Казват, че когато бог ти дава едно ти взема друго. Така е с всеки от нас. На Райна Недялкова той дава таланта да пише стихове, дарява я със силен дух, но пък от петнайсетгодишна тя има проблеми с кръвната захар. Диабетът бележи живота ѝ. Той е причината 44-годишната жена трудно да си намира работа, а тя иска да е сред хората, защото така се чувства полезна и нужна.
Боли я, че обществото ни не е дорасло в отношението си към хората с увреждания.
А в Германия, където за малко е била, тези с проблем като нейния се назначават на работа с предимство. Диабетно болните, които са в добро състояние, не получават пенсии за инвалидност, за сметка на това работят и са равноправни с останалите граждани. В България не е така. Родителите, които имат деца диабетици, в повечето случаи срещат неразбиране от страна на учителите, директорите на детски градини и училища. Не искат да ги вземат, защото се притесняват дали ще могат да реагират правилно при състояние на нестабилна захар, изпитват страх, обяснява Райна. Щастлива е, че в региона на диабетно болните деца се гледа съвсем нормално.
Доволна е още, че наскоро във Велико Търново било организирано обучение за всички медицински сестри от детските заведения и училищата по инициатива на една от майките на дете с диабет. Райна също присъствала като човек, който живее с този проблем още от ученическите си години. Медицинските специалисти получили много нова информация, но споделили, че на тях не им влиза в задълженията да поставят инсулин и да мерят кръвна захар. Детският ендокринолог проф. Мая Константинова им обяснила, че това съвсем скоро ще им бъде вменено в задълженията. На всички сестри бил раздаден и безплатен глюкагон, дарение от една от фирмите, които внасят инсулин.
Това е обратният хормон на инсулина, който се използва при много тежки състояния, когато човекът е безпомощен и не е способен да приеме нещо сладко. Никой диабетик не е застрахован, че няма да изпадне в такова състояние, споделя Райна. От общината обещали да закупят хладилници в учебните заведения, в които няма, защото глюкагонът трябва да се съхранява на студено.
Райна Недялкова иска повече диабетици да могат да си позволят да използват инсулинова помпа, която е много удобна, защото с нея се спестяват инжекциите, които се поставят по около три пъти на ден. Помпата играе ролята на изкуствен панкреас. С нея в организма се доставя точно определена доза инсулин в подкожната тъкан, а оттам и в кръвообращението на диабетно болния, имитирайки нормалното освобождаване на хормона в здравия човешки организъм. Тя е безценна и с това, че предпазва от последващите усложнения или стопира развитието на съществуващите. Препоръчва се най-вече за деца, бременни и диабетици, чиито стойности на кръвната захар постоянно се променят.
Чрез помпата успявам да постигна приблизително еднакви стойности на кръвната захар, тя не варира. Сега поддържам около 7-8. От 29 г. съм диабетик, но преди поставянето на помпата никога не съм имала такива показатели, обяснява Райна, която е с устройството от 2012 г. Благодарна е на проф. Ивона Даскалова от ВМА в София, която ѝ поставила помпата и я обучила как да работи с нея. Добрата новина е, че от 1 април НЗОК заплаща консумативите за инсулиновите помпи.
Проблемите с кръвната захар при Райна дошли, когато била на 15 г. в девети клас. Започнало да ѝ прилошава, а изписаното на дъската ѝ се размазвало пред погледа, устата ѝ съхнели.
Не се срамувам от заболяването си, въпреки че е дало своето отражение върху организма ми, споделя жената.
Първо дошли пораженията на малките кръвоносни съдове – на очите и краката, а после и на големите – на сърцето и мозъка. Диабетът повлиял и на нормалното функциониране на сърцето ѝ, защото довел до запушване на основните му артерии. Райна разказва, че била подготвена за всичко, което я очаква, защото още преди 25 г. преминала курс на обучение, който е свързан с болестта. “Исках да се отдалечат във времето, но благодаря на Господ, защото не съм толкова зле за човек, който от 30 г. има диабет. Винаги съм си казвала, че няма да се оставя диабетът да ме победи. В края на краищата с диабет или без него животът продължава, усмихва се великотърновката, която за една година, миналата, претърпяла 4 от общо 5 коронарографии, които има.
Райна много обича децата и за това завършила за детска учителка, но работила много малко като такава – само 2 г. в Средно село, Златаришко, след това се омъжила и заминала за Каварна. Живяла там 10 години, но като се разделила със съпруга си се върнала със сина си във В. Търново.
И в Каварна и тук големият й проблем бил свързан с намирането на работа. Разказва, че от 2008 до 2011 г. била билетен касиер във великотърновския театър по програма, която била насочена да осигурява работа на хора с трайни увреждания. “Тя все още съществува, но само на книга. Сега местата са много малко”, пояснява Райна.
Споделя, че била огорчена, когато преди няколко месеца от Бюрото по труда, където е регистрирана, я извикали за курсове за преквалификация без да ѝ обяснят какви са точно. Като отишла на място се оказало, че единият е за болногледачи за безработни лица над 50 г. “Болен да гледа болни, а и не са ми погледнали ЕГН-то. Предложиха ми и курс за възпитатели. Аз съм завършила такова УПК-а, имам диплома за детска учителка, а и тези курсове бяха за хора до 29 г. Останалите курсове били за за продавачи, сервитьори и компютърна грамотност. Не ми предложиха нищо като за мен. В началото бях ядосана, писах жалба, но после ми мина”, усмихва се тъжно жената.
Доволна е, че все пак по общинска програма успяла да поработи като портиер за по 6 месеца в ЦДГ “Иванка Ботева” и СОУ “Г. С. Раковски”. “Беше ми хубаво, защото бях постоянно сред хората, остави че заплатата ми беше помощ към пенсията, която е 212 лв. Получавам и още 30 лв., които се отпускат за транспорт, диетично хранене и достъпна среда. Но не се оплаквам от финансовото си положение, защото има хора, които са по-зле от мен.
Никога не съм искала помощи. Искам да съм между хората и да работя.
Не я искам тази инвалидна пенсия, ще я подаря на който иска. Никой не е виновен, че съм се разболяла, но и никой болен не си иска съдбата, както и никой не е застрахован. Защо работодателите се отнасят по този начин?! На хората с увреждания не трябва да се гледа с лошо око”, изповядва се тя.
Тежи ѝ още, че има фалшиви инвалиди, които си плащат, за да вземат документ. Според нея не трябва да го правят, защото така предизвикват съдбата.
Райна намира спасение в стиховете. Има четири издадени стихосбирки, последната се появила с помощта на община Велико Търново, не крие топлите думи за Нелина Църова и Иван Александров. Последната се казва “Недоизказано”, в началото искала да я нарече “Шепа любов”, но избрала “Недоизкано”, защото решила, че точно сега няма да си отиде и има още какво да каже на света. Издала я в края на миналата година след сърдечните операции, искала да го направи напук на съдбата и на диабета, които ѝ предлагат само изпитания.
“Не съм направила лошо на никого. Дядо ми казваше, че бог виждал и пишел в тефтера си, вярвам, че е така”, категорична е Райна. Всички пари, които събрала от продажбата на книгата си, ги дарила за благотворителност. Събраните около 280 лв. дарила на сдружението за инсулиновите помпи, което съществува от около пет години. Със средствата успели да закупят от скъпите консумативи за две деца с такива помпи. Ако има възможност да преиздаде стихосбирката, Райна отново ще дари средствата, защото знае, че човек, който дава, не обеднява, а и Господ пише в тефтера си.
Весела КЪНЧЕВА, сн. личен архив
