Орлин Павлов е един от най-популярните и обичани млади артисти в България. Той беше специален гост на търновската премиера на дългоочаквания филм на режисьора и сценарист Ники Илиев “Нокаут или всичко, което тя написа”. Продукцията беше представена пред пълен салон в кино “Palace” в Маll Велико Търново. Десетки боляри гледаха лентата в компанията на Ники и на двама от главните актьори в нея – Саня Борисова-Илиева и Орлин Павлов.

– Орлин, ти си звездата в новия сериал по бТВ “Скъпи наследници”. Какво да очакваме от тази продукция?
– Убеден съм, че публиката ще приеме много добре сериала, защото правим нещо за първи път в България. Това е най-мащабният сериал, сниман досега у нас. Участва голям екип все известни актьори. Вече имаме 170 готови серии, които заснехме през последната година и половина.
– През последните години се справяш повече от успешно като певец, актьор, танцьор… В кое свое сценично превъплъщение се чувстваш най-добре?
– Чувствам се най-добре на сцената. А там е най-хубаво, когато сме си свършили работата, когато сме органични и адекватни. Когато имаме възможност да работим с добри музиканти, се получават хубави концерти.
– Как се създава такъв успешен мултифункционален артист в България?
– Имах щастието да натрупам по-различно образование в студиото за сценични и синтетични изкуства. Още по онова време имаше страхотна театрална паралелка, която роди много таланти. Ръководеше я Николай Георгиев. След това тя премина към 22-ро СУ “Г. С. Раковски”, а после стана филиал на Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Много години Театър 104 беше нещо много различно за българската сцена. Бяхме много експериментално настроени, много различни и много критикувани. От там излязоха много имена – около 80 души, които все още са на сцената. С каквото и да се занимават в момента, изкуството винаги е част от живота им.
Чрез занимания по пеене, танци, движение и актьорско майсторство – това е успешната формула за създаването на истински синтетични артисти. Имали сме и много други дисциплини, като фехтовка, пантомима, класически и модерен балет, какво ли още не през годините. Тогава не съм го осъзнавал, но сега съм благодарен на Николай Георгиев, който наистина ми е дал много. Но най-хубавото е, че много рано стъпих на сцената и започнах да трупам опит.
– Колко време ти беше необходимо на фона на успешна кариера в музиката да се решиш да направиш стъпка встрани и да започнеш да се занимаваш с кино?
– По професия съм актьор, така че не беше трудно. Имам такова висше образование, играл съм в театъра немалко време. След това в края на 1999-2000 г. се хванах като певец сервитьор в един емблематичен софийски клуб. През 2001 г. Жокер медия си търсиха певец на вече готовата група “Кафе”, отидох на кастинг, чуха ме и ме поканиха за вокалист. Така през 2002 г. започнах друг живот на сцената, вече с група. Освен това имам късмета, че съм израснал в семейство на оперни певци. Слава на Бога, взел съм малко от техния талант, имам някаква основа, имам музикалност и глас и съм имал щастието да ги развия, да се формирам като музикант и вкус. Това стана и с помощта на група “Кафе”, които са прекрасни музиканти на световно ниво.
– По кината вече се върти и филмът “Нокаут или всичко, което тя написа”, в който също играеш главна роля. Кое е най-голямото предизвикателство, с което трябваше да се справиш за снимките?
– За филма трябваше да науча определени фрази на езика на глухите. Това стана благодарение на Росица Караджова, която ми помогна.
– Във филма участваш и в бойни сцени. Как се подготвяше за тях?
– Блъскахме здраво. Аз по принцип ходя на бокс от време на време в Боксов клуб “Академик”. Но тук трябваше да има кикбокс, ММА. Ники Илиев е запален фен на кикбокса, ходи поне от 10 години. И така се озовах в Спортен клуб “Славия” при Тихомир Винчев, който е хореограф на бойните сцени във филма, и Емил Младенов, който ми беше кондиционен треньор. Буквално ми стопиха лагерите. Тренирахме около 5-6 месеца, но накрая вече беше много тежко, защото самите бойни сцени бяха по 12 часа на ден. Гари снима два такива дни, не знам как издържа, наистина. Но беше готино, интересно. Снимките станаха страхотни, много се гордея, че нямам дубльор. Не че са кой знае колко сложни, но за човек, който не се е занимавал професионално с бойни изкуства, а е танцувал балет, е трудно.
– Как се работи със световна звезда като Гари Дърден?
– Готин е много. Той е много земен, пич. Още в самото начало ми каза: “Ейй, Боби, What’s up?”. Така се казва, моят персонаж, направо ме почна с шегите от първата ни среща. Той е половин ирландец и половин американец. Чернокож е, със сини очи и жестока физика – много интересна комбинация. На петдесет и няколко години е, но изобщо не му личат. Изглежда на 38-39 години. А как пее, ако знаеш… Във филма има много музика, той е супер талантлив, има концерти из Европа. Във филма има две, три парчета, които са убийствени. Само с китара, глас и малко банда.
– Смяташ ли, че си стигнал върха на твоята кариера?
– Не, в никакъв случай. Тепърва започвам. Човек никога не може да стигне върха. Това че успяваме някои неща да ги правим добре, нищо не означава. Мислим си, че сме постигнали нещо, но това в никакъв случай не е върхът, за да се успокоим и да седнем да си починем на него. Това е пътят на всеки артист. Може да си мислиш, че това е финалът, че вече си постигнал най-най, но не е така. Нашата работа е много неблагодарна, ходим непрекъснато по кастинги, много повече ни казват “Не”, отколкото “Да”.
– Има ли актьорско предизвикателство, което би отказал?
– Досега не ми се е случвало. Но всичко зависи от това как аз самият се виждам в този проект. Винаги, когато имам предложение или получа дадена роля, започвам да си фантазирам и да си репетирам, за да се видя чрез някаква проекция в самата сцена. Така е възможно да се подготвиш максимално добре, но никога не може да си готов на 200 %.
– Какво е музиката за теб?
– Музиката? Музиката е всичко, музиката е нищо, защото музиката може да означава в даден момент нещо много важно за теб, в друг момент може да си на някаква вълна, може да не я усетиш, може да не я чуеш. Но в повечето случаи за мен музиката значи много неща и значи почти всичко. Например някъде, ако е като за фон, трябва да чуя какво звучи, как ми влияе, какви спомени ми навява. Общо взето, музиката представлява много голям процент от чувствата и от емоциите ми, дори и подсъзнателно.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ