Каквото и да се напише за Понката, все ще е малко. Тръгвам за интервю към ателието на великотърновския скулптор с предчувствие за духовна радост. Не ме лъже чувството. Говорим почти час, който не усещам как е минал.
Панайот Димитров – Понката е диамант в короната на Търновград. Този клиширан израз ми се върти в главата, след като си тръгвам от ателието му. Засмивам се при мисълта как щеше да ме отсече, ако му бях изтърсила това свое прозрение. А истината е, че той наистина е скъпоценност. Личност, издялана от онези специални природни материали, които са на изчезване у нас – талант, скромност, доброта, интелигентност, любопитство, остър социален поглед. И всичко това, придружено с брилянтно чувство за хумор, което му позволява да се кодоши както със света, така и със себе си.
Както сам се представя – роден през 1934 г. в Сливен – града на войводите, циганите, магаретата и прочутия сливенски вятър. През 1958 г. завършва Художествената академия в София специалност “Скулптура” при доцент Михаил Кац. До 1965 г. живее и твори в Бургас като художник към Областно пристанищно управление, после е учител по рисуване в “Учителски институт” – Бургас. От 1965 г. живее във В. Търново. Преподава скулптура във ВТУ до 1978. Стига до титлата главен асистент. Впоследствие преминава на свободна практика. Определя се като сливенски бургазлия, стареещ край река Янтра.
Автор е на много паметници в страната, паркова и надгробна скулптура, малки пластики. Отдаден е на камъка. Има самостоятелни и участва в много изложби в Италия, Гърция, САЩ. Творбите му са притежание на държавни галерии и музеи, частни сбирки и колекции в Италия, Германия, Австрия, САЩ, Русия, Словакия, Япония и др. Участник в симпозиуми с камък и дърво (България, Словакия).
Носител на шест национални награди по скулптура, златен медал от VI Българско изложение за АРТ иновации, на наградата “Велико Търново”. Почетен гражданин на старата столица. Отличен е с орден “Св. св. Кирил и Методий” I степен. Член на Римската академия за модерно изкуство.
“Радва” се на пенсия от 161 лева и 38 стотинки.
Зад сухите данни от биографията на Понката се крие цяла вселена от приятелства и познанства с бележити българи. Другарувал е с бургаските поети Христо Фотев и Иван Пейчев, в академията му преподават Илия Бешков, Дечко Узунов…
Вече 40 години в ателието му на ул. “Акация” 15 във Велико Търново се провеждат легендарните “Петъци при Понката”. Приятелски сбирки на съмишленици – поети, актьори, художници, лекари, университетски преподаватели, инженери – едни от най-будните и забавни мъже на Велико Търново. “Петъците” имат издадени песнопойка, книга и филм. Освен да се забавляват, петъчниците са инициатори на много ценни предложения за развитието на града. Те са ревностни радетели за възстановяване на църквата “Св. 40 мъченици”, за поставяне на вечния огън на паметника “Майка България” и др.
Освен с чука и длетото, Понката борави изкусно и с перото. Има издадени три книги. Две от тях са уникални – написани са изцяло на ръка, със ситен, красив шрифт и рисунки от автора. В тях има всичко – спомени, разсъждения, стихове, очерци, публицистика, малки разкази, исторически препратки, цитати… Истински летопис на няколко епохи от развитието на България.
– Ти си интелектуалец, известен творец по света и у нас, а живееш със 161 лева пенсия.
– Интелектуалец е много силна дума, аз съм приличен гражданин, нищо повече.
– Ти си интелектуалец, защото си творец, имаш много познания във всякакви области, контактуваш с умни и известни хора…
– Да, елитът на Търново идва на петъците….
– Нормално ли е човек с толкова творби, с ученици из цяла България, с куп награди да преживява с тези смешни пари?
– Кой го интересуват тези неща – творби, награди… Аз моите награди ги слагам в папката “Суета”. А пенсиите се определят от едни чиновници. Какво да направя, да отида да скачам на площада? Навремето го правих. По митингите 89-а бях от първия до последния ден.
– Много художници в страната те наричат Учителя, Маестрото? Имаш ли връзка с тях и какво мислиш за съвременните студенти?
– Аз имах пет випуска – горе-долу по пет-шест човека. Последният випуск е отпреди 40 години. Рядко се чуваме и виждаме, пръснаха се. А сегашните …Повечето от тях си мислят че са гении, ще пълнят Лувъра и Бритиш мюзеум. Сгънат надве-натри тел – хоп – инсталация. Чакай, моля ти се, каква инсталация?! Засрами се от Микеланджело, от Донатело. Сложиш три клечки, две шепи пясък и готово. Не става така.
– Любимият ти материал е камъкът.
– Ох, това ми е болестта. Сърцето ми е в камъка. Това е най-естественият материал, твърд и податлив на добрина и на усет. Не всеки може да борави с него.
– Автор си на едни от емблематичните творби във Велико Търново – скулптурата пред Съда, паметника на Бачо Киро в едноименното училище, паметника на Павел Бобеков, Олимпийския огън пред стадиона, имаш творби в Елена, в Павликени. Темата за паметниците напоследък е болна. Какво мислиш за Самуил със светещите очи и за монумента пред НДК? Големи скандали се тресат около тях.
– За паметника на Самуил не мога да говоря, защото не съм го виждал, но май ми е нещо измислица… За паметника на Старчев – това беше гигантомания в България. Бързо да направим нещо голямо, да смаем света. Според мен
паметникът пред НДК трябва да остане
като символ за разрухата в България.
– Разрухата я правят политиците, властта. Ти имаше колега – скулптор, който ръководеше Министерството на културата. Съдиш ли го за нещо?
– Дай да не говорим за това. Той отговаря за делата си. Нито мога да го съдя, нито имам право на това. Аз съдя първо себе си.
– Това е привилегия на много малко хора – да съдят себе си. Обикновено хората гледат клечките в окото на другите, но не гредата в своето.
– Затова нещата не вървят в България. Защото, ако всеки гледа себе си и се изповяда пред собствената си съвест, няма да сме на този хал. И държавата, и културата, и всичко. Виж, в нашата художествена галерия на Боруна имам 15-20 работи. От 26-27 г. нямам нито една откупена творба. Казват – няма пари. Не искам да свръщам към оная власт, но тя поне заделяше пари за култура. Сега от 25-27 години едно поколение го няма в галерията.
Тук, от “петъците” излизат идеи, които са в интерес на града, на обществото. Една от тях беше
да се възроди надписът на
каменния скат на Света гора,
който комунистите са разрушили през 60-те години. На скалата е бил издялан текстът: “Българино, помни, че ти въ царуването на Н.В. Фердинандъ, царъ на българите, се бори юнашки и освободи Македония на 29. XI.1915 г., а Добруджа на 4.I.1917 г.”
Това е една от страниците на героична България. Този надпис, дело на Димитър Багрилов – стар учител в Търново, душмански е бил изкорубен. Предложихме с нова синтетика и техника да бъде възстановен. Не повече от 5-6000 лева щеше да струва. От Общината казаха: няма пари.
– Как се роди идеята за петъците?
– Стана заради една моя болежка. През 1978 г. ме скова една дископатия, лежа, не мога да се движа. От време на време мине по някой приятел от тук. И веднъж идва д-р Мандалиев. Вика: “Виж какво, Понка и без това в петък има съветска телевизия, дето никой не я гледа, по-добре да дойдем да гледаме тебе!”. В първите сбирки идваха и от моя последен випуск студенти. По-прогресивните носеха алкохолни работи.(смее се) И така 40 години.
Петъците излязоха
по-упорити от нас.
Жалко, че много хора вече ги няма – Тео (б.а. арх. Теофил Теофилов), Даньо (проф. Йордан Андреев)… Ателието гъмжеше от работа, от колеги. Сега съм останал аз, като един последен мохикан. Повечето от ателиетата на улицата ги превърнаха на жилища. Пустота. На улицата има само некролози, старци като мене и котки. Като бутна да работя нещо, и комшиите викат:”Я, Понката е жив!”.
– Откри ли думата приятелство покрай тези петъци?
– Има една стара приказка, че човек става приятел с някой, с който е изял едно кило сол. Не знам колко кила изядохме тука. Тя солта беше по едно време 300 лева, после 26 ст. – каменна, едра, морска. Много сол изядохме.
– Като гледам какви кльощави жени се разхождат по модните подиуми, ти, с очите на художник, на скулптор, какви форми предпочиташ?
– Жената е велико сътворение на природата – жена, майка, съпруга, любовница. Аз рядко ползвам модели. Всичко е в главата ми. А за формите… (Става и ми донася малка фигурка на Вилендорфската Венера – пищна жена с огромни гърди и увиснал корем.) Ето – преди хиляди години това е бил идеалът за красота. Ренесансът има едни модели, в древна Елада – други. Рубенс е харесвал едни форми, великият Модилиани – други.
– Сега какво работиш?
– Сега пиша. Заради артрозата започнах да изпускам чука. Повече от 60 години не е излизал от ръката ми този чук. Но ставите не ме слушат. Не слушай рекламите за разни мазила, дето помагат, преди да си ги извадил от опаковката. Тегля от това, което съм правил цял живот. Но не съжалявам за нищо. Не съм си пропилял времето, оставям нещо зад себе си.
– Имал ли си възможност да обикаляш по големите световни музеи, да видиш на живо творби на гениални творци?
– Години наред не ме пускаха навън. Разцепваха ме от проверки. И то за какво? За вицове. Не съм тръгвал да правя въстание. Не съм търсил да си чета досието, нито да проверявам кои “приятели” са доносничили за мен.
Та за музеите… В Италия успях да видя творби на Микеланджело. Какво да ти кажа? Изтръпваш, като застанеш пред тях. Той правил Пиетата, като бил на 22-23 години. Завидял му един колега и казал, че е негова. Затова се промъкнал една нощ и издялал името си отпред.
– Завистта е доста разпространена сред творците във всички области. Какво мислиш за нея.
– Това е отрова. Може да те съсипе. Далеч съм от интригите и завистта. Е, да, завиждам на Павароти за гласа му, но това е друго. Сега живеем във време, когато всеки гледа в паницата на другия. Затова
не ни вървят нещата, защото
всеки се опитва да прави това,
което не разбира.
– Защо те изгониха от университета?
– Имаше една служба към ОК на БКП и един деятел Панайот Панайотов. Вика ме един ден, бях главен асистент, трябваше да ставам доцент. Казва ми: вече е време да станете доцент, но трябва да станете и наш другар. А сега де! Викам му, вижте, аз по цял ден съм зает с камъни, работя по 15-16 часа на ден. Имам срокове, няма да имам време за събрания, заседания. А, значи, не искаш да станеш доцент, тогава довиждане! И аз: довиждане. И така не направих кариера в университета. После една година не позволяваха на дъщеря ми да кандидатства, защото съм бил аполитичен.
И една друга такава ситуация имаше. Знаеш ли
как В. Търново се размина
с грандиозен паметник на
антифашисткото движение.
Отивам един ден в Народния съвет, помещаваше се в Конака. Събрали се партийци да умуват къде да бъде паметникът на антифашисткото движение. Решават да е зад ДНА, на мястото, където сега са фонтаните. Поръчаха на Старчев композицията. Питат ме аз какво мисля по въпроса. И аз казах: мястото е хубаво, но Търново няма нужда от такъв паметник, защото няма нито един партизанин и ятак. И като настана една съветска тишина… Пет минути никой не казва нищо. После изкопаха една голяма дупка на мястото на каскадата. Да, но дошъл Пенчо Кубадински, завели го там и той като викнал: Вие акъл имате ли, какъв паметник ще правите тука?! До утре тази дупка да я няма. И така се разминахме с паметника.
– Има ли бездуховност в България?
– Младата България я няма. Изгониха я. Кръв, пулс, можене. Кой да я възроди България – циганите и турците ли? Защото те се възпроизвеждат. Ето, виждаш и твоето дете, и моето са в чужбина. Моята дъщеря е в Сан Диего в САЩ. Имам двама внука – единият е инженер, другият работи в голяма филмова компания. Добре са там. Ходихме три пъти да ги видим с жената. Но пътят е дълъг, вече не можем.
– Понка, какъв е животът на 83?
– Ха! Че аз не си броя годините. Само пулса си броя.
– Колко е?
– Че да да го знам. (смеем се с глас) И кръвното си меря. Не забравяй, че то е по-високо от пенсията ми… Не са важни годините, а духът, стремежите…
– През годините си другарувал с хора, които ги учат в учебниците – Христо Фотев, Иван Пейчев, Илия Бешков.
– Това са епизоди от живота ми. По времето когато живеех в Бургас, контактувах с целия бургаски театър – с режисьорите, актьорите, бяхме едно цяло. С Христо Фотев сме от забавачката заедно. Един набор сме, заедно кандидатствахме в Художествената академия. Той усети, че тази работа не е за него.Идва с мен четири дена на изпитите, на петия ден отиде на “Ангел Кънчев” при писателите и там остана. И добре че стана така. Но той беше много раним и слаб характер, увлече се по алкохола и това го разсипа.
– Четеш ли поезия?
– Не. Чета О’Хенри, Радичков, Нушич. Обичам писатели, които могат да критикуват света, но и да се подиграват със себе си. Сега чета Милен Русков. “Възвишението” беше нещо изумително. Сега в другата му книга малко започва да шикалкави, да прекалява с думите. Имам много пропуски в литературата. Един петък викам на Даскала (проф. Даскалов): Аз имам към 900 камъка – малки големи. Докато съм ги правил, съм пропуснал 900 книги. Как да те настигна?!
– Но пък започна да пишеш книги. Защо ръкописни? Това е огромен труд.
– Е, да дялаш камъка да не е по-лесно. Време имам. Мога да пиша на български, защо да не са ръкописни. Само ме мъчи граматиката – това кратък член, пълен член, не ги оправям. Добре, че махнаха падежите.
– Казват, че творците – художници, писатели, поети, все чакат музата. Теб какво те вдъхновява? (Тук Понката се замисля и ми отговаря с най-сериозното си изражение)
– Виж сега, тя, музата обикновено си отива преди да е дошла… (прихвам в смях за пореден път, защото усещам как ме поднася.)
– Добре, ала-бала ли е всичко това с вдъхновението?
– Ами всеки си има своите алабализми. Аз ако чакам музата… Висоцки дето вика: “А тя у Пушкина была…” Каква муза да чакам, по тази улица и бабички не минават.
– Направил си много надгробни паметници в живота си, извинявай за нетактичния въпрос, но мислил ли си някога какъв ще е твоят?
– Никакъв паметник не ща. Да ме кремират и децата да ми пръснат праха. За какво ми е паметник? Съвестта ми ще е отгоре. И честното ми име. Не съм предал никого и не съм излъгал. Може да живея със 160 лева, но ми е сладко.
Мила МИЛЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
