Силвия Аздреева е първият българин, изкачил последователно върховете Еверест и Лхотце (при това само в рамките на 27 часа), първата българка на най-смъртоносния осемхилядник К2, първата българка, стъпила на Лхотце, първата българка, изкачила три осемхилядника и втората българка на Еверест. Тя гостува във В. Търново, за да представи книгата си „Да покориш себе си“, написана в съавторство с журналиста Найден Тодоров, и да поговори за това какво е да достигнеш върха на света.

– Гостувате във В. Търново, за да представите книгата си „Да покориш себе си“. Какво е посланието на това заглавие?

– Много съм щастлива да съм тук, в един от любимите ми градове, който е много красив и с впечатляваща история. Да покориш себе си е много трудно, но не и невъзможно. Аз успях да го направя. Не можеш да покориш една планина, ако тя сама не те допусне да я изкачиш, но пък когато успееш да го направиш, покоряваш себе си. Всичко, през което преминах, ме промени драстично като личност и характер и мисля, че заглавието на книгата дойде напълно естествено и отговаря на това, което разказвам в нея.

– Кажете малко повече за нея.

– Това е една мотивационна книга и затова е написана на много достъпен език. Тя не е за алпинизма и за техниката за изкачване на върховете, въпреки че в нея е засегнат и този въпрос, но акцентът е за волята и силата на духа. Тя разказва за това как човек, когато има воля, винаги може да постигне нещото, което иска, включително и да изкачи Еверест. Тази книга е за мечтатели и се надявам да вдъхновява.

– Как се роди идеята за книгата?

– Това се случи още след като изкачих първия си връх Ама Даблам. Тогава осъзнах, че това е моето нещо и ще продължа да го правя. Само 6 месеца по-късно стоях на Еверест, а едва 27 часа след това и на съседния на него осемхилядник Лхотце. Една година след това изкачих и най-опасния връх К2.

– Кога се появи желанието Ви да изкачвате върхове?

– Малко преди да го направя, не е някаква моя детска мечта. Преди това даже изпитвах ужас от осемхилядниците, но когато видях Еверест, преди 12 години нещо в мен се преобърна. Тогава за първи път стигнах до базовия лагер там, в Тибет, и се замислих какви са тези хора, които дръзват да се изкачат до горе, докато аз едва се дотътрих дотук. Но всяко нещо си има своето време и нещата се случват, когато трябва да се случат. Активирах се с по-сериозна подготовка и… успях. Също така силата на привличането и на визуализацията са много важни за това, което искаме да получим в живота си. Ето например, ще ви издам една от моите тайни – обичам, когато имам някаква цел, да си сложа снимка на нещото, което искам да имам в живота си, на дисплея на телефона и да си я гледам. Така направих и преди изкачването на първия си връх Ама Даблам в Хималаите, който не беше осемхилядник, но е с височина 6812 м. Тогава щях да ходя на експедиция до връх Гросглокнер в Австрия, а се озовах в базовия лагер на Ама Даблам. И така се породи желанието ми да продължа към по-високото.

– Колко време отнема подготовката за една такава експедиция?

– Със сигурност трябват поне няколко месеца, въпреки че при мен нещата се случиха малко по-набързо. Но повечето хора по света се готвят с години, за да изкачат един осемхилядник. Факторите са много и понякога дори след подготовка следва неуспех. С очите си съм виждала немалко алпинисти, които се отказваха, защото не издържаха физически или психически.

– Кое е най-важното, когато се готвиш за изкачването на такива върхове?

– Храненето е важно, но не чак толкова, колкото физическата и техническата подготовка. Тренира се във фитнеса, в планината, на скали, на вътрешни изкуствени стени за катерене. Предварително трябва да упражниш всичко онова, което ще ти е нужно при самото изкачване. Но каквото и да тренираш, нищо не може да се сравни с това да нямаш кислород, да изкачваш ледени стени, да носиш тежка екипировка, да висиш на ръба над 3000-метрова пропаст.

– Кога Ви беше най-трудно?

– Там винаги е трудно и почти нечовешко. Една от най-големите трудности беше, след като изкачих Еверест, няколко часа по-късно да убедя тялото си да продължи да ми служи и да тръгна към връх Лхотце. Бях в критично състояние и във фаза на тежка преумора, но въпреки всичко успях със силата на волята. Тогава всички желаещи да се изкачат се бяха отказали и аз го направих сама. Впоследствие разбрах, че последователното изкачване на двата върха е голямата мечта на повечето алпинисти. Оказа се, че аз съм първият и единствен българин, който успява да го направи. Друг много труден момент беше, когато ми предстоеше да изкача Ама Даблам и родителите ми се обадиха, че в разгара на ковид цялото ми семейство е болно. Тогава се паникьосах и наистина не знаех какво да правя, но самите те ми дадоха кураж да продължа.

– Имало ли е моменти, в които и на Вас ви се е искало да се откажете?

– Няма как тази мисъл да не ти мине през главата. Никой не е толкова смел и самоуверен, че да не вижда реално какво се случва. Там загиват хора. По тези върхове се мъчиш да оцеляваш при -35 градуса, на ръба на смъртта. Но поне при мен желанието да изкача върха надделява винаги. И това е водещото – когато желаеш нещо толкова силно, не се отказваш.

– Как близките приеха решението Ви да се занимавате с алпинизъм?

– В началото много тежко, пък и след това. Тогава дори аз самата не осъзнавах толкова ясно накъде тръгвам, но когато наистина имаш силно желание за нещо, пътят пред теб се отваря сам. Има много трудни моменти, особено в дните, когато нямаме никаква комуникация. В тези планини винаги има риск, а когато им казах, че тръгвам към най-смъртоносния връх К2 бяха най-притеснени.

– Оцелявате в лавина? Какво преживяхте тогава?

– След онзи момент аз живея втори живот. Споменът за това и до днес ме разклаща психически. Тогава просто си помислих, че това е краят, нямаше време да мисля за нищо друго. Виждаш огромната планина, която с лавината ти нанася най-тежкия си удар и не можеш да повярваш, че точно на теб ти се случва най-големият кошмар на всеки алпинист. Това стана в най-смъртоносната зона на връх К2 и извадих голям късмет. За щастие успяхме да се изровим, въжето не се скъса и не ни удари, вълната не ни повлече надолу, което се случва много рядко, и се спасихме като по чудо.

– Имате една любопитна история с българския флаг. Разкажете ни за нея.

– Преди изкачването на Ама Даблам визуализирах себе си как стоя горе на върха и развявам българското знаме, но осъзнах, че всъщност аз нямам такова и казах на своя водач, великия Нирмал Пурджа – Нимсдай, че ми трябва нашият трикольор и няма да се кача без него. Няколко дни след това той ме изненада, като ми донесе трибагреника. Оказа се, че той и екипът му обиколили цяло Катманду и не намерили такъв, та се наложило непалците да ушият един специално за мен и да го изпратят с хеликоптер при нас. Дори сега като разказвам това ми иде да се разплача заради този жест.

– Какво си казвате, когато достигнете всеки връх?

– Казвам си „как по дяволите ще сляза оттук“. Пътят наобратно е още по-опасен, защото вече си на предела на силите си, много изтощен, минал е минимум месец и половина от старта на експедицията и това е много трудно за организма, а понякога и смъртоносно. Самите техники на слизане са доста по-различни и рискът да се подхлъзнеш е още по-голям. Разбира се, има я и емоцията от това, което си направил.

– Кога може да кажете, че сте покорили себе си?

– В моя случай върховете бяха мястото, на което покорих себе си. Вероятно всеки човек покорява себе си в различни житейски сфери и по пътя, който извървява, но със сигурност, когато успееш да достигнеш до някоя своя огромна мечта с цената на много усилия тогава разбираш колко си силен всъщност.

– Какво Ви даде изкачването на тези върхове?

– Най-вече увереност. Аз винаги съм обичала да мотивирам хората и сега мога да го правя още по-добре с личния си пример. Не е нужно те да отидат и да изкачат тези върхове, за да разберат каква сила се крие във всеки от нас, а могат просто да прочетат книгата или да чуят какво ще им разкажа. Историята ми може да повлияе положително и вдъхновяващо за всички останали. Върховете те учат и на смирение, да забравяш егото си, на дисциплина. Със сигурност силата, която притежаваме е огромна и трябва да я използваме.

– Вече сте изкачила най-високите върхове. Какво предстои от тук нататък?

– Сега ще се опитам да изкача своите върхове в личен план и да постигна нещата, които все още не са ми се случили. Искам да създам семейство, да имам деца. Тази година ще организирам и експедиция до базовия лагер на Еверест.

– Какво бихте казали на хората?

– Да вярват. Когато повярваш в себе си, всичко е възможно. Без значение как изглеждате, кои сте, откъде сте тръгнали, какъв пол и на каква възраст сте или колко сте подготвени, достатъчно е да искате нещо много силно, да положите нужните усилия, да сте дисциплинирани, да не губите фокус и ще успеете. Аз го разбрах по трудния начин, но пък затова се радвам, че с личния си пример мога да разкажа за силата на човешкия дух. Докато сме в зоната си на комфорт, няма как да разберем колко силни сме всички ние. Просто повярвайте, кажете си аз мога и преследвайте целите си докрай.

Николай ВЕНКОВ

сн. авторът