Преди близо два века, на 17 ноември 1827 г., в Търново се ражда бъдещият български поет, политик и общественик Петко Славейков. Малко известно е, че той се ражда с далеч не толкова красивата и благозвучна фамилия Казанджиев. Фамилията му по бащина линия е от Банско. Дядо му Рачо Чехларя обаче извършва убийството на турчин и е принуден със семейството си да бяга през половин България, като се заселва в Търново. В старата столица бащата на Петко, който също носи името Рачо, се захваща с казанджийство, откъдето идва и новата фамилия на рода Казанджиеви. Когато е на 15 години, младият Петко сам решава да смени фамилията си. Казанджиев му звучи грубо и просташки и неподходящо за един бъдещ поет, какъвто е решил да стане. Затова той на собствена глава променя фамилията си на Славейков. Според една от историите това се случва, след като в родното село на майка си Вишовград младежът чува песента на славеите. Техните трели толкова му допадат, че той решава да приеме името им за своя фамилия. Според другата версия Петко взема фамилията на майка си Пенка Бюлбюлева. А бюлбюл означава славей на турски.
Съвременниците пишат за Петко Славейков, че бил доста чепата натура. По характер си падал малко ориенталец. Мнението му за жените било, че мъжът трябва да име една жена вкъщи да му готви, да го пере и да му ражда и гледа децата. И още една за извън къщи, която да му доставя духовна и плътска радост и удоволствия. Тази любов към жените Петко наследява от своя баща. Дядо Рачо имал две законни жени. От първата Донка се сдобил с 4 деца, едно, от които бил и самият Петко. След смъртта ѝ Рачо се оженва повторно като взема една много по-млада от него мома на име Тодора. Тя не искала много да се жени за по-възрастния от нея вдовец, който вече имал цяло домочадие, но била натисната от роднините си и накрая се съгласила. Тодора също ражда на дядо Рачо няколко деца, като с това семейството на стария казанджия става още по-многолюдно.
Младият Петко не останал по-назад от своя баща, че дори го и надминал в отношението си към жените. За неговите любовни подвизи се разказват легенди от съвременниците му. На 25 години се жени за богаташката дъщеря Ирина Райкова, която му ражда 7 деца – 5 сина и 2 дъщери. Това обаче не му пречи често да хвърля очи към младите и засукани булки, които среща в живота си.
В средата на 60-те години на XIX век гонещият вече 40 лазарника поет се запознава в Цариград с племенницата на Георги Раковски, много по-младата от него Катерина Стойоглу. По това време тя е в османската столица, за да търси помощ и ходатайство за запрения в затвора свой съпруг. Младата стройна и с кръшна снага Катерина завърта главата на влюбчивия Петко. А освен това тя се оказва и поетеса. Под предлог да обсъждат стиховете ѝ и да ѝ дава уроци по стихоплетство Петко и Катерина започват да се срещат, къде тайно, къде не съвсем. Докато накрая те заживяват заедно. Това силно скандализира българската общност в Цариград дотолкова, че на Петко е поставен ултиматум: или да разтури харема си, или да напусне столицата. Поставен натясно поетът е принуден да прекъсне незаконното си съжителство. Той обаче не смята да прекъсва интимната си връзка с Катерина. Затова наема къща, в която настанява любовницата си и сестра ѝ, а самият той редовно прескача да ги нагледа. Напук на хорското мнение отношенията между двамата влюбени се задълбочават и Петко дори взема любимата да работи в неговата печатница. Това донася и на двамата доста неприятности. През 1872 г. в издавания от Славейков вестник “Македония” излиза статията “Двете власти и двете касти”, подписана от него и от Катерина. Заради тази статия двамата са арестувани. А на следващата година поетът е привикан направо в Българската екзархия, където му е поставен ултиматум – да прекрати позорната си връзка или да доведе цялото си семейство заедно със съпругата си в Цариград. Вироглавият поет отказва да стори това, заради което е уволнен от работа и е изпратен като учител първо в Македония, а след това и в Одрин. През цялото това време любимата му е плътно до него. През 1876 г., след като бурята постепенно отминава, тихомълком Петко и Катерина отново се връщат в Цариград като заживяват заедно. Но събитията скоро вземат друг обрат.
През всичките тези години баба Ирина Славейковица кротко стои в Търново и заедно с децата чака своя съпруг да благоволи да се върне при нея и да ѝ обърне внимание. Постепенно обаче до нея започват да достигат слухове, че благоверният й върши някои съвсем непристойни работи в Цариград, че си е направил цял харем и живее с няколко жени. Кръвта на чорбаджийската щерка кипва. И един ден повела за ръце всичките си деца баба Ирина почуква на вратата на любовното гнезденце на своя съпруг в Цариград. “Аз съм твоята законна съпруга пред Бога и пред хората, а това са нашите деца. Ти си мой съпруг и техен баща, и ако продължаваш да ни отбягваш, ще направя всичко възможно, за да вгорча живота ти. Не забравяй, че аз съм чорбаджийска щерка, а когато ме взе при себе си ти беше един голтак”, заканва му се тя. Изправен пред тежък избор Славейков отново решава да се измъкне от ситуацията като наема две къщи на съседни улици, в който настанява съпругата и любовницата. А той непрекъснато снове между тях като истински собственик на харем. Това обаче не продължава дълго и обтяга нервите на поета дотолкова, че един ден той обявява на съпругата си, че иска развод. Тя обаче отказва, а синовете също застават на страната на майка си и дори заплашват бащата, че ще му хвърлят един як пердах, ако остави майка им. Петко е в безизходица дотам, че по-късно признава как му се искало да сложи край на живота си. Нещата все пак се разрешават, но по най-болезнения за поета начин.
В навечерието на Руско-османската война от 1877 г. Петко Славейков живее с двете си жени в Стара Загора. След избухването на войната Ирина успява да наеме една каруца и натоварила малко покъщнина и децата си, напуска града преди турците да нахлуят в него. Катерина обаче не иска да го напусне без любимия си. Но не успява да го дочака и е убита. “Беше ти юнак жена и с револвер в ръката за народа ти умря”, пише в стихотворението си за нея опечаленият поет. След тази трагедия покрусен Славейков отново се прибира при съпругата и децата си. Но макар, че видимо любовният пламък е потушен в гърдите на поета, той така и не успява да стане отново примерният съпруг. За отношението към съпругата му Ирина красноречиво говори следната история. Една вечер докато четял любимия си вестник, не обръщайки внимание на съпругата си, засегната баба Ирина се обърнала към мъжа си с думите: “Ех, защо не съм сега един вестник, че да ме държиш в ръцете си.” Петко свалил очи от вестника, погледнал съпругата си и с въздишка отговорил: “Ех, Ирино, защо не си един календар, че да мога да си те сменям всяка година!”
След Освобождението Петко Славейков се отдава на политическа дейност и е един от водачите на Либералната партия в Княжество България. Бил е няколко пъти министър, председател на Народното събрание, а след Съединението е назначен за помощник-комисар в Южна България.
Успоредно с това през целия си живот той продължава да се занимава и с издателска дейност.
Умира на 1 юли 1895 г. в София на 67-годишна възраст. Гробът му днес се намира в парцел № 28 на Централните софийски гробища. Негови паметници има на няколко места в страната, сред които са и Велико Търново, Трявна и София.