Захари Карабашлиев, който е един от най-четените български съвременни писатели, изпълни до краен предел читалнята на Регионална библиотека “Петко Р. Славейков” във В. Търново. Той се срещна със своите читатели и разказа за най-новия си роман “Рана”, в който ни връща към събитията на Добруджанския фронт през септември 1916 г., по време на Първата световна война, и една по-слабо позната страница от историята ни – трагичната участ на десетки хиляди българи в Одринска Тракия, убити, тормозени, ограбени или прокудени от домовете си през 1913 г. Срещата беше част от “Фоайе на книгата с автограф”, което се организира от РБ “П. Р. Славейков”, с подкрепата на Министерството на културата, Община В. Търново и в партньорство с ВТУ и Асоциация “Българска книга”.

– В новия си роман “Рана” сякаш за първи път обръщате изцяло поглед към историята?
– Истината е, че аз винаги съм гледал с едното си око назад към историята. Сега се сещам за един случай, когато бях в четвърти клас и учителят ме изпита за битката при Клокотница. Аз бях толкова активен в часа, че накрая ми писа не една, а две шестици. Историята през всичките години е била неотменна част от живота ми. Сега, вечер, ако не чета, не мога да заспя, а книгите, които най-често чета, са точно историческите. Половината ми книга “Хавра” всъщност също е исторически роман, а другата половина – съвременен, и някак естествено това продължи и се появи “Рана”. Тя не е исторически роман в класическия смисъл на думата, но е свързана изцяло с историята. По-скоро е семеен роман, който се случва в историческо за България време.
– Доколко тази книга е по истински случай?
– Тя по-скоро е дестилат от много истински случаи. Главният герой в нея е събирателен образ от образите на редица момчета от това време, но за да стигна до неговата същност, изчетох много документи, войнишки дневници, мемоари и най-вече писма. Много действителни исторически фигури ми оказаха въздействие за изграждането на този образ, включително и Яворов, например, но Георги Ст. Георгиев е най-близък до моя герой. Силен заряд ми даде книгата на генерал Стефан Тошев – “Победени без да бъдем бити”. А повечето от периферните герои са реални хора.
– Защо избрахте точно този период от историята ни?
– Защото ми е интересен. Не е съзнателно избран. За да искам да напиша нещо, то трябва да ми е хем познато, хем непознато, за да ме дърпа да науча повече за него. Моите училищни ваканции са преминали в Крумово, което се намира между Добрич и Варна. То е било най-крайното българско село след румънската окупация и съвсем близо до него е минавала границата. Там имаше един пограничен камък, край който често играехме. В самото село има красив голям паметник на героите от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война – войните за национално обединение. В основата му от една лъвска глава тече вода, по-нагоре са изписани имената на загиналите, а на върха му стои войник в естествен ръст, гледащ на север като страж. Паметникът е построен с дарение. То е направено от един мой прачичо, който тогава е бил кмет, и още няколко души. Заедно спечелили от лотарията и дали парите за изграждане на монумент на загиналите крумовчани. Построява го един от най-добрите български архитекти и скулптори – Кирил Шиваров, който загива млад, докато прави съдебната палата в София. Като деца винаги пиехме вода от тази чешма и след толкова години осъзнах, че всъщност всеки път по този начин сме се покланяли пред паметта на героите, без дори да го осъзнаваме. Иска ми се да вярвам, че страниците, които съм написал, са едно своеобразно отпиване от същата тази вода, която и до ден днешен си остава най-сладката за мен. Те са и поклон за тези момчета и мъже, до един по-млади от мен сега, отишли си без време за една велика кауза – обединението на България и освобождаването на Добруджа.
– Тази рана стои отворена и до сега. Дали ще заздравее някога?
– Това зависи от нас. Книгата се казва “Рана”, защото героят още от първите страници е ранен в гърдите, но оттам нататък тази рана се превръща в нещо друго, в метафора на голямата колективна рана. Тя може да заздравее само ако е открита и ако се погрижим за нея, но ако е затрупана с неистини и мръсотии, това няма как да се случи. А покрай нашите български рани се е събрала доста нечистотия.
– Много хора определят тази книга като най-добрата ви досега. Вие къде я поставяте сред другите си творби?
– Да, всички така казват и кой съм аз, че да тръгна да споря. Ако така го чувстват хората, аз го приемам, но във всяка книга винаги се опитвам да влагам най-доброто от себе си.
– Дълго ли я писахте?
– Не, но със сигурност е най-дълго проучваната.
– Какво казват историците за нея?
– Тя се дължи най-вече на историците, от които взех фактологията и терминологията. Сред тях е и възпитаникът на Великотърновския университет – Радослав Симеонов. На българските писатели дължа езика в нея и паметта, която той носи. Сред тях са Вазов, Йовков, Георги Райчев, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Яворов. За мен беше важно този роман да е автентичен и исторически достоверен.
– Защо хората не спират да воюват след всички тези жестокости, с които са се сблъсквали толкова пъти?
– За мен войната е един тумор на човешката психика. Тя вероятно може да бъде преодоляна като концепция въобще и да се превърне в цивилизационно табу, но как ще се случи това – не знам. В книгата ми има едно момиче, което казва “може би ще дойде ден, когато на войната ще се гледа като на човекоядството”.
– Може ли тази книга да помогне да направим крачка към това?
– “Рана” се превърна в повод за разговори и отвъд литературата. С нашите майки и бащи, баби и дядовци си заминава и голяма част от нашата памет. Тя беше умело подтискана 45 години и продължава да стои затворена. С разговорите тази скрита рана може да бъде открита и лекувана.\

Николай ВЕНКОВ