Великотърновка проектира сградата на днешната Столична библиотека и на още редица емблематични сгради в нашата страна. Виктория Ангелова-Винарова е една от първите дипломирани жени архитекти в България и първата дама, която се осмелява да участва в обявените конкурси самостоятелно, а не в екип с мъже, както е било прието по онова време в началото и през първата половина на миналия век
Виктория Винарова е родена на 20 ноември 1902 г., произхожда от един от най-именитите и най-уважаваните търновски родове. По майчина линия тя е от рода Златарски, дал на България имена като историка проф. Васил Златарски, геолога проф. Георги Златарски, Александър Златарски – подуправител на Върховната сметна палата у нас, и ген. Стефан Златарски – висш военен, служил в Генералния щаб на руската армия. Бащата на Виктория пък е Васил Ангелов, търговец, получил образованието си в Англия. Самата тя е кръстена от баща си на английската кралица Виктория. Още от детските си години малката Виктория проявява сериозен интерес към рисуването. След като завършва гимназия, тя учи технически науки в най-добрите университети във Виена и в Дрезден, а през 1925 г. завършва и архитектура.
След завръщането си в България отначало постъпва на работа като младши стажант архитект в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Едва 24-годишна участва изцяло самостоятелно със свой проект и печели обявения конкурс за изготвяне на проект за построяване на сградата на това министерство. Проектираната от арх. Винарова сграда съществува и днес и в нея се помещава Столична библиотека и театър “Възраждане” на площад “Славейков”. Входът пред сградата е украсен с три каменни глави и монументална скулптурна композиция от две седнали човешки фигури: на жена и на мъж, между които е седнал лъв. Жената е символ на архитектурата, а мъжът на строителството, които са свързани. Фоайето е с масивни мраморни колони, а мозайката от пода продължава чак до първия етаж. В изпълнението на проекта участие вземат още и архитектите Йордан Йорданов и Георги Овчаров. Скоро след това младата търновска архитектка проектира и почивния дом за нуждите на министерските служители в Банкя.
Първите десетилетия на ХХ век са време, когато в скоро освободената българска държава все още липсва европейското равноправно отношение между мъжа и жената. У нас още е в сила вярването, че жената не я бива за нищо друго освен да върти къщната работа и да ражда и отглежда деца. Затова и първите опити на амбициозни българки да си пробият път и да се наложат самостоятелно в редица професии, определяни като “мъжки”, дълго време търпят неуспех. Подобно нещо се случва и на младата архитектка от Търново. През 1926 г., когато е едва 24-годишна, тя участва самостоятелно в конкурса за проект на бъдещия Дом на правниците, който трябвало да се построи в центъра на София. Арх. Винарова не само участва, но и проектът ѝ печели конкурса. Инвеститорът обаче най-изненадващо отказва да повери изготвянето на проекта на младата архитектка, просто защото била жена, а той нямал доверие на жени в изпълнение на такива отговорни държавни строителни задачи. Този отказ обаче не отчайва, а още повече стимулира амбициозната болярка да се наложи. След като вижда, че конкуренцията в столицата е голяма, тя решава да се ориентира към някои други градове в страната.
Още през следващата година в екип с арх. Чавдар Мутафов участва в конкурс за изготвяне на проект за строеж на Окръжната съдебна палата и съвместният им проект печели конкурса. Наред с това тя се отказва и самостоятелно участва в други конкурси, които обаче така и не успява да спечели. Сред тях са конкурсите за: Главната дирекция на БДЖ в София – 4 място, военния клуб в Плевен – 3 място, пощенските палати в Пловдив и Бургас – 2 място. След като разбира, че заради това, че е жена, ще ѝ е трудно да пробие в конкурси за проекти на държавни сгради, арх. Винарова се ориентира към проектиране основно на училищни и здравни такива. Сред сградите, построени по нейни самостоятелни или екипни проекти са тези на: почивен дом на военнослужещите във Варна, клиники за кожно-венерически болести и хирургия към Медицинския факултет в София, Санаториума в Радунци, Старозагорско, Втора девически гимназия – София, и Първа девическа гимназия в Пловдив, Морското казино в Бургас и още други. Неин е и проектът за преустройството и разширението на Националния природонаучен музей в столицата. В родното си Търново арх. Виктория Винарова изготвя проект за разширение и преустройство на местната Девическа гимназия “Св. Климент”.
Характерно за сградите, проектирани от арх. Винарова, е, че спазва строгите архитектурни пропорции, без да се стреми излишно да експериментира с формите и стила, което по това време е доста модерно в българската архитектура под влиянието на Западна Европа. Този изчистен и опростен стил тя взаимства от престоя и обучението си в Германия и Австрия.
В личния си живот през 1933 г. Виктория сключва брак със своя колега архитекта Борис Винаров, който също не е случайна фигура. Неговият баща ген. Върбан Винаров е флигел адютант на цар Фердинанд. Сестрата на арх. Винаров – Бистра, пък е съпруга на писателя Симеон Радев. Сключвайки този брак, Виктория свързва две известни интелектуални български фамилии: Златарски и Винарови. Двамата съпрузи създават свое архитектурно бюро. По време на бомбардировките на съюзниците над София през 1944 г. бюрото и домът им на ул. “Сан Стефано” са частично разрушени, а целият им личен архив изгаря. Двамата са принудени да напуснат столицата и се връщат в Търново, където живеят за известно време. След това отново се връщат в София. За съжаление съдбата далеч не е благосклонна към тях. Семейство Винарови така и нямат щастието да оставят потомство.
Виктория Винарова умира на 27 декември 1947 г. нелепо след усложнение от прекарана бронхопневмония. Съпругът ѝ не успява да я прежали и напуска този свят само три месеца по-късно от тежко, бързо и агресивно развило се онкологично заболяване.
Архитект Виктория Винарова е удостоена с орден “За гражданска заслуга”, с който по онова време са били награждавани цивилни лица за “заслуги и примерна служба в полза на обществото”.
Иван ГЕОРГИЕВ