Адв. Мария Шаркова е изпълнителен директор на Националния център по медицинско право. Тя е завършила Английската гимназия в Пловдив, а след това право в Софийския университет. През 2013 г. адв. Шаркова е един от осемте адвокати, избрани да вземат участие в програмата “Млади лидери в правосъдието”, проведена в САЩ от Фондация “Америка за България”. Година по-късно тя участва в обучение в Швейцария на тема “Адвокати за защита правата на детето”.
Скоро адв. Шаркова се завръща от 10-месечна специализация по медицинско право, обществено здраве и здравни политики по програма Фулбрайт – Хюбърт Хъмфри в Emory University, USA. Тя е единственият български адвокат, специализирал в тази област по тази програма. Адв. Шаркова специализира в Мемфис и по темите за разрешаване на конфликти и медиация в здравеопазването, а подобни обучения все още не се предлагат в България.
Известната юристка беше лектор на петата Академия на акушерките в България, която се проведе на 4 и 5 ноември 2016 г. във Велико Търново.

– Адв. Шаркова, дефинирана ли е вече като правно понятие медицинската грешка, заради която пациенти водят дела обикновено след смърт на близък?
– Изразът “Лекарска грешка” в последните години придоби твърде сензационен нюанс и говоренето му често се свежда до анализ на действията на конкретен лекар, като подходът е ориентиран към обвинение, а не към анализа на системата, която е допуснала неблагоприятното събитие.
Към момента няма единни понятия за медицинската грешка, с които да се коментира пациентската безопасност и в какво точно се изразява тя. Поради това не могат да се създават условия за регистрирането и анализирането на медицинската грешка. Освен това в медицинските стандарти много трудно се дефинират понятията, свързани с достатъчност и качество на медицинската помощ. А когато пациентите се жалват, те най-често свързват грешката с некачествена, несвоевременна и недостатъчна медицинска помощ. И за да се докаже един пропуск, той трябва да е регламентиран в медицинските стандарти. А в медицината няма как всяко едно действие на лекаря да бъде обвързано в стандарт или закон.
Има и нещо друго. Много малко са лекарите, експерти по делата от медицински характер, а понякога по определена специалност те са единици. Най-важното е в едно дело да се изясни обективната истина по случая. Но когато някой е виновен, и не е оказал качествена медицинска помощ, той трябва да понесе своята отговорност. Много важно е да се изясни дали става въпрос за индивидуална вина или пропуск на цялата система, който създава условия за допускане на грешки. Защото дори и да накажем конкретно лекар, утре системата ще създаде отново подобен пропуск, ако тя не бъде променена.
В болниците съществува страх да се признаят лекарски грешки и да бъде информиран пациентът и близките му. Данните от няколко проучвания показват, че ако болният бъде уведомен за настъпилото нежелано събитие, то заведените дела срещу болниците са по-малко и размерът на обезщетенията е редуциран. Във връзка с това в лечебните заведения трябва да бъде изградена система за управление на конфликти, която включва звена за комуникация с пациенти, отдели за оценка и управление на риска и анализ на неблагоприятните събития, болничен омбудсман, медиатор, отдел за управление на качеството. Взаимните обвинения, скриване на истината, извинението са в основата на едно дело за медицинска грешка. Като адвокат мога да заявя, че в тези дела печеливши няма. От едната страна е увреденият пациент, а от другата – болницата, която е загубила доверието завинаги. Втората жертва на медицинската грешка е медицинският персонал, участвал в лечението.
По данни на Агенцията за медицински одит за миналата година 60 % от жалбите срещу лечебни заведения са свързани с недоволство от качеството на медицинската помощ, а 32 на сто от констатираните нарушения посочват слабости в организацията и управлението на лечебния процес, като се включва и недостатъчната или липсата на комуникация между звената в болниците.
От началото на 2015 г. и до средата на 2016 г. в Агенцията са постъпили 200 жалби за летален изход на пациенти. И пропуските са свързани именно с качеството, организацията на лечение и липсата на комуникация.
Тук опираме до това дали пациентите познават правата си и какво могат да изискват от лекарите, като постъпят в болница. Сега болните дори се страхуват да погледнат медицинските си досиета, да попитат кой е лекуващият лекар, чакат с дни за епикризите.
Все още няма единен Закон за правата на пациентите, те са разхвърляни в Закона за здравето, Закона за здравното осигуряване и Хартата на пациентите. Но тези права на пациента не са създадени самоцелно, те пазят и лекарското съсловие.
В случая пациентът има право да види досието си в присъствие на лекаря, за да му задава въпроси за заболяването си.
Освен това болният има право да поиска копие от документацията, за да направи консултация с друг специалист или да потърси второ мнение.
– Споменахте за болничен омбудсман и медиация в лечебните заведения, каква е тяхната роля?
– Болничният омбудсман играе ролята на безпристрастен модератор, който не участва в спора, а помага за разрешаването му между страните. В болници на Америка омбудсманът често е техен служител, но аз считам, че в България по-удачно е той да няма договор с лечебното заведение, за да бъде независим. Американският модел на една болница в Мериленд показва, че само за една година омбудсманът е разгледал над 82 случая на жалби от пациенти, като 100 процента от тях са разрешени, без да се стига до съдебни дела.
(следва)
Вася ТЕРЗИЕВА