От 12 януари 2015 г. Регионален исторически музей – В. Търново, стартира научноизследователски проект “Българи във “Форд”. Неговата цел е да се издирят българи, емигранти в САЩ, които са работили в автомобилните заводи на “Форд”. Събирането на предварителна информация за нашите сънародници, потърсили реализация в страната на неограничените възможности, се извършва и обобщава от Емил Врежаков – уредник в отдел Нова история.
Проектът “Българи във “Форд” първоначално беше планиран като историческо изследване на регионално ниво, което да проучи и събере сведения за българи, избрали да заживеят и работят зад океана. Получихме писма от различни населени места и с нас се свързаха лица и от други краища на страната. Това определи в хода на работа проучването да обхване цялата страна.
Първите резултати от изследователската работа са вече налице. За това кратко време събраната информация е повече от удовлетворителна. Съществен принос за успешното и силно начало на проекта има медийният партньор “Янтра ДНЕС” и сайтът “Янтра ДНЕС LIVE”.
Областният всекидневник публикува поредица от статии за хора от региона и от други краища на страната и за техните любопитни истории, свързани със заводите “Форд”.
Милчо Семов е роден през 1893 г. в село Побит камък, Разградско. Едва 11-годишен заминава с баща си в САЩ. През 1907 г. двамата вече работят на жп линия в щата Мичигън. Скоро обаче американските работници обявяват стачка, при което българите са освободени от работа. За тях не остава друга възможност, освен да се върнат при агента си Иван Христов в Чикаго, който да се опита да им намери нова работа.
В радио запис от 1979 г. Милчо Семов споделя спомените си от тези нелеки дни: “Който имаше пари – плати до Чикаго, а ние с баща ми и още един турчин, и един от Побит камък нямахме пари да платим и останахме на гарата. Началникът заключи и ни изпъди. Студ! Там става минус 35 градуса – до канадската граница. Тръгнахме пеша. Като вървяхме през нощта и през целия ден, стигнахме едно градче. Седнахме на гарата в чакалнята. Аз долу-горе като млад бях научил английски. Принудих се да отида под гарата в един магазин да взема хляб. Магазинерката ми даде два хляба. Взех ги и ѝ казах, че нямам пари. И тя се посви малко и каза: “Хайде, върви си!” Когато се върнал на гарата, един от чиновниците там посъветвал изпадналите в беда българи да отидат при някой полицай, който да ги задържи, за да ги нахранят в ареста и там да пренощуват. Милчо се вслушал в думите му: “Погледнах, отдолу иде един полицай и си свирука. Скрих се и чакам. Той като дойде, аз изскочих пред него. И той вдигна ръце и ми каза: “Уоу! Какъв дявол си ти?” Аз му разправих на английски, че имам баща и приятели тука, нямаме пари, нямаме хляб, нямаме нищо. Излязоха от чакалнята баща ми и другите и той ни поогледа малко и каза: “Хайде, тръгвайте!” Завели ги в полицейския участък. Там поляци работници им осигурявали храна, а началникът на полицията се свързал с агента им в Чикаго. На сутринта ги пуснали и българите успели да стигнат с влак до Чикаго. Това станало по един твърде интересен начин – след като помолили началника на влака да им съдейства, той проявил голяма благосклонност към българите и ги приел в своя вагон безплатно.
Агентът им Иван Христов се помъчил да измоли помощ от Общината в Чикаго за останалите без работа, но от администрацията отговорили, че нямат предвиден бюджет за подобни случаи, тъй като емиграцията е извънредно голяма. Само българите били 60 – 70 хиляди души. “Бях се принудил да прося – разказва Милчо Семов. – По сточните гари ходих да събирам отпадъци от банани, от портокали, от картофи. Варяхме ги и ядяхме. И така можахме да изкараме зимата.”
През пролетта бащата започнал работа в сапунена фабрика в град Синсинати, Охайо, а на Милчо, Иван Христов намерил работа на жп линия в щата Монтана. Със спечелените пари той отишъл при баща си и там се записал в американско училище. За една-две година взел три класа наведнъж, след което напуснал и започнал да работи като преводач в Кентъки. Не след дълго отново се върнал в Синсинати и станал вестникарче. Скоро след това започнал работа в сапунената фабрика, където работел баща му.
С началото на Балканската война много българи се завърнали от гурбет в чужбина, за да се сражават за Отечеството си, обхванати от патриотичен подем. За България отпътувал и бащата на Милчо Семов, за да застане с гордост в редиците на българската войска. Останал сам, Милчо намерил своята нова добра перспектива в една постоянна и много по-доходна работа. На втори януари 1912 г. той постъпил на работа в заводите за производство на автомобили на Хенри Форд в Детройт, които по това време давали прехрана на хиляди семейства. Бъдещите работници преминавали практически курс, организиран като вътрешно фирмено обучение от автомобилната компания. След като придобиели необходимите им умения, те ставали добри професионалисти в работата си. Самият Хенри Форд споделял, че винаги е предпочитал да наема на работа неспециалисти, тъй като те не само придобиват уменията си в процеса на работа и стават по-гъвкави, но и проявяват много повече творчески дух в дейността си. Когато производството на автомобили се увеличавала, Форд се убеждавал окончателно, че няма нужда от квалифицирани работници. “Голяма част от нашите работници не учат в никакви школи – те се запознават с работата си в практиката, подчертавал Хенри Форд. Ние не каним на работа при нас т. нар. “компетентни лица”. Всеки трябва да започне от най-ниското стъпало на стълбата. Който търси работа при нас, трябва да има едно желание – желанието да работи. При нас всеки получава степента на признание, която заслужава. Ръководителят на един от най-важните ни отдели постъпи при нас като метач. В почти цялото производство хората са взети направо от улицата. И всичко, което постигнахме до сега е дело на тези хора!”
Милчо Семов също имал възможността да покаже и развие способностите си. Той получил техническо образование и станал професионален шофьор. В заводите “Форд” е работил като монтьор по сглобките – участвал е в производството на производствена линия. “Във Фордовите заводи работих до 1917 г. Разболях се и ме пратиха на лечение на Ниагарския водопад. В кратко време там се оправих. След това си вземах таксиметрова кола и започнах да работя сам”, разказва Милчо Семов. Той споделя с възхищение и възторг колко е впечатлен от перфектната организация на работния процес в автомобилните заводи. Хенри Форд осигурява на работниците си такива условия на работа, че по възможност те да не правят никога нито една излишна крачка, както и никога да не става нужда при изпълнението на отделните операции да се навеждат напред или встрани. Самият Форд винаги се е стремял към практичност и приложимост във всяка своя дейност. Когато по време на Първата световна война цената на стъклото значително се повишила, компания “Форд” отворила собствена фабрика за стъкло, в която се произвеждали прозорците за колите. Тази добре преценена инвестиция дала чудесни резултати, тъй като “Форд” са един от най-големите потребители на стъкла по онова време. Не е изключено в тази фабрика също да са работили българи.
През 1914 г. няколко нашенци създали Български просветен съюз в Детройт. Милчо Семов станал секретар и касиер на тази организация. През деня работел във фабриката, а нощем се занимавал с “писмена работа”. Българската просветна група скоро се превърнала в група на южните славяни – в нея влезли много българи от Македония, черногорци, сърби и хървати. Наложило се да наемат един изоставен кинотеатър, близо до заводите “Форд”, в който да провеждат срещите си. През 1917 г. в гр. Медисън се провела среща на различни български общности в САЩ. От България бил изпратен човек, който имал за задача да настоява българските работнически среди в Америка да влязат колкото се може по-скоро в Българската работническа социалистическа партия. “Влизате в партията сега! – настоявал той. – Положението в Европа е много тежко. В Германия революцията е пред прага… Там революцията е готова. И ние, българите по целия свят, трябва да бъдем готови!”
По това време в САЩ също съществувало силно социалистическо движение. Първата американска социалистическа партия е Партията на социалистическия труд, формирана още през 1876 г. В продължение на много години тя се явявала надеждна сила в международното социалистическо движение. Към средата на 90-те години на ХХ век обаче Партията на социалистическия труд попаднала под влиянието на Даниел Де Леон и неговите радикални възгледи. Това довело до разединение между членовете в отделните партийни структури, които започнали да се делят подобно на тесните и широки социалисти в България. Реформистко ориентираните членове се отцепили и в началото на ХХ век образували Социалистическа партия на Америка. За ужас на много партийни лидери, лявото крило постепенно и решително наложило властта си в новообразуваната Социалистическа партия. Във вътрешнопартийните политически боричкания се наблюдавала тенденция на нов наплив от членове, въодушевени от революционните настроения в Европа. Те били готови на всяка цена да изтръгнат контрола от ръцете на малката фракция умерени социалисти.
Разбирайки за създаването на клон на БРСП в САЩ, Американските социалисти, които скоро официално се присъединили към Коминтерна и образували Комунистическа партия на САЩ, започнали да настояват за върховенство и искали да вземат контрола над образувания клон на БРСП в Америка. Българската партия е разтурена и се сляла с американската. Скоро след това Милчо Семов напуснал организацията и отишъл в Охайо. Там влязъл в друг клон на БРСП, в която се включили и много американци. През 1920 г. било решено той, заедно с още един българин, да заминат за България и да участват в партиен конгрес. Ето какво положение заварили след края на Първата световна война в България, по време на управлението на БЗНС: “Слязохме от парахода във Варна на пристанището. Погледнахме – заобиколени със стража навсякъде. Няма възможност да приказваме или някой нещо да ни каже. Тикнаха ни в митницата. Един по един ни прекараха и ни вземаха доларите. Дадоха ни български пари. Българските пари не струват нищо. Аз си дойдох в село. Страшна мизерия!”
Тъй като след подписването на Ньойския договор и наложените тежки репарационни условия на Царство България от европейските страни българската държава изпаднала в криза, левът бил силно обезценен. “Българските пари даже нямаше да ми стигнат за път”, казва Милчо Семов. Това го принудило да остане в България, въпреки че паспортът му е бил предвиден за пребиваване в срок от една година, след което той е трябвало да се върне в Щатите и да отслужи военна повинност там. Поради финансова невъзможност обаче на него и на неговия спътник им се наложило да останат в България за постоянно. Така Милчо Семов се завърнал и заживял отново в Родината си.
Емил ВРЕЖАКОВ, уредник в отдел Нова история в РИМ – В. Търново
