Далеч от градската суета, местните хора се борят сами с тежката и сурова зима

Зимата в Балкана е красива, но и опасна. Там няма място за суетата на градския човек, който се вълнува дали улиците и тротоарите са разринати до асфалт. В планината е важно да оцелееш. Отправяме се към Резач, едно от най-малките населени места в Златаришко, за да видим как живеят хората там.
Селото се намира на 50 километра от Велико Търново в посока Златарица. Малко след общинския център пътят е добре изчистен. Интересното започва от отбивката за Росно. Личи си, че пътят е чистен, но се движим само по сняг. Изкачването в планината е трудно, защото разминаването на два автомобила е невъзможно. Непрогледната мъгла прави пътуването ни още по-екстремно. Ориентираме се, че сме стигнали до Резач само по табелата. Първите хора, които виждаме, са двама млади мъже, които се суетят около един трактор, който е паркиран между малките сгради на кметството и селския магазин. С него чистят снега. Обясняват ни, че кметът Севдалин Чаушев отишъл да взема помощите от БЧК за бедните и кметството е затворено. Разказват, че пътят свършва в Резач. Над тях в планината са само мечките и вълците.
В селото по списък живеят 113 души, толкова поне са записани на табелата, която показва началото на Резач. От тях половината живеят постоянно там, а другите избягали по градовете и в чужбина, където има работа и училища за децата. Ние останахме тук, защото нашият живот и работата ни са тук, обясняват Кадрин Чаушев, син на кмета, и Байрям Османов, които се занимават със земеделие и отглеждането на добитък.
Селото се пооживява единствено събота и неделя и от празник на празник, когато си дойдат младежите, които учат в града, и гурбетчиите. Няколкото малки деца, които живеят с родителите си в Резач, ходят на детска градина в съседното Средно село. Кадрин разказва, че сега е спрял тригодишното си детенце, за да си стои на топло у дома.
Двамата млади мъже споделят, че в планината зимите са сурови. Затова местните се запасяват през есента с два-три чувала с брашно, за да може жените да месят хляб. Така сме сигурни, че ще изкараме до пролетта, усмихва се Байрям. В планината хората гледат и много овце и крави, така че имат и месо. В мазата почти на всяка къща има каца с вино и люта ракия, която да ги сгрява в студа.
В Резач магазинът е само един. Той играе ролята и на селска кръчма. В него е топло, защото в центъра на помещението има печка на дърва, която бумти по цял ден. Зад щанда се усмихва Фатме Чаушева, която е съпруга на кмета. Обяснява, че зареждат магазина с помощта на доставчици, които обикновено идват в сряда и петък. В селото няма много хора, за това гледаме да има само най-необходимото, пояснява жената. Миналия петък обаче доставчикът го дострашало да се качи до Резач с буса, за да не затъне някъде в преспите, и оставил продуктите за магазина на Фатме в Росно. Преди две седмици историята била същата, но тогава закарал продуктите до Калайджии и те слизали да си ги вземат от там.
Кадрин си спомня, че като бил малък зимите били още по-тежки. Като натрупа много сняг, не могат да го изринат и оставахме блокирани тук по два-три дена, спомня си младият мъж. С приятеля му Байрям са категорични, че такава продължителна и тежка зима не е имало през последните 20 години. В дните с най-силен снеговалеж Кадрин по цяла нощ разривал с трактора, за да може на сутринта хората да могат излязат от къщите си, а ако някой има работа в града да успее да си я свърши. Тракторът се чупил, сменяли гуми, но успели да се справят.
В селото има много самотно живеещи хора. Кметът често ги навестява, за да разбере има ли кой да им помага в тези тежки зимни дни. В планината трябва да сме задружни, за да оцелеем, казва с усмивка Фатме. Докато говори, налива чаша мастика на единствения посетител в кръчмата бай Юсеин. Той разказва, че е на 50 години. Не работи, защото няма работа. Разчита единствено на социалните помощи.
Докато си говорим с него, телефонът на Кадрин звъни. Обясняват му, че трябва да отиде до Средно село, за да разрине една от улиците, където има болен човек, който се нуждае от помощ. И той тръгва. Тръгваме си и ние, за да се върнем в нашия свят на мрънкащи. Спокойни сме, че в Резач хората ще дочакат южняка с усмивка, защото планината ги е научила да оцеляват.
Весела КЪНЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ