Бяха времена, в които “болярите” не прекланяха глава пред “сините”. За всеки от тях битката срещу столичните грандове бе преди всичко въпрос на чест. За това разказва днес в рубриката ни “100 години “Етър” и легендарният вратар на тима Николай Тарапанов. Буйничък (както сам се определя), луда глава, но на терена винаги безупречен страж на етърци.
Тарапанов най-много от всичко горял от желание да елиминира именно “Левски”. И се връща в спомените си към далечната 1966 г. “Етър” среща столичани за Купата на Съветската армия, а мачът се играе в столицата. “Сините” тъкмо са завършили трети в първенството, само на 2 точки след шампиона “Ботев” (Пд).
Мачът им срещу “Етър”, който тогава е в “Б” група, се играе на 25 юни 1966 г. Редовното време завършва без гол – 0:0, като етърци дават сериозен отпор на “сините”. Голове не падат и в продълженията и се стига до дузпи. Тарапанов обаче така и не влиза под рамката, въпреки огромното му желание…
“Дойде дългоочакваният мач с “Левски”… Ние бяхме в една стая с другия вратар Бойко Ванчев, искаше той да пази и аз му казах: “добре”. “Етър” играеше много достойно в мача, треньор беше Йордан Томов. На вратата Бойко (той беше студент първи курс) се разигра здраво. И редовното време завърши без голове – 0:0. Почнаха продължения – пак 0:0 и стигнахме до дузпи. А аз бях страхотен вратар за дузпи, нямаше кой да ми вкара.
Толкова бях навит, исках да елиминирам “Левски”, за да покажа качествата си за “Етър”. Отивам при помощник-треньора Иван Кръстанов да ме пусне в игра, но той ми отказа. Така и не ме пуснаха, а при дузпите паднахме с 4:3. Това още ми тежи, не можах да елиминирам “Левски” (София). Не че съм цесекар, аз съм етърец”, разказва Тарапанов.
Той е роден на 11 септември 1940 г. В “Етър” е привлечен на 23 г. от “Арда” (Кърджали). Още през първия му сезон 1964/65 тимът едва не влиза в елита. Отпадането от “Левски” за купата, за което говори, е на следващата година, но големият пробив идва през паметната 1969 г., която е и най-силната за вратаря. За 16 пролетни мача Тарапанов, известен като Кольо Чайката, и защитата пред него допускат едва 6 гола и “Етър” влиза за първи път в “А” група.
“Аз се влюбих в “Етър” още през 1960 г., когато бях войник в столицата и гледах ЦДНА – “Етър”. Кото Кръстев вкара два гола и отстраниха “армейците”, а аз си казах: на този отбор трябва да бъда вратар. Ето, че така стана. Заварих тук много сплотен колектив – Стефан Чакъров, Йордан Ценов, Стефан Грозданов, Тодор Маринов, те обединяваха отбора. Благодарен съм им, че ми повярваха. Няма да забравя как Веско Гецов ми каза: голям вратар си, само Гороломов е по-добър от тебе. Започнах като четвърти вратар. Гостувахме в Румъния, в Югославия. Там Петър Шатров и Христо Деков ми обясниха, че трябва да бъда вежлив и възпитан, а аз си бях малко буйничък. Но исках да докажа на Велико Търново, че съм дошъл с хубави намерения.
През есента на 1968 г. завършихме с равни точки с “Бенковски” и “Академик”. Събра ни другарят Туджаров и заяви: на всяка цена трябва да биете “Бенковски” (Видин). И пита: абе, кой е тоя вратар, дето изнесъл мача в Ловеч. А аз скочих от редицата и викнах: аз съм! Малко бях невъздържан… Дадох обещание, че ще влезем. Освободиха Ванчев и останах сам-самичък вратар, а атакувахме “А” група! Нямах право да се контузвам… За 16 мача пуснах само 6 гола, бихме в паметен мач “Бенковски” (Видин) с 1:0. Бяхме на голяма висота, легендарни играчи, пак ще спомена Чакъров, Ценов, Грозданов… Бяхме сплотени, те държаха на мен и аз на тях.
Зрителите ме кръстиха Кольо Чайката, защото правех красиви плонжове и обичах да избивам топките. Колкото повече боксирах, толкова повече се настървявах. Публиката ме харесваше, три пъти са ме носили на ръце след мачовете. Стана така, че трябваше да отида в “Ангел Кънчев” (Трявна). И пак помогнах косвено за втори път етърци да влязат в “А” група. После 4 години играх в Лясковец, отидох в “Родопа” (Смолян), там станах и треньор. Малко ми е пъстра кариерата, станах и футболен съдия, работих и в “Спортни имоти”. Искам спортната общественост да знае, че аз не съм изневерил на “Етър” в нито един мач. Нито веднъж! Бил съм откровен с публиката, но стана така, че напуснах “Етър” в най-добрите си години”, разказва Тарапанов.
Неговите “луди” истории нямат край… Ето още една: “Етър” играе в Мездра срещу “Локомотив”, аз бях резерва. Мачът започва, но по радиото предават ЦСКА – “Левски”, а аз съм седнал в един джип и слушам дербито. Нашите поведоха, но докато слушам радиото, домакините изравнили, на вратата е Ванчев. И Иван Кръстанов ме вкарва в игра на мястото на Ванчев, даже без да загрявам. “Локо” (Мз) продължава да атакува здраво, но аз се разхвърлих, спасявам, но си мисля, че е 1:0 за нас. В последните секунди правя плонж, вадя топката от ъгъла, но в краката на Ценов, оттам техен нападател я бутна и тя тък-тък-тък – влезе в мрежата. На връщане в рейса Петър Хараламбиев вика: абе, Кольо, такъв плонж направи, а топката влезе… И аз отговарям: какво толкоз, нали взехме точка. А то сме паднали 2:1. Петър Йонков казва: спрете рейса, слизай долу, ще си ходиш пеш! Но Хараламбиев се застъпи: недейте, той ще си отиде по-рано от нас. И така ме съжалиха и ме оставиха в автобуса. В “Етър” дойдох с едни скъсани гащи… “Етър” и Велико Търново са ми дали много и съм им вечно благодарен!”, казва Тарапанов.
От архива си той предостави и още една интересна снимка – на Петър Жеков с трите му обувки – златна, сребърна и бронзова, и лично посвещение за Тарапанов. “Петър Жеков беше страхотен мъж. Аз бях вече треньор, той ми подари снимката си с трите обувки с автограф”, пояснява 83-годишният днес Николай Тарапанов. Легендарният стрелец му написал: “На моя приятел Тарапанов с пожелание за успех в треньорската работа!”
Анатоли ПЕТРОВ