Нещо различно тук… един малък разказ.
Бях в първи клас на училище “Бачо Киро”, намиращо се до Съдебната палата и срещу бившия студентски стол. Днес вече не съществува.
Седяхме на един чин с моето първо другарче-първолаче Иван Бохачек. Бяхме съседи. Живеехме до вилата на Габровски, сега изгорялата “Бавария”. Заедно играехме. Заедно отивахме на училище и заедно се връщахме. Един ден по време на урок Иван извади един празен лист и каза шепнешком.
Тошо, хайде да пишем мръсни думи. Напиши ти първо една.
Премигвайки, изненадан аз отговорих, че не знам такива думи. Тогава той написа една и каза: сега ти си наред. Отново му казах, че не знам какво да напиша. Той написа още една. Всичко това се повтори още няколко пъти и той прибра листа под чина.
Удари звънецът за край на часа. Иван стана, отиде до катедрата при учителката, подаде й листа и без да каже нито една дума ме посочи с ръка…
Тя ме извика. Помня само как ме повдигна от земята за ухото, но болка не усетих. Никаква болка… абсолютно никаква болка. Една тишина. Не чувах нищо и нищо не можах да кажа. Шок… Първият шок в моя живот. Шок от запознанството с подлостта… А бях само едно дете на 7 години. Малкото подло човече също.
От трети клас се преместихме да живеем до халите, а аз в училище “Никола Вапцаров” днес Американският колеж. В пети клас бях на пионерски лагер във Варна. Спяхме в училище “Христо Смирненски”. След закуска ни водеха на плажа и, разбира се, това бе най-хубавото от лагерния живот. Но и вечер беше весело и забавно. Особено край лагерния огън.
Преди вечерята имахме свободно време и играехме футбол в училищния двор. Естестевно, съвсем скоро започнаха дразги и закачки с момчетата от квартала. На тях им бе забранено да влизат в двора, а на нас да го напускаме.
И затова всичко се ограничаваше само до обиди и закани. Докато един ден полетяха първите камъни… Те започнаха първи. Не е за хвалене, но тук бях в силата си. Израстнал на Варуша, а през ваканциите покрай Янтра в тая дисциплина бях майстор. И още с първия опит улучих главатаря им в гърдите с един доста голям камък.
Той писна, падна на земята, а всички ние побягнахме към помещенията, където спим. Чувахме как варненците викаха: оня с червената риза го удари… един с червена риза го удари…
Оня с червената риза бях аз. Запъхтян връхлетях в спалното помещение и набързо разказах случката на моя най-добър приятел Марин Велев (който за голямо съжаление загина трагично в казармата 20-годишен), с когото спяхме легло до легло и бяхме неразделни. Казах му веднага, че ще си сменя ризата, за да не ме познаят. Облякох нещо друго и зачакахме какво ще се случи.
Дойде нареждане всички да излезем на двора и да се строим в една редица. Бяха дошли родителите на удареното момче и другите, които участваха в битката. Командирът на лагера попита кой удари момчето. Никой нищо не каза. Той повтори въпроса си, но напразно. Тогава махленските момчета тръгнаха по редицата, но, търсейки червена риза, не ме познаха. И започна спор с командира, че не всички са тук. Той ги увери, че абсолютно всички са налице. Ами сега? Бяха объркани, а аз спасен…
Тогава на сцената излезе моят най-добър приятел Марин. Изтича до спалното и донесе червената ми риза като веществено доказателство. И разказа всичко…
На другия ден отново ни строиха на двора, за да бъда наказан. Пред всички за “назидание” (каква грозна и фалшива дума). Отнеха ми пионерската връзка, порицание пред строя и т.н. и т.н. Унижение и обида… Сълзите ми течаха, но не за връзката. Нея по-късно ми я върнаха, после пак ми я вземаха и т.н.
В 9-ти или 10-ти клас на гимназията учих в Първа гимназия “Св. св. Кирил и Методий”, се случи друга подобна изненада. Бях специалист по изработване на пиратки, което по това време бе забранено. Както и притежаването им. През едно от междучасията хвърлих една през прозореца на улицата. Гръмна както винаги много яко, но кой да се сети, че горе само на стотина метра се намира Първо районно управление на милицията. И само след 2-3 минути двама милиционери слязоха по стълбите и се насочиха към главния вход на гимназията. Оттам имаха право да влизат и излизат само учителите и директорът. Ами сега? На всичко отгоре в джоба имах още една пиратка. Веднага повдигнах катедрата и я скрих под нея.
Влезе учителят, седна на катедрата и часът започна. След около 5 минути моят съученик Георги Валачев стана, отиде до катедрата, безцеремонно помоли учителя да се дръпне. Повдигна я, взе пиратката и спокойно излезе навън. След още пет минути на вратата се появи прислужникът и каза: Тодор Пушкаров, веднага при директора! Стана, каквато стана… На другия ден баща ми трябваше да отсъства от работа. После поведението ми падна на заплашителното 3. Но благодарение на нашия любим класен Димитър Тодоранов и моето примерно държание, успяхме да го повишим на 6.
На Валача не му се сърдя… Играехме заедно футбол, а той бе отличен футболист, баща му също е етърска легенда. Но предателството си е предателство!
Често си спомням тия неща и стигнах до убеждението, че човек се ражда такъв, защото няма друго обяснение. Особено за първия случай как едно 7-годишно дете стига до такава идея?
Но пък това ми помогна по-късно бързо и безпогрешно да разпознавам фалшивите хора. Способност, спестила ми по-късно много разочарования в живота.
Тодор ПУШКАРОВ