Д-р Пламен Маринов, началник на реанимацията и координатор по донорство при МОБАЛ “Д-р Стефан Черкезов: “Заразен с хепатит В и СПИН вече може да стане донор на пациент с тези заболявания”

– Д-р Маринов, Велико Търново беше домакин на среща на Агенцията по трансплантации и координаторите по донорство от цялата страна. Има ли нужда от промени в Закона за трансплантациите, след като толкова години дейността е в застой? За съжаление толкова млади хора загиват по пътищата, които могат да помогнат на болни хора, а това се случва все по-рядко.
– Либерализират се индикациите за донорство. Преди, ако донор е заразен с хепатит В и С или със СПИН, не може да помогне с органи. Сега това се променя. Много от болните на диализа, които чакат бъбрек, вече са заразени с хепатит В. На тях може да се трансплантира бъбрек от заразен с хепатит В донор. Същото се отнася и за ХИВ. Така че тези заболявания няма да са контраиндикации, стига реципиентът да е подходящ. Тази либерализация вече съществува в други страни.
Тук искам да уточня, че при тези трансплантации става въпрос, когато заболяванията не са в остра фаза, те са лекувани и вече хронифицират. Когато човек прекара хепатит В, в него остава т.нар. “австралийски антиген”, който показва, че това заболяване съществува.
Възрастта на донорите също се покачва и падат някои ограничения. В западни държави, например, има донори и на 72 години. Българските кардиолози са резервирани по този повод, те твърдят, че човек над 60 години трудно може да се вмести в изискванията за здраво сърце, подходящо за трансплантация. Всъщност, всяка ситуация е индивидуална и трябва да се прецизира.
– Досега няколко пъти законодателите променяха регламента в Закона за трансплантациите дали човек приживе да даде съгласие за донорство, или да регистрира несъгласие. И двете изисквания се оказаха неудачни. Това все се отчита и трансплантациите са оставени по течението. В тази връзка предвиждат ли се някакви промени?
– Ще настъпят промени и вече ги обсъждахме на срещата във Велико Търново. В момента хората трябва да декларират несъгласие за донорство. Това се записва в здравноосигурителната книжка, а след това и в националния регистър. Ако го няма това несъгласие, питаме близките и това е регламентирано. Но се случва много рядко някои приживе да регистрира, че след смъртта си не иска да дари органите си за трансплантация. Обаче много по-удачно е другото, човек да декларира съгласие за донорство, тогава няма да питаме близките. Сега какво става, при ситуация ние проверяваме дали пострадалият има декларирано несъгласие и ако няма, след това питаме роднините дали нямат нищо против да вземем органите. В момента някой друг взема решение, вместо потенциалният донор. И идва трудният момент в една трагична ситуация ти да убеждаваш роднините да дарят органите. Те са объркани, съкрушени, въобще не мислят за донорство. В Испания законът е категоричен, щом не си регистрирал отказ, означава, че си съгласен да станеш донор и не се питат роднините.
Последните две години имахме по един реален донор в болницата, а още по-назад- по двама. В същото време нуждата от органи за трансплантация се увеличава. Все пак работата по организация на донорството се подобри у нас. Има грижи за трупа след експлантацията, Агенцията по трансплантации плаща на траурни агенции, които поемат погребението и то е безплатно за роднините, предвидена е също паметна плоча.
– Какви са според вас причините у нас в повечето случаи роднините да отказват да дарят органите на близките?
– Роднините нямат доверие на здравната система, съмняват се, че може да има търговия с органи и това продължава години наред. Освен това те смятат, че има още какво да се направи от медицинска гледна точка и болният да оживее. До последния момент надеждата не ги напуска, както и да ги убеждаваме, че няма да се случи, защото всичко сме опитали, познато до този момент в медицината.
– Лекарите не правите нищо да няма такива съмнения?
– Трудно се променя съзнанието на хората. А има нещо друго при нас. Става така, че един и същи лекар лекува даден болен и после трябва да говори с близките за неговата смърт и донорство. Затова е много трудно да убедим роднините да дадат съгласие. Може би трябва да има отделни лекари за лечение и други – координатори по донорство, за един и същи пациент. При нас тези дейности се кръстосват.
– А не може ли при тези разговори с роднините да се намесват психолози?
– Може и отскоро в нашата болница е назначен психолог. Засега обаче не сме използвали такива услуги, тъй като нямаме донорска ситуация.
– Д-р Маринов, какво се прави, за да се докаже, че един пациент не може да бъде спасен и може да бъде донор. Тези действия би трябвало да изключат всякакво съмнение у близките, че е възможна грешка?
– Влошаването на състоянието на пациента обикновено настъпва постепенно, най-често за един-два часа. Но има клинични признаци, които наблюдаваме и по тях отчитаме, че мозъкът бавно угасва. Не винаги, когато човек е в кома, отива към мозъчна смърт. А когато това се случи, се събира комисия от трима лекари- анестезиолог, невролог и неврохирург. Тя извършва тринадесет вида изследвания – клинични и инструментални, които са регламентирани строго за поредността. Ако всичките са положителни, се подписва протокол, че е настъпила мозъчна смърт. Накрая се прави апноичен тест, който проверява отново състоянието на мозъка. Ако се появят някакви дихателни движения, означава, че мозъкът е жив. Ако няма такова дишане, комисията е категорична в заключенията си и подписва протокол за мозъчна смърт. След тези прецизни изследвания роднините могат да бъдат напълно спокойни, че грешки не могат да се допуснат. Освен това българското донорство е съобразено с всички европейски стандарти. Страната ни изпраща органи за трансплантация на пациенти в други държави по линия на европейската агенция за обмен “Евротрансплант”. Ние също получаваме такива от чужденци.
Попитахте ме дали може да има търговия с органи от трупен донор. Смятам, че у нас не може да има такъв бизнес. Трябва да бъде развита много добра трансплантационната дейност, да има организирана мрежа, както това става в Пакистан, Индия и др., където продължават да ходят българи, за да им трансплантират обикновено бъбреци.
По друг начин стои въпросът, когато родители си дават органи на децата си, когато това позволява.
– Има ли статистика колко донори е дала великотърновската болница на страната?
– За последните 15 години имахме седем ситуации. Спомням си първия случай, тогава ни помогнаха наши колеги как да съхраним органите на донора, които да бъдат трансплантирани.
– А извършвана ли е експлантация на донор във великотърновската болница и след това органите да се транспортират до София за трансплантация?
– Мисля, че веднъж. Но това не е удачен вариант, защото периодът от експлантация до трансплантация трябва да бъде кратък. Има си специални изисквания и те са различни за бъбреци или сърце. Колкото е по-скъсен този период за органа извън тялото, толкова по-съхранен е той. Наистина този орган може да бъде транспортиран с вертолет от Велико Търново до София, но минава най-малко час. И още нещо, колегите в столицата на място правят допълнителни изследвания за функциите на органите.
Тук при нас преди време направихме опит за оценка на едно сърце на донор и решихме, че то може да бъде трансплантирано. После се оказа, че това не може да стане.
Но дано хората да си върнат вярата в лекарите. Когато ни вярват, лесно стават нещата. И друго, Български лекарски съюз трябва да си върне авторитета. В западните страни този съюз има огромно значение. В Англия, за да пуснат на работа един български лекар, минава през техния съюз, където държи изпит за професията.
– Д-р Маринов, анестезиологът остана в сянката на хирурга, а един без друг не могат. Добре ли е заплатен трудът ви, след като лекувате пациенти по всички медицински специалности?
– В болницата има комисия, която разпределя средствата по отделения, и смятам, че трудът ни е остойностен справедливо. Но се убедих, че болните искат повече внимание, да им говорим и обясняваме за лечението. Освен това някои състояния изискват по-продължително наблюдение, особено при травматизма. Стараем се да го правим. В момента се прави голям ремонт на отделението по реанимация, а тя е лицето на една болница, както всички го знаем. Сигурни сме, че с новите условия и новата медицинска апаратура ще покажем още по-високо качество на лечение, за което толкова много се говори сега.
Вася ТЕРЗИЕВА
сн. архив