(Размисли преди първия учебен ден)
Букет от спомени ме радва в навечерието на първия учебен ден. Спомням си първото ми начално училище, после средното, гимназията. Не позволявам да ме завладява носталгия по миналото. Това е безсмислено упражнение, което не води до никъде. Но спомените, така или иначе, си остават.
Помня, че в класа ни от 37 деца имаше едно-единствено циганче – Тошко. Сред шестте класа от нашия випуск мургавите ни съученици се брояха на пръстите на едната ръка. Скоро четох статистика, че тази година близо 45 на сто от първолачетата в страната са от ромски произход. Какво ли ще сочат цифрите догодина, или след пет години?
Помня също, че в родния ми град Тетевен имаше т.нар. Сградостроително училище. Ние, учениците в елитната гимназия, гледахме момчетата от “сградото” с нескрито снизхождение – там приемаха тройкаджиите от средното училище или помаците от съседните села. Само че след 11-и клас от там излизаха високо квалифицирани зидаро-мазачи, кофражисти и строители, за които се избиваха всички фирми. В моя роден град беше един от двата техникума в страната по горско стопанство. Неговите възпитаници идваха от цяла България. Хуманитарните науки не бяха силната им страна, но пък завършваха като отлично подготвени лесовъди, горски специалисти, мебелисти. Ние в гимназията бяхме друга работа – водехме се интелектуалците. Дали е имало основание да гледаме отвисоко връстниците си от другите училища не знам, но от целия ми випуск само двама-трима не станаха висшисти. Всички останали бяха приети в престижните тогава български университети, в които за едно място се бореха със зъби и нокти десетки кандидати.
Също си спомням, че и най-големите слабаци от випуска пишеха почти без правописни грешки.
Тридесет лета по-късно ме заливат други септемврийски прозрения. Като признанието на моя състудентка, учителка в Южна България, че винаги проверяват писмените работи и матурите на нейните възпитаници (почти всички от други етноси), първо със син и после с червен химикал, защото иначе има риск нито едно дете да не завърши. Че над 90 на сто от тях не могат да четат и да пишат, но получават диплома. И че това е публична тайна чак в министерството, но никой не дава дума да се продума.
И разказът за едно момиченце ме споходи – дето завършило “Медии и комуникации” и мечтае да работи “нещо журнализъм в някое списание или телевизия”. И за признанието на моя стажантка се сетих, студентка третокурсничка. Като я попитах знае ли, че във всяко изречение има по три правописни грешки, ме погледна с големите си гримирани очи и с учудване ми отговори “Да, разбира се!”.
И за това, че зидарите, мазачите и горските се търсят под дърво и камък.
И за затворените, изтърбушени и окьоравели селски, че и градски училища се сещам днес. И за това как навремето горди люде са дарявали цялото си имане, за да ги правят (четете утре в “Янтра ДНЕС”)
И ми се ще да прегърна всички мъничета, които утре ще нарамят тежките раници и ще стискат по един букет за своята учителка, да ги окуража и да ги накарам да повярват, че не са само бройки, носещи пари, за да се закрепи школото им, а са личности. И че трябва да се учат да пишат правилно на български, пък нека и да знаят по още два-три чужди езика.
За да не се раждат вицове за катаджията, дето пише акт с улица “ХанКо Брат” или за чистача бай Пенчо, който мърморел ядно: “Дааааа, не върви на добре българското образование!”, докато чистел от училищната ограда надрасканата със спрей думичка “хой”…
Мила МИЛЧЕВА
