Тази фотография е съкровище. Черно-бяла, разбира се, а внимателното вглеждане в нея отваря очите ни за десетки подробности. И за модата от преди повече от век, и за архитектурата, и за протокола при официални церемонии. За историята.
Петдесетина са увековечилите се – с неколцината и зад черчеветата на прозорците на втория етаж, разперили и те крила от всеобщия възторг, няколко са разветите трибагреници, точно под “н”-то в името Търново е поставена нависоко – да личи отдалеч! – корона, а под нея: постамент, и той с декоративна украса.
Надписът на фасадата на постройката е само на кирилица, няма го изписването и на френски – то ще се наложи след около четвърт век, сградата е съвсем нова и в канона на еднокорпусните постройки от този тип. Не се виждат, но не може да не е имало и чакалня с гише за продажба на билети, помещения за началник-гарата, отстрани: магазия – за съхраняване на колетите. А, и задължителната и всекиму потребната чешмичка. Часовникът обаче е видим – с две лица, в дървена кутия, лакирана, с голям циферблат, а до него – с помощта на лупа, се зърва дори фитилът на газения фенер, източил снага, гонеща повече от два метра… Зад гарата – на “гърба” ѝ, на площадчето със сигурност е било пълно с файтони, пълни със задоволството от алъш-вериша на кочияшите им.
Но да се върнем на перона. 8 октомври 1900 г. трябва да е бил хладничък ден в старата столица. Защо ли? Ами погледнете как са докарани хората. Със сака и ризи, мъжете – с жилетки отдолу, с джобчета и ланци, верижки за джобните часовници, модата на носените на китката още не е дошла, но не един и двама – и с дълги, макар и тънки палта. С цилиндри – сякаш току-що извадени от калъп, с разни видове бомбета, двама-трима са гологлави. Само един мъж е със спретнато калпаче. Като се втренчите по-внимателно – ще го откриете. Ризите са колосани, бели, всички са с папийонки, но не циркаджийски разноцветни, ала има и няколко вратовръзки.
Военните – по устав. С акселбанти, фуражки, светли колани, с ордените и медалите си. И с ботуши, естествено. Ординарците имали грижата те да изглеждат безукорно, като “за показно”. А и стъклата на гарата, и обувките на цивилните лъщят като току-що измити джамове. На празник – като на празник! Почти всички, с много малко изключения, са закопчани – догоре. Присъства само едно-единствено детенце – момиченце, но пък е на първия ред, явно е на някого от почитаните гости. Жени не се забелязват, с изключение на заничащите от втория етаж, но най-отпред – в мъжки костюм – стои крехка персона с тесни раменца, които шепнешком подсказват и за други прелести на млада мома… А на споменатия втори етаж навремето са били помещенията, в които живели семействата на работещите на гарите. Тъй като техният труд и тогава, а и днес е 24 часа в денонощието, 365 или 366 дни в годината. В тая професия място за отсъствия няма.
Било 10 заранта според хронистите, макар часовниковите стрелки да казват друго, което учудва. Защото гаровите часовници никога не грешат. Защо е тъй? Една от загадките на заснетото. А има и други – но за тях: по-нататък… Като отворих дума за часове, през първите години след откриването на линията Русе – Търново – Трявна влаковете пътували три пъти седмично: в понеделник, сряда и петък. Тръгвали от брега на Дунав в 16:31 ч., а в обратната посока – от Търново на север, по тъмно: в 21:30. Който иска да се ровичка в календарите, може да провери дали 8 октомври е бил понеделник, сряда или петък.
Да видим кой дошъл да уважи празника. И за снимката, и за голяма част от информацията, която ще споделя, съм задължен и неизплатимо благодарен на русенския ми приятел инж. д-р Иван Иванов. Рядко срещан родолюбец, нарицателно упорит изследовател, търсач на истината, щедър сеяч на наученото. Без него тая история надали щеше да се роди…
Та… На незабравимия за града ден на гарата не са княз Фердинанд и министър-председателят Тодор Иванчов. От гузност. Крушката си има опашка – предприемачът Стефан Симеонов инвестирал целия капитал на банката “Братя Петър Симеонови” за изграждането на жп връзката Русе – Търново. Но държавата не му се издължила. И банката – след откриването на линията – фалирала. От солидарност с княза, от малодушие или “понатиснат”, възпрял се да дойде в Търново и премиер-министърът Тодор Иванчов. При него тая работа е още по-парадоксална, тъй като той е родом от града… А княз Фердинанд избрал за свой пратеник генерал Данаил Николаев – вдясно на фотографията, гледайки я “виз а ви”. И конфузът бил, да не река “замазан”, поне гримиран.
Споменах Стефан Симеонов, но това е обидно малко за него. Той заслужава много повече. И думи, и уважение. Защото нему Търново дължи влизането на железницата в града. На снимката е на преден план с още неколцина – стъпало по-долу от перона, малко над железните релси. Роден е през 1856 г. в Търново. И има брат Иван – 4 г. по-малък от него. Синове са на заможно семейство с къща на Самоводската чаршия. Симеон Монев се казвал баща им, Съба Симеонова – майка им. Стефан завършва Търговската гимназия в Свищов и известно време поживява в Румъния.
С два набора е по-млад от Стефан Стамболов, адаши, но учат в едно и също търновско начално и основно училище. И се сприятеляват от малки. Което сетне помага много в деловата му работа като предприемач и банкер.
По-големият брат Стефан е душата на създаването на жп линията до Търново. Починал през 1908-ма, тъй че на фотографията е на 44 г. Негова втора дясна ръка в начинанието е човекът вдясно на кадъра: Богдан Морфов, май с очилца, без да съм напълно сигурен, но без съмнения – брат на свързаната и с роднинство със старата столица прочута певица Христина Морфова. Стефан Симеонов привлича Морфов за главен инженер и той бил изключително полезен с наученото в Гент (Белгия). Особено при съграждането на шестте моста по протежение на линията, в чието създаване участвали и италиански, и белгийски специалисти…
Морфов е близък другар и на масона Васил Радославов – вляво от него на фотото. С ръка, пъхната по наполеоновски маниер под ревера на палтото. Когато Радославов става министър-председател, го взема в кабинета си като министър на транспорта. А от 1905 до 1920 е шеф на БДЖ, много време… Още един щрих, още една мазка от портрета му – Ал. Стамболийски го привлича в екипа си при подписването на злощастния Ньойски договор. Само месец подир правенето на снимката Радославов става министър на вътрешните работи.
Друг министър зад троицата е военният с акселбантите: министърът на войната Стефан Паприков. А високият мъж вдясно от Симеонов е английският журналист, кореспондентът на “Таймс” – Джеймс Баучер.
Човек може само да въздъхне – какъв хубав, пъстър букет от интелигентни, умни, работливи, предприемчиви хора! Витаят обаче и няколко загадки. Които пък увеличават магнетизма на заснетото. За началник на гарата е назначен роденият в Одрин арменец Ованес Саваджиян. Типичен представител на племето си – мургав, с очи – черни маслини, с катранен косъм. Умира на 62 г. в Своге, там го бил отвяла съдбата… Но на снимката не може да бъде разпознат. Физиономия като неговата е незабравима. А би трябвало да е и в задължителната жп униформа.
Ами без кмет – накъде? По онова време кмет на Търново е Кръстьо Станчев – Барбата. Казвали му “Бай Станчев” и той нямал нищо против. По нрав били като близнаци с Иван Вителов, местен книжар, който 8 г. по-късно ще е начело на града – тогава, когато България става царство. И обявява независимостта си. Бай Станчев бил лис, но с дълга брада. Ама много дълга. Но и него го няма. Защо – не знам… А търновски митрополит през 1900 г. е Климент. Климент Друмев. Свещеникът най-вдясно обаче съвсем не прилича на него.
…Влакът от Русе се чакал, но до появата му имало време за снимка за спомен. Всички гледали в окото на обектива. А фотографът със сигурност е стоял зад апарата си на дървен триножник, преценявал е силата на светлината, гледал е да “улови” добре всички, да няма после недоволни, сетне е мушнал глава в черния ръкав зад чудната си машинка и е направил тайнството си. И ни го е завещал. Било есен, ала търновци – по пролетному окрилени и въодушевени: имали вече гара!
Още една врата към Европа и всички други земи…Към които градът – весел и засмян, качен на влака, облакътен на открехнат прозорец, със сила и мощ, с призивния вик на локомотива – щял вече гордо да отива. Накъдето му видели очите. А на малкия инак перон вече имало място и за целия свят.

Откъс от книгата на Иван Тодоров “Търновски истории”