Неизвестни досега детайли около създаването на някои от най-успешните си документални филми е събрал в мемоарна книга известният български журналист Иван Гарелов. Филмите са снимани в някои от най-горещите точки на планетата и са получили куп престижни награди за телевизионна журналистика. В изданието той разказва за палестинско-израелския конфликт, кипърския проблем, падането на военната хунта в Гърция, геноцида в Камбоджа, китайско-виетнамския военен конфликт, делото “Антонов” и посещението на папа Йоан Павел II в България.
Мистър Панорама представи книгата си “Недалеч и неотдавна” във ВТУ миналата седмица. Той сподели, че това е четиво, предназначено за любителите на политическата журналистика и на дипломатическата интрига на XX век. “От всички филми, които съм правил, аз избрах да разкажа за тези, които имат някакво значение за местните хора или пък за самия мен. В книгата присъстват и някои световноизвестни личности, с които ме сближи професията. Сред тях са Ясер Арафат, Ицхак Шамир, Андреас Папандреу, Мелина Меркури, Ориана Фалачи, архиепископ Макариос. Писал съм и за това как едно палестинско дете стана мой син, а това вече не е част от моята работа, а от личния ми живот”, призна топжурналистът.
“Недалеч и неотдавна” се появи по повод 70-годишнината на именития журналист. Иван Гарелов е роден в пловдивското село Смилец и е завършил журналистика в Софийския университет през 1967 г. През годините е работил във в. “Народна младеж”, БТА и БНТ като редактор. Той стана любимец на българския зрител като водещ и продуцент на обзорното информационно политическо предаване “Панорама” по БНТ. Телевизионната аудитория го познава и като водещ на шоуто “Вот на доверие” по бТВ. Сега популярното лице от екрана има своя интернет телевизия garelov.com. По интернет той излъчва интервюта и коментари по актуални теми.
Иван Гарелов е автор и на книгите “Идвам от Израел” и “Атила срещу Афродита”, които се появиха през 80-те години на миналия век. Подготвя и второ мемоарно издание с името “Тук и сега”, в което ще събере любопитни случки и събития, свързани с работата му в “Панорама”.
– Г-н Гарелов, бил сте на много горещи точки по света. Кое от всички тези места продължава да ви въздейства и вълнува?
– Всички места, където съм бил, продължават да ме вълнуват. Камбоджа например е най-ужасното нещо, което съм виждал в живота си. Като първи журналист, успял да влезе в тази страна по онова време, видях следите на жестоко престъпление. Т.нар. Червени кхмери са унищожили 1-2 млн. от около осеммилионното население на тази страна. Те са избивали хората, извършвайки прочистване в името на някаква лява идеология, съчетана с маоизъм, азиатщина, фашизъм и какво ли не. Избивали са хората систематично и планомерно. Те твърдяха, че районите, в които са живели американците, били заразени от американския империализъм, затова всички под ножа. Живеещите близо до виетнамската граница пък били заразени от виетнамско влияние – под ножа. Избита е и цялата интелигенция. Достатъчно било да имаш очила, за да те ликвидират веднага, тъй като се смятало, че тези, които са учили някакви науки, са възприели буржоазните мисъл, морал и манталитет. Разрушена беше банковата система, нямаше парична система, влакове и никакъв транспорт, нямаше бензиностанции, нищо. Ние бяхме и в джунглата, където беше изселено по-голяма част от градското население. Хората по селата трябваше да отглеждат ориз при най-първобитни условия. Там например срещнах случайно укрили се камбоджанци от интелигенцията – балерина и един мъж, завършил магистратура в Москва. При следващото ми пътуване тези хора вече бяха големци, защото други интелигентни хора, които да заемат високи държавни постове, нямаше.
Продължавам да не мога да мисля спокойно за този кошмар. Спомням си, че бях в едно училище, което са използвали, за да измъчват противниците на режима, също като Гестапо. Наоколо имаше кръв и оскубани коси. По едно време, докато операторът снимаше, нещо ме удари по врата, обръщам се – точно зад гърба ми висеше бесилка. Там видях един убиец, който е избивал децата, като е удрял главите им в едно дърво. От разбиването на детските глави дървото вече беше проядено. Това е един от най-мъчителните ми спомени.
А Близкият Изток продължава да ме вълнува, защото започнах да изживявам палестинската кауза като своя собствена. Така съм учен, че човек, ако е справедлив, трябва да е на страната на по-слабите. Горещ привърженик съм на палестинската идея и съм сигурен, че докато не се реши този проблем, аз ще го изживявам като мой. Гърция пък е друга тема. Обикнах много тази страна, имам много близки мои приятели там. Манталитетът на гърците много ми допадна, както и техният начин на живот.
– А има ли място, където вече не искате да се връщате?
– Аз ходех само на места, където имаше война и военни конфликти. Отказах се да ходя в Афганистан не защото е толкова ужасно, а защото не можех да кажа истината, а това беше в периода, когато руснаците още бяха там. Това беше съветският Виетнам. Видя се, че с тази война руснаците не могат да се справят. Аз самият видях отблизо, че руснаците живеят само в Кабул и че ония ги избиват, но това не можех да го разкажа тогава, макар че бях първият, който отиде там след влизането на съветските войски. Даже хората у нас не знаят, че съм бил в Афганистан, тъй като, докато съветските войски не се изтеглиха от там, аз не говорех на тази тема.
Така че не ми се ходеше в тази страна, защото знаех какво е положението, а не защото беше страшно. Моята работа е там, където е страшно, не бягам от това. Иначе във всички други райони продължавам да ходя. В Кипър например познавам всеки квадратен сантиметър. Самите кипърци дори сега ме канят да отида по повод 40 г. от влизането на турските войски. Искат да направя още един филм какво се е променило в тази страна след 40 г., а там на практика няма промяна.
– А у нас какво се промени по отношение на свободата на словото? През последните години България пада трайно в класацията на всички международни институции по отношение на свободата на словото.
– Непосредствено след 10 ноември имаше един прелом. В България се установи свобода на словото и то благодарение на няколко лидери като д-р Желю Желев, които са истински демократи. Това се случи и благодарение на няколко истински журналисти, с които бяхме по-подготвени за тези нови условия. Заедно успяхме да дадем пример и да се преборим със старите навици, а и със самите политици, за да ги научим на толерантност, на изслушване и т.н. Дори когато Желю отиде на първото си посещение в ООН, каза едно изречение, което няма да забравя: “България вече не е комунистическа страна, защото има свободни медии”. Този период беше много труден и съм решил да го опиша във втората си книга. Но оттогава нещата започнаха да се променят в негативен план, има пълен регрес. Така че дори и там, където са ни сложили в класацията за свобода на словото, ни е много, защото не знаят нищо зад кулисието на медиите. Медиите се комерсиализираха до такава степен, че срещу пари вече можеш да купиш не само отделни журналисти, а цели медии. Медиите се превърнаха не в посредник между политиците и народа, а по-скоро като средство за политическа манипулация. Сред самите журналисти вече няма личности. Защото един човек, ако е достатъчно популярен, може сам да се пребори. За съжаление не виждам много такива хора, така че само с горчивина мога да говоря на тази тема.
– Покрай протестите у нас се заговори за “Българска пролет” по подобие на Арабската. Как ще коментирате тези събития?
– Това е една несъстояла се пролет. Тя беше “удавена” в думи, беше манипулирана, подменена и в края на краищата нямаше нито ясна цел, нито пък лидери. Тези хора се лутаха и за съжаление както безцелно обикаляха улиците, така безцелно беше и цялото движение. Но не всичко беше напразно. Ако те не преобърнаха нещата радикално, поне принудиха традиционните партии по някакъв начин да се ориентират към исканията на хората. Това подмладяване, което се случи в някои от партиите например, е под влияние на протестите. Значи все пак тези хора изиграха някаква роля, макар и не толкова голяма.
– А имаме ли лидер с кауза, на която да се доверим?
– Досега трябваше да сме се убедили, че няма нужда да чакаме лидер и месия. Достатъчно е една нормална партия с нормални хора да ни управляват. Важно е водачите да бъдат хора с европейско демократично мислене, да имат ясна програма и ясни национални цели, които да гоним. Не ни трябва някой, който да е много голям юнак. Да се прави на Крали Марко, а пък накрая да излезе, че е бай Ганьо, хитрец някакъв, който само ни залъгва. И след някоя друга година отново да се чудим защо сме го подкрепили. За мен е достатъчно да бъдат разумни хора, за да можем и ние, обикновените хора, да им влияем и да работят. Надявам се тези избори да изкарат на преден план точно такива личности.
– След толкова много избори ние, българите, научихме ли се да разчитаме лъжите на политиците?
– Не сме се научили. За съжаление ние не четем, за да знаем и анализираме. Един таксиджия ми го каза много просто: “Мен не ме интересува кой ще ме управлява, а как ще ме управлява”. Така трябва да мислят всички. Примерно в западните демокрации не се вълнуват кой колко или пък къде с кого е бил. Там обикновено противостоят два вида партии, които имат някакви общи цели, но пътят към тях е различен. Всеки предлага своите конкретни варианти – какви ще бъдат данъците, пенсиите например, а хората избират. У нас, ако някой започне да казва нещо, ние още на втората дума го прекъсваме с думите “Да, знам те кой си”. И започват да обясняват кой какъв е, а не какво предлага на хората.
– Докато бяхте в “Панорама”, вие самият научихте ли се да разпознавате кога политиците лъжат?
– Всичко научих за тях и то до такава степен, че ми станаха скучни. Дори тогава се махнах от “Панорама”. Стана така, че като им задавах въпросите, вече знаех какви отговори ще получа. А те се поизлъскаха, понаучиха се. Не ми беше интересно, макар че имах едно овладяно изражение на лицето – като каменна физиономия, за да не ме обвиняват, че повече се усмихвам на едните, отколкото на другите. Но жена ми казваше, че и по очите ми личи колко са ми досадни. Затова не мога да си представя, че бих седнал отново да им задавам любезни въпроси и да се правя, че техните отговори са ми много интересни.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ
