Вероятно за малцина българи и търновци е известно, че първият български държавен глава, макар и само чисто формално, е погребан в старата столица. Днес паметникът му се намира в старата част на града и дори и живеещите в квартала едва ли знаят кой е човекът върху снимката и каква е неговата заслуга в българската история.
Павел Станьов Бобеков е роден на 26 октомври 1852 г. в Панагюрище. Баща му Станьо е беден и затова е бил принуден да работи като гурбетчия в домовете на богатите гръцки семейства, където се запознава с бъдещата си съпруга Манто, която също е гъркиня. След като завършва образование в родния си град, той е изпратен от баща си в елитния Робърт колеж в Цариград. Докато следва умира баща му. През 1870 г. се записва в султанското военномедицинско училище. И макар да завършва целия курс на обучение не успява да се яви на изпити и да се дипломира, тъй като по това време умира и брат му Георги. Така учил недоучил Павел е принуден да напусне Цариград и да се завърне отново в Панагюрище за да стане глава на семейството и да се грижи за неговото изхранване. Тъй като все пак е възпитаник на Робърт колеж и знае цели 5 езика макар и да е едва на 18 години младият Бобеков е назначен не просто за учител а за главен учител в панагюрското класно училище. Едновременно с това е избран за председател на местното читалище. Няколко години след началото на учителската му кариера. Павел Бобеков се среща с една личност, която оказва съдбовно значение върху бъдещия му живот. А както ще стане ясно и върху неговата ненавременна смърт.
През февруари 1876 г. в Панагюрище пристига Георги Бенковски в качеството си на помощник главен апостол. Скоро обаче Бенковски успява да измести назначения за главен апостол Тодор Каблешков и се налага еднолично и авторитарно като организатор, а след това и като ръководител на избухналото през април 1876 г. Средногорско въстание. След идването на Бенковски в Панагюрище Бобеков е определен от него за председател на местния революционен комитет и за хилядник в новата българска въстаническа войска. Освен това той е избран и за председател на Привременното българско правителство. Т.е. той получава титлата на държавен глава на новата българска държава след извоюване на свободата. Въпреки това Бобеков е сред опозицията на Бенковски и до последно отстоява мнението, че не трябва да се прибързва с избухването на въстанието тъй като народът още не е подготвен за него. Неведнъж между Бобеков и Бенковски избухват жестоки скандали, а малко преди преждевременното и принудително обявяване на въстанието Бобеков дори предлага на другарите си да убие сам Бенковски, защото с буйния и невъздържан характер ще опропасти заветите и делото на Апостола Васил Левски. Кулминацията на сблъсъка между двамата е на събранието в Оборище, където Бобеков успява да привлече на своята страна и други от народните представители и това изкарва Бенковски от кожата му.
Избухването на въстанието заварва Павел Бобеков в Панагюрище, където той организира отбраната срещу войските на Хафъз паша. След тридневни ожесточени сражения с група въстаници Бобеков се оттегля в Балкана, откъдето със сълзи на очи гледа горящия град. С хората си стига до Копривщица, където успява да освободи арестуваните Каблешков и Волов. След това продължава на север, минава Балкана и успява да достигне до Северна България, като се крие известно време заедно със Стефан Стамболов в Самоводене. А след това двамата напускат българските земи и се укриват във Влашко.
Участва като доброволец в Сръбско-османската война през 1876 г. След нея заедно с Иван Адженов издават първият български ежедневник “Секидневний новинар” в Букурещ, на който Бобеков е и главен редактор. Любопитното е, че на страниците на този вестник за пръв път е публикувано стихотворението “Шуми Марица”, което се превръща в химн на българското опълчение, а след Освобождението и в химн на новата българска държава. За жалост вестникът не успява да просъществува дълго и след издадени 50 броя е принуден да спре излизането си.
След като разбира за обявяването на Руско-османската война през 18877 г. той заминава за Русия и е зачислен като преводач в щаба на Предния отряд под командването на ген. Йосиф Гурко. Минава успешно и заедно с щаба на Гурко достига до Търново. Там обаче се разболява от тиф, който избухва по това време сред част от руската войска. Умира на 29 октомври 1877 г. в прегръдките на възрастната си майка.
Предсмъртните му слова са: “Майко, аз умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна! Никога не допусках, че ще видя това! Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дългът си към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех.” По това време той е само на 25 години в разцвета на силите си. Погребан е в двора на великотърновската църква “Свети Никола”. Цели 119 години по-късно, на 25 април 1996 г. в двора на църквата е поставен негов паметник. Върху него са изписани и част от предсмъртните думи на революционера. Паметна плоча на. Павел Бобеков има и на фасадата на Историческия музей в Панагюрище.
Иван ГЕОРГИЕВ