Звездата на българската поп музика Орлин Горанов ще пее под съпровод на симфоничен оркестър на сцената на Музикално-драматичния театър “Константин Кисимов” във Велики Търново. Обичаният певец ще зарадва търновци и гостите на града с много от своите популярни песни, които публиката знае наизуст. Всички оркестрации и аранжименти са направени специално за концерта от новия главен диригент на театъра Славил Димитров.
Премиерният концерт под наслов “Звезди на българската поп музика” ще бъде на 20 февруари от 19 часа. Освен свои парчета, Орлин Горанов ще изпълнява американски и западноевропейски хитове. Сред тях са “Парла пю пиано” от филма “Кръстникът” и испанската класическа “Гранада”. Цветен акцент в програмата е арията на Калаф от операта “Турандот” на Пучини.
По време на концерта ще има и чисто оркестрови изпълнения. Подбрани са произведения, които са на границата между класиката и поп музиката, а сред тях са три пиеса на известния американски композитор и диригент Лерой Андерсън. Освен оркестъра, в арт събитието ще участва и хорът на театъра, като хористите ще изпълнят четири песни.
Оперетата е точното място за този концерт, защото, както е добре известно, на върха на популярността си като поп певец Орлин Горанов се обръща към оперната музика и през 1990 г. завършва Музикалната академия със специалност оперно пеене. Още като студент става солист на Пловдивската опера. Звезда и на поп сцената, и в операта Орлин Горанов е уникално явление в българската музика. Не бива да се пропуска и успешното му включване в киното – в ролята на президента в “Мисия Лондон”. Неговите концертни изяви винаги са високо емоционални преживявания, всяка негова поява е обгърната от любовта на публиката.

– Г-н Горанов, очаквате ли срещата с великотърновската публика? Какво е предизвикателството да пеете поп музика заедно със симфоничен оркестър?
– За мен винаги е чест да пея на сцената на старопрестолния град, защото публиката там е може би една от най-взискателните, но и най-щедрите в цяла България. Преди години участвах в Летния оперен фестивал “Сцена на вековете” на крепостта “Царевец” с екипа на Софийската опера, имал съм и други концерти в града, но мога да кажа, че винаги ми е било много приятно. А сега към всичко това мога да прибавя и удоволствието, че ще имам възможност да работя с много добри приятели и отлични професионалисти. С главния диригент на търновския театър Славил Димитров сме правили много съвместни проекти, а сега се надявам да поднесем поредното предизвикателство за публиката.
А поп музика в комбинация със симфоничен оркестър е едно изключително изживяване. Защото всяка песен, облечена в малко по-официални дрехи, придобива съвсем друг вид.
– Кaквo e чyвcтвoтo дa сте пред пyбликa, кoятo пее заедно с вас вcичкитe ви пecни, знae вcякa дyмa oт тях?
– От това преживяване по-хубаво няма. Не знам дали един артист може да изпита по-голямо удоволствие на сцената. Тогава се случва нещо, което не може да се опише с думи. Ние се сливаме в едно – и публика, и изпълнители, и музиканти. Това са незабравими мигове, които се помнят цял живот.
– А усещате ли енергията на публиката и как ви влияе тя?
– Ние, артистите, сме интровертни хора и работим преди всичко за публиката, а не за себе си. Така че винаги, когато дойде моментът да се вдигне завесата и да излезеш на сцената, започва една магия, която не може да се обясни. За мен всеки концерт е едно изключително изживяване, а най-важното е след последния акорд пред мен да стоят щастливи хора с усмихнати лица, които могат да продължат ежедневието си, заредени с много положителна енергия.
– А какво кара душата ви да пее?
– Това е начинът на живот. Възможността да изразя всичко, което не може да се изкаже с думи. Музиката в крайна сметка е най-универсалният език на човечеството.
– Кога ви е тежала славата?
– Не съм си задавал този въпрос. Това са нормални неща, които съпътстват хората, които се занимаваме с показна работа. Нашата задача, на артистите, е да се опитаме да провокираме публиката да излезе от ежедневието, да забрави за малко проблемите си, да помечтае. Да си зададе въпроси накъде отива, защо, как да стигне дотам. Това е нашата цел. А че има хора, които ме спират на улицата… Аз не се старая да се харесам на всички. Това въобще не стои в съзнанието ми.
– Вие работите активно и в областта на оперното изкуство, а тези среди са известни със своята консервативност. Не ви ли критикуват понякога, че продължавате да пеете и поп музика?
– Мисля си, че много отдавна границите в хубавата музика отпаднаха. Световната глобализация като че ли изчисти абсолютно всички рамки в музикално-сценичното изкуство. Така че в момента наблюдаваме уникални експерименти в сценичен аспект, които наистина впечатляват с отлична интерпретация и представяне. Но живеем в един много забързан век, в който експериментите не спират. За мен това са по-скоро творчески провокации, но те ни водят до още по-големи експериментални решения.
– А в оперното изкуство на какво сте почитател – на класическия прочит на произведенията или на модерните интерпретации?
– Обичам бляскавите и пищни спектакли с мултимедия. В световен мащаб почти всички класически произведения се предлагат в този вид, за да могат да бъдат възприети не само слухово, но и визуално, защото публиката много отдавна не само слуша, но и гледа. А класическите форми са останали в историята, но не и техните послания, защото те третират съвсем нормални човешки взаимоотношения, които са били актуални преди хиляди години, но вълнуват хората и днес – любов, завист, омраза, ревност. Така че, ако слушателят успее да направи правилен прочит и да извлече поуки, значи целта на класиката е постигната, а именно да ни научи да живеем по-добре.
– А коя е музиката, която вие никога не бихте пял?
– Тази музика, която не усещам. Музиката е един вид вибрация, това е най-универсалният език между живите същества на тази планета. За музиката език няма. Могат да пеят на една сцена хора от съвсем различни раси, езици и вероизповедания, но те могат да бъдат обединени точно от музиката, защото онези осем тона в гамата правят наистина магия понякога, а тя е необяснима. Има музика, която ти харесва, както казват хората настръхваш от нея, а има и такава, която не те докосва. Така че за всеки влак си има пътници. Вълшебството на музиката трудно може да се обясни. Понякога чуваш в 2-3 тона, нещо простичко, което ти докосва душата и сърцето и си казваш “Да, това е моята музика”.
– Какво е бъдещето на българската музика?
– До преди десетина години дори не съм предполагал, че ще има чак такава свобода в музикално-сценично отношение, а какво може да се случи след още 10-15 г., въобще нямам идея. А българската музика е уникална, но ако не удържи самобитността си, а продължава да следва жалките примерчета на лесното – някакви комплоти на най-различни стилове, няма да впечатлим никого и ще я удавим в посредствеността. В Гърция, Испания, Франция, Италия музиката е лицето на нацията. Ние нямаме национална доктрина за идентичност. Но се изживяваме все космополити и големи индивидуалисти и всеки иска да направи нещо странно. А имаме уникален музикален материал. Милчо Левиев стана популярен в Америка с това, че правеше аранжименти на наши народни парчета в неравноделни ритми, които никой друг не би могъл да измисли.
– А трябва ли да има специален закон за културата, за езика, за музиката – за нещата, които определят българската духовна идентичност?
– Аз съм “за”, защото всяка уважаваща себе си нация и държава има своя национална доктрина за развитие на културата и тя не е за кратък период от време, а за години напред. Не знам защо се срамим да се наречем българи. Имаме толкова богата история, уникален фолклор и впечатляващи артисти – художници, певци, музиканти, композитори, актьори, и още куп интересни неща по тези наши географски ширини. Мисля си, че трябва да се опираме на тях. Не случайно гласът на Валя Балканска се върти в космоса, а не на някой друг. Тези наши уникални творци обаче се изявяват като самостоятелни единици, вместо културното министерство да ги привлече. Защото те са нашето лице пред Европа и света и от тях също зависи имиджът на България.
– А вярвате ли, че изкуството и в частност музиката, могат да променят човека?
– Абсолютно. Не случайно цял свят от хиляди години знае историята на Орфей. Много изследователи твърдят и доказват, че той е реална историческа личност и наистина е притежавал умението да омагьосва хората със своята музика.
– А възможно ли е това да се случи със съвременния материален човек?
– О, да, това се случва ежедневно. Това, че ние не говорим за него, не означава, че не се случва. Ние, хората сме социални, но и духовни същества, а изкуството ни помага да общуваме, да постигнем взаимност.
– А кой за вас е най-съвършеният инструмент?
– На този етап май гласът. Той има необятни възможности. Той е като емблема за всеки индивид. По гласа можеш да идентифицираш един човек, както и по пръстовите отпечатъци. Това е толкова красиво и уникално, защото една песен би могла да бъде изпълнена по милиони начини и с милиони гласове и би звучала абсолютно различно. Гласът е уникалната идентификация на всеки човек.
– А вие как пазите вашия уникален глас?
– Имам някои мои гимнастики и тънкости, включително и специален начин на дишане. Но най-важното е човек да мисли позитивно и да върши с любов тази работа. Иначе пеенето си е доста отговорна работа, а в нея участва и най-малкото мускулче в човешкото тяло. Затова трябва да бъдем много внимателни.
– С какво беше полезно за вас участието в музикалното шоу “Гласът на България”?
– Получих покана от Евгени Димитров – Маестрото да бъда член на журито на това издание и реших да помогна с каквото мога, но най-вече с опит и със знания на всички тези деца, които искат да упражняват нашата трудна професия. За някои от тях това беше опит за летене, а за други – сверка на часовника, докъде са стигнали и какво трябва да правят по-нататък. Имаше хора професионалисти, но и такива, за които музиката беше забавление и хоби. Талантът е дар Божи, който всеки трябва да донадгражда и ако е в правилната посока, на правилното място, с правилните хора и в точното време, нещата биха могли да се случат.
– Като част от шоуто в продължение на месеци живяхте с поколения млади музиканти. Какво е бъдещето на България в този бизнес?
– Да се надяваме много позитивно, защото ние сме част от Европа и ЕС, а така сме част и от световния пазар. Имаме много талантливи деца – и като композитори, и като инструменталисти, и като певци. Искам да бъда оптимист и се надявам, че ще срещнат добрия продуцент и мениджър, който да инвестира в тях и да може да ги покаже на световния пазар. Защото наистина българинът е уникално талантлив. Важното е да имаме повече самочувствие и да си повярваме, че наистина можем да бъдем фактори в световната музика.
– От известно време сте и преподавател. Кой е най-важният урок, който искате да научат от вас учениците ви?
– Най-важният урок е да бъдат себе си. Да се опитват да преоткриват себе си, защото лесно е да се имитира – това е движение по една отъпкана пътека, но в определен момент трябва да се отклониш от нея и да поемеш по своя път. Плюс това старите хора казват, че занаят се краде, не се учи. Така че, ако те искат да бъдат добри, трябва да открият себе си и да бъдат уникални. Защото в нашата работа, и по-специално в поп музиката, трябва да бъдеш разпознаваем. Това означава в момента, в който си отвориш устата и запееш нещо, хората да знаят, че това си точно ти, а не, че пееш като еди-кой си. Да, много хора го могат и имитират световни изпълнители, но те не са себе си.
Златина ДИМИТРОВА