След 67 години изоставена от българската си майка в Узбекистан дъщеря и наследниците й търсят чрез социалните мрежи българските си корени и роднини. На 12 юли 1957 г. Наталия Маринова Христова заминава в състава на група работници от Великотърновски окръг на работа в Узбекистан, в совхоза „Малек“. Наталия е родена някъде през 30-те години и по време на заминаването си е на около 20-25 години. Там тя има връзка с местен жител, с когото нямат брак. От тази връзка се ражда дъщеря й Елена. На 8 март 1958 г. майката Наталия подписва официален документ, с който се отказва от дъщеря си Елена и я оставя за осиновяване в семейство Оверченко в совхоз „Малек“. В официалния документ, подписан от българката на руски език е написано, че поради „сложни семейни обстоятелства“ тя е принудена да се откаже от детето си. „Отказвам се от него и не възразявам то да бъде дадено в семейството на Алексею Данилович Оверченко с правото на осиновяване. От моя страна никога няма да правя опити да си върна отново детето,“ декларира майката и се подписва.

В продължение на повече от половин век Елена и узбекистанските й роднини правят опити да установят контакти с роднините на майката Наталия. Самата Елена смята, че баща й вероятно е от местните татари. През 2004 г. близките й успяват да установят връзка с българката Милка Папазова, която твърди, че бащата на Елена също е българин и я съветва, след като и двамата й родители са българи, тя да подаде документи за българско гражданство в българското посолство в Узбекистан. „Искаме да намерим нейни роднини в България за да научим повече за корените си. Ако някой разпознава името или знае за семейство от вашия регион, чийто роднина е заминал за Узбекистан през 1957 г., моля свържете се с мен! Ще сме благодарни на всяка информация“, пише във Фейсбук Бобур Бозоров, който вероятно е от узбекистанските роднини на българката Елена.

Иван ГЕОРГИЕВ