Август преваля, още малко и ще си иде, към 11 заранта е. Събота. Седим в хола на леля Дора. Къщата ѝ, по-точно речено – “блокът”, е от първите в някогашния комплекс “Ленин”, преименуван сега на “Яворов”, и е хем близо до центъра, хем обгърнат от зеленина – в шарените сенки на все по-стари дървета и междублокови градинки, и обкръжен от тишина.
Нейната стая, тя живее със сина и снаха си, гледа с прозорците си към бившата сладкарница “Феята” и Витоша. А сега – към останките от “Феята” и към планината.
А леля Дора е Доротея Тодорова. От онези жени, за които запретата да ги питате на колко години са не важи. И са почти връстнички с английската кралица Елизабет II, и – колкото повече стават летата ѝ – толкоз повече и отчетливи стават и приликите в ликовете и осанката им. Има такива хора, сякаш двойници. За нея е гордост да каже, че вече е подкарала 94-тата. Родена на 24 май 1927-ма. Какъв хубав ден за рождение…
Семейна приятелка. Безлико и щампа е само така да се каже. Не ми харесва. Затова ще наблегна – най-добрата, най-вярната и многолетна другарка на покойната ми майка. Учат в една и съща гимназия в Търново, после – в София: в Института за детски учителки, току-що станал – при приемането им – държавен. Преди това бил частен, в него работила и сестрата на Гео Милев, лелята на Леда Милева, голямата любов на певеца Борис Христов – Пенка Касабова. Която учела бъдещите детски учителки заедно с професор Кацарски. Институтът се намирал на някогашната улица “Братя Бъкстон” № 8, на гърба на сегашното Министерство на земеделието, където в наши дни е разположена болница. Директорка била Вера Начева, наследена на този пост от мъж със забравено вече малко име, но с помнещата се фамилия Теохаров.
След това леля Дора 30 години е детска учителка. А паметта ѝ – и на тая възраст – е като на младо момиче. Искам да ми разказва за Девическата гимназия в Търново. Тя, очаквайки ме, е написала четири-пет страници с почерка си на краснописка. Чета ги на глас, за да я уверя, че всичко ѝ разбирам с лекота, питам за някои пояснения – за места, за хора, тя допълва и време е вече да ни чуете.
Да чуете нея. Хайде, назад – по пътечките към прежното, към старото Търново: “Велико Търново, 1941 година, 15 септември. Вече съм ученичка в IV гимназиален клас на Девическата гимназия “Св. Митрополит Климент”. Който е виждал стари снимки на града, знае – тя е на Главната улица. По мое време беше на два етажа. С градина отпред и с хубава, висока към три метра ограда досами тротоара. В средата на оградата – врата. Сграда с много, много прозорци на юг, да е светло и приятно в стаите. А в западния край на парцела – пак на тротоара, за големи празници, за 24 май, например, поставяха невисока трибуна, на която се качваха официалните лица – кметът, началникът на местния гарнизон, митрополитът. И оттам приемаха поздравите на преминаващите ученици от търновските училища…
Малката стръмна уличка “Белчев”, която днес е заличена, разделяше гимназията от няколко къщи, на чието място днес е Общината. На ъгъла бе домът на д-р Стойчев, до него – на Горбанови, после – Братя Хамамови, а до тях – клиниката на д-р Георгиев, превърната по-късно в градска Гинекология, в Родилния дом на хиляди търновчета.
По мое време съществуваха четири паралелки – три “реални” и една “класическа”. “Класиците” учеха гръцки и латински и по-малко математика. Във всеки клас – по 40 души. Първата година аз бях в “б” паралелка. В “а” клас бяха все търновки, водеше се той елитен, там учеха немски.
Старопрестолният град беше консервативен, имаше стара аристокрация – фабриканти, полковници, генерали…Пак в тая “а” паралелка, бяха и децата на учителите и учителките ни. Сещам се за няколко имена – дъщерята на Генчев; Цветанка Даалиева, чийто баща бе полковник; децата на Йордан Пелтеков – неговият ресторант бе съвсем наблизо, под днешната поща; Дора Дамянова – една от трите дъщери на съдружника на книжаря и печатар Стефан Ралевски – Христо Дамянов.
Учехме на една смяна. Заран, лете – от 7.30 до 13 часа. Зиме почвахме малко по-късно – от 8. Чиновете ни бяха стари, дървени и пишехме с мастило, разбира се. На първия етаж бе кабинетът по естествена история – той бе с лице към главната улица, а амфитеатралният кабинет по химия беше обърнат към двора. Пак на същия кат – кабинетите по пеене и стаята на секретаря на гимназията. Там бе и бюфетът – от стълбите вдясно. Много народ се събираше особено в голямото междучасие, макар че предлагаха най-често само соленки, евтини – по 5-10 стотинки. Повечето от нас вадеха от чантите си филии, намазани от къщи с мармалад…
След училище ученичките, които не бяхме от града, се хранехме в гостилница “Венеция”, която държеше бай Тошо. Тя се намираше на отсрещния тротоар, като върви човек от старата Градска градина към площад “Ризов” – пред читалище “Искра”, и Новия пазар… Учителската стая бе на втория етаж, а до нея: лекарката на училището – д-р Мара Козарова. Винаги с бяла престилка, имаше в стаята си уред за измерване на кислородната вместимост на дробовете, мереше температура при оплаквания, но болните бяха много малко. Аз не съм отсъствала и един ден от училище поради болест…Д-р Козарова напусна тая си длъжност нейде към 1945-а.
За реда в сградата, за градината се грижеха двама байчовци. Единият се казваше Игнат. Жени чистачки, както е днес масовата практика по училищата, никога не е имало. Дворът ни – отзад, не бе нещо особено. И много рядко играехме в него. За физкултура бяхме осигурени със салон и се обличахме с черни шорти. Преподаваше ни Райна Петкова – жена на учителя руснак Тронко. Заниманията в салона се свеждаха най-вече до научаването на някои народни танци – френски, унгарски…Въпреки че, така описано, физкултурната ни програма изглежда доста волна и непретенциозна, това не попречи след време една от съученичките ми – Снежана Гърдева, да стане доцентка във Висшия институт за физкултура (ВИФ)…
Униформата бе задължителна – черна престилка, бяла якичка, барета, черни чорапи и обуща, тъмносиньо палто. И номер, пришит на левия ръкав. Цифрите му бяха бели, обгърнати от овал. Първата година бях № 57, втората – 288, третата – 469…След 1944-та ликвидираха тази практика и номерата изчезнаха от униформите на учениците.
Имахме и вечерен час, който строго се спазваше. Лете – до 19.30 часа, зиме – до 19. Ако някой забравеше някакво пособие, тичаше мигом насреща – при “Батинката”. При него се намираше всичко необходимо за училище. Магазинчето му – казваше се май “Еделвайс”, се гушеше на част от мястото на днешната Поща, малко, но винаги пълно. Влизаше се в него с едно стъпало – нагоре. Бе частна къща…
Пред “Батинката” – на тротоара, се вихреше много колоритната личност Жорж Жуан, ваксаджията. Нерядко някои от учителките му занасяха по един-два чифта обувки за почистване, за освежаване и след малко той можеше да бъде видян как, държейки по чифт във всяка ръка, важен-важен се качваше по централното стълбище на път към учителската стая.
Много добри учители имахме. Редя ги тъй, както ги реди паметта ми: – български език: Григорова, Добрев – математика: Генчева, Йорданова, Костова – италиански: д-р Виолета Пъпкова, придобила академичното звание от следването си в Падуа – химия: Киселова и знаменитият Г. Петров, много по-популярен сред нас като “Бай Добър”. Откъде иде тоя прякор? Химикът преподаваше и в Мъжката гимназия и там често казвал на някого, който не учел достатъчно усърдно: “Учи бе, учи, ще ти пиша добър четири и ще се явяваш на матура…”. Та оттук и прякорът – от добротата му и от готовността и на най-големите калпазани да пише поне четворка. Поне “добър”. – биология: Гъбенска, Венкова – история: Зоя Попова, Панчо Тодоров – македонец – география: А. Михайлова, Смилов – естествена история: Овчаров – руски: Тронко, Кожин – физкултура: Райна Петкова – немски: Минева – френски: Москова, “Марийка Москова с пуешката шийка”, както незлобливо и не съвсем почтително се шегувахме в ония години с тази тъй добра жена. И след това – Люба Михайлова. – рисуване: Кръстьо Попов. При хубаво време – пролет, лете, в ранната есен редовно ни водеше на “Боруна”, за да гледаме оттам града и да се вдъхновяваме при опитите ни да станем по-добри рисувачки… – латински: г-н Радев. Латинския го въведоха в VI клас, за да ни таксуват като “полукласици”. А преподавателят ни бе френски възпитаник, човек с голям умствен багаж. В много области на живота, освен в романските езици. Бе и музикант и свиреше в оркестъра на военните…По-късно разбрахме, че станал преподавател и в Софийския университет… пеене: Лазаров. Неприятен, лош човек. Пенсионира се и напусна Търново. Но децата му станаха добри музиканти. Следващата преподавателка по този предмет бе Надя Недялкова – жена с неособено привлекателна външност, но с чудесен глас на оперна певица. Кой ѝ бе станал кръстник – не зная, но между нас – учениците, беше известна като Каста Дива…
Гимназията оглавяваше Н. Смилов – кротък и свитичък мъж. Преподаваше, казах го, география. През 1942-ра поста му зае учителката ни по немски г-ца Минева. Учебните срокове бяха три. Първият – от 15 септември до Коледа. Следваше ваканцията от 1 януари до 14 януари, по тогавашния календар – Васильовден. Вторият бе от 15 януари до Великден, който обаче “играе” като дата. И пак – ваканция. Третият – до 20 юни, когато свършваше поредната учебна година.

(следва)

Откъс от книгата на Иван ТОДОРОВ
“Търновски истории”