон Тонев, повел другарите си на явна смърт, опят приживе от свещеника, но спасил стотици български жени и деца от турската окупация, очите му и днес се пълнят със сълзи.
Когато го питам за най-щастливия миг в живота му, казва, че е бил в края на май 1953 г., когато е бил първият му самостоятелен полет като летец в училището за пилоти в Долна Митрополия. Били най-големият випуск, а той бил от малцината, които никога до тогава не се бил качвал на самолет, за разлика от колегите му, които пилотирали в аероклубовете. Него ден с инструктора заедно трябваше да направим няколко полета с “Юнкерс 52”. Някъде по средата на бройката инструкторът си свали коланите и каза: “Вече си готов, качвай се сам”. Разтреперих се, но когато вдигнах огромната машина в небето, крещях от радост, сам, в облаците. Няма по-върховно удоволствие, казва Йордан Димитров.
В училището за пилоти за първи път бедняшкото момче облича пижама и ляга да спи в бели чаршафи. Когато отивахме към спалното, казвахме, че си лягаме в Американското посолство, защото чаршафите бяха от плат “Американ”. Босото момче от село няма да забрави, че като пилот е имал невиждано за него изобилие от храна, та чак оставяли по масите недокоснати краве масло, колбаси от истинско месо. Болки в стомаха го пращат в запаса. От 200 пилоти випуск в армията останаха само 50, но аз не бях от тях. Така трябваше да се върна отново на село и пак без пари и отново на кръстопът – накъде и какво. Отидох на работа в тракторната бригада. Отчитах изораните площи от трактористите, буквално им слугувах, пишех им повече работа, за да вземат повече пари, но председателят ме хвана и ми казва: “Ти какво искаш, да изкараме мерата два пъти по-голяма ли?”
След това младежът се записва в учителския институт в Шумен и учи литература, но страстта му към история не секва. Запалих се по нея от учителката си в началното училище. Едно добро нещо ми се случи от народната власт, че откриха гимназия в Камен и така всеки ден пеша няколко километра до там и обратно. Ако не беше гимназията в другото село, имах две алтернативи – да стана обущарче или да поема пътя към Чехословакия при вуйчо и да стана градинар. Случи се обаче друго – да се влюбя в историята, разказва юбилярят. Когато завършва учителския институт в Шумен, го наградили с трите тома на “Капитала” на Маркс и му казали, че задължително трябва да отиде да следва в университета в София. Така се и случило. Йордан Димитров влиза в СУ с първа специалност “история” и втора – “литература”. Завършва археология и музейно дело. Той е единственият в областта с университетска специалност “музейно дело”.
Животът отново го поставя на кръстопът. Но започва сбъдването на голяма цел и тя става факт на 21 октомври 1962 г., когато е открит Историческият музей в Г. Оряховица. Хората от музея в Търново бяха категорично против, въпреки че бяха напълно осъзнали, че старата столица е чиновнически и офицерски град, а историческото минало на Горна Оряховица не подлежи на конюнктурни преоценки. Като започнем със средновековната Ряховска крепост, свързана с походите на Владислав III Ягело – Варненчик, петте черкви, фабрикантския период, градът е център на първи революционен окръг, тук е транспортната стачка, единофронтовците, партизанския отряд на Георги Измирлиев, декламира с безкрайна увереност създателят на Историческия музей в Г. Оряховица. Минахме през всякакви изпитания, за да сбъднем това дело и да го доведем до края. Бях с ясното съзнание, че всичко е незаконно, защото нямаше нито решение на Окръжния комитет на БКП, нито на Изпълкома, да не говорим за ЦК. Няма бюджет. Но имахме идеи и хъс за работа, разказва за родолюбивото си дело Йордан Димитров. Отказали им да подредят музейната сбирка в къщата на Сидер войвода, не получили съгласие за хана на Мано Тодоров-Арабаджията. Жребият беше хвърлен и връщане назад нямаше. Събираелската работа продължава. Не остана стара фамилия и дом непосетени. Хората се отзоваваха с рядко благородство и безкористност. Разделяха се със скъпи семейни реликви и нито един не си отвори устата за откупка. За такава не можехме и да помислим, защото бяхме без пукнат грош, но имахме изобилие от ентусиазъм. Бяха ни дали една малка стая на горния етаж на градския комитет на партията и тя ни беше за всичко – фондохранилище, лаборатория, кабинет, работилница, склад. И така се стига до паметната дата 21 октомври 1962 г. – рождения ден на Горнооряховския градски исторически музей.
По ирония на съдбата, както в началото, щатната си работа вършех на друго място, а музейната – на обществени начала, и така в края на септември 1972 г. след едномесечен невероятен психически и партиен натиск, бях изпратен за директор на Филмова кантора – Г. Оряховица, без да отпада от мен задължението до няколко месеца музейната експозиция на новото място да бъде факт. Кинобазата обслужваше 1000 кина в 9 окръга, разказва бай Йордан.
Родолюбивото дело е доведено до щастлив финал. На 2 юни 1973 г. тържествено отваря врата Градският исторически музей. Той напълно отговаряше на съвременните научни изисквания на музеезнанието. Модерната експозиция беше разположена на 400 кв.м изложбена площ с уникати като куртката и чантата на главния апостол на Първи Търновски революционен окръг, сабята на легендарния Сидер войвода, снимка с автограф на Георги Измирлиев. В деня на откриването музейната библиотека разполагаше с 600 тома ценни книги, разказва Йордан Димитров. За създаването на музея той е награден с орден “Кирил и Методий II степен”.
Запечатал е в съзнанието си надписът от обикновена варовикова плоча, която видял преди 40 г. в “Етъра”.
“Вятърът замита стъпките ни.
Първо страстите, после времето ни поглъщат.
Построи се тази чешма,
защото камъкът е по-траен от нас,
а водата е вечна.”
Градският исторически музей на Горна Оряховица е чешмата на моя живот, казва бай Йордан. Днес той се грижи за красивата си градина. Огромните дъбове в нея са отгледани от семенца, които си донесъл от Борисовата градина в София. Розите и мушкатата преливат от цвят, а домът му е широко отворен за приятелите и зевзеците от клуба на “Петъчниците”, който гощава с майсторския си горнооряховски гювеч.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. авторката
и личен архив