Емоционална, чаровна, чувствителна, артистична, Йорданка Голакова е личност, позната не само в региона, но и в страната. Тя е сред пионерите в развитието на винения туризъм в България. Посрещнала е хиляди гости във “Винпром Лясковец” по времето, когато предприятието е водещо в своя отрасъл, а продукцията му жъне успехи на международните пазари. Дани трудно се съгласява на това интервю. Притеснява се, че хората ще решат, че се хвали. В моето семейство сме обикновени хора, които цял живот са работили честно и почтено, казва лъчезарната дама. Истината обаче е, че фамилия Голакови пази история, достойна за роман – с превратностите, трудностите и успехите, през които преминава всеки от семейството. Но най-важното е, че всички те са хора, притежаващи най-добрите черти на нашата народопсихология и манталитет – честност и отговорност, трудолюбие и доброта, усет към красивото и най-важното – любов към България.
Виненият туризъм –
първи стъпки и успехи
Винарският туризъм в Лясковец води началото си от 1975 г., когато главен директор на ЛВК е Веселин Боев. В дегустационната зала на шампански цех се посрещали гостите, по-късно в лозята е изградена битова механа, от която днес няма помен. Тази дейност обаче била епизодична, само когато имало заявки от Винимпекс и Балкантурист за някои техни по-специални гости. На 3 януари 1982 г. Йорданка Голакова постъпва на работа в профсъюзната библиотека.
По това време лозаро-винарският комплекс е в разцвета си. В него са заети над 650 човека, привлечени са на работа невероятни специалисти. Заводът е пионер в новите технологии – тук е родена прочутата Искра, тук са създадени първите лозови насаждения, тук са най-големите специалисти – шампанисти, и най-важното за пръв път е въведен в действие затвореният цикъл “Земя краен продукт”. Тук за пръв път е въведено т. нар. студено стерилно бутилиране и предприятието е често посещавано от международни делегации, специалисти от страната и чужбина. Данчето и още няколко жени са натоварени със задачата да ги посрещат и да им показват завода. Както във всяко нещо, с което се е захващала, младата жена влага цялата си страст. Така се поставя началото на винения туризъм.
В края на 1984 г. в старата изба е създадена музейна сбирка, изготвен е рекламен филм за завода на пет езика. С годините винарският туризъм непрекъснато се усъвършенства, повишава се качеството на услугата. Той вече има не само представителен, но и икономически характер.
Да организираш посрещането на туристически групи в един винпром, съвсем не е лесна работа. Още повече, когато много малко хора около теб разбират ползата от това. Някои от колегите го приемаха като излишно, безцелно занимание, губене на време, спомня си Голакова. “На Данчето туристите”, така наричали групите, които тя посрещала. Най-хубавото обаче е, че получава безпрекословната подкрепа на главния директор Димитър Момъков, на директора Панайот Джуров, на инженер-технолозите Кинчи Николова, Христофор Грънчаров, Симеон Димов, на началниците на цехове, на още много ръководители, които трудно могат да бъдат изброени. Те бяха не само изключителни специалисти, но и прекрасни хора. Създателят на “ЛВК Лясковец” Веселин Боев беше подбрал страхотен екип, който и след неговото пенсиониране продължаваше да работи отговорно, спомня си Дани.
Да проведеш една дегустация, трябва първо да разбереш пътя, който започва от лозето и завършва в бутилката. Да бъдеш кулинар, за да подбереш подходящата храна, да бъдеш артист по душа, да бъдеш психолог, за да прецениш как да завладееш, да задържиш вниманието на тези хора. Да им покажеш, да им разкажеш, да ги впечатлиш, а това никак не е лесно, като се има предвид от кои страни идват, допълва тя. Ако нямаш сърце за тази работа, по-добре не я прави, казва Голакова. За да води презентациите, се налага да чете много специализирана литература и да води дълги беседи с технолозите.
Освен с виното, туристите се запознават и с песните, танците, пословиците и поговорките, обичаите и традициите в Лясковец.
През активния туристически сезон Дани има много малко време за семейството и за децата си, но винаги има подкрепа от своя съпруг – Енчо Голаков.
Любовта с военния пилот
процъфтява вече 50 години
На 16 август тази година семейство Йорданка и Енчо Голакови има златна сватба. Резултатът на тяхната любов са две вече пораснали деца, които имат свои семейства и са ги дарили с пет чудесни внучета – все момчета.
Преди 50 години на тържествения концерт в читалище “Напредък” в Горна Оряховица участват артистите от първия младежки театър в страната извън столицата, с ръководител Атанас Бахчеванов. Енчо е в отпуск и идва да гледа сестра си, която заедно с Дани е в трупата.Така на сцената за пръв път той вижда бъдещата си съпруга.
Завършилият с отличие Военновъздушното училище в Долна Митрополия, строен и красив, военният летец грабва сърцето на красивата Йорданка и само след два месеца през 1967 година двамата сключват граждански брак.
Пилотът I клас Енчо Тодоров Голаков е сред първите български летци от авиобаза Равнец, които са избрани да летят с новите изтребители МиГ 21 ПФ. Данчето се грижи за дома и семейството. Скоро започва работа като авиоелектромеханик в ТЕЧ. И както тя казва, “шило в торба не седи” и тук също организира театрален състав и развива художествената самодейност не само в поделението, но и в селото.
Съпругът ми има особен характер, той е много справедлив, отговорен, интелигентен, любознателен човек. Обещае ли нещо, значи, край, прави го. Въобще – мъжко момче, определя своята половинка Голакова.
Когато се пенсионира, едва на 39 години, въздушният ас се отдава на своята голяма обич – археологията. Решава дори да кандидатства във Великотърновския университет, но не го приели, защото бил… възрастен. С нетърпение чака да мине 5-годишното ограничение за военните за пътуване зад граница и хуква по световните разкопки в Египет, Микена и др. И досега продължава да се самообразова и винаги заспива с книга за археология.
Бащата предава много от своите качества на децата си – дъщеря му Елена е блестящ математик, а синът му Тодор е наследил любовта към небето. Той също завършва с отличие Висшето военновъздушно училище в Долна Митрополия със специалност авиоинженерство. Мечтае да лети, но баща му отсича: “Аз имам един син, който трябва да продължи рода, и при това състояние, в което е армията ни, не мога да позволя този риск”. Въпреки че остава на земята, Тодор прави впечатляваща военна кариера. Той завършва магистратура в Алабама, САЩ, включен е в първата група за присъединяване на България към НАТО. Работи в различни страни в Европа. Той е от първите българи, които посещават ранените ни войници в немската болница в Раймщайн след атентата в Афганистан. Там е забелязан от главнокомандващия на въоръжените сили в НАТО, който пише благодарствено писмо до българския военен министър. От своя страна той пък праща благодарствен адрес на родителите на майор Голаков в Лясковец. Тодор напуска армията преди около година с чин полковник. В момента е част от винения бизнес на сестра си. Той и съпругата му се радват на три момченца, от които двамата са близнаци.
Да покориш Австралия
с майсторско правене на вино
Едва ли преди години някой от семейство Голакови е предполагал, че пътят на фамилията ще стигне до далечна Австралия. Нещо повече, че екзотичният континент на няколко хиляди километра ще остане завинаги свързан с техните съдби.
Всичко започва през 1993 година, когато във “Винпром Лясковец” е изпратен австралийският технолог Стивън Бенет. Довежда го английски партньор на предприятието. Стив работи както със специалистите лозари, така и с технолозите. Коректен и работлив, той бързо печели симпатиите на ръководството на завода. Данчето Голакова е натоварена със задачата да организира по най-добрия начин престоя му. С типичното си гостоприемство, много скоро тя го кани на гости вкъщи и той става като част от семейството. По това време Тодор е курсант, а Елена – ученичка в паралелка с изучаване на английски и математика. Допълнително усъвършенства езика на Шекспир в прочутата школа на Вили Чушкова. Тайните на математиката, която и до днес ѝ служи, ѝ разкрива нейната класна ръководителка г-жа Манева. Почти всяка свободна минута тийнейджърката е при своята майка – помага ѝ в посрещането на гостите. Започва да превежда на австралийския технолог при неговите ежедневни разговори с колеги.
Един ден се прибрах и видях, че всичките продукти от хладилника са извадени, а вътре се мъдри един трилитров буркан с шира. Елена беше смачкала шардоне и Стивън ѝ обясняваше тънкостите на т.нар. студена ферментация. Опитът е успешен и Елена прави своите първи три бутилки шардоне. Кой да предполага, че това е знаковото начало за един дълъг и прекрасен път, който ѝ предстои като световен майстор на вино…
Когато завършва училище, Елена е приета с отличие в три университета. Избира да учи в УНСС. Един ден Дани и Стивън са командировка в София и отиват да видят момичето в студентските общежития. Това, което австралиецът вижда там, го потриса. Мръсотия и мизерия в сградата, орисувани стъпала и стени, кашони с празни бутилки по коридорите. Връщайки се в Лясковец, той отсякъл: “Елена не бива да остава тук, тя трябва да учи в Австралия!”. Семейството не може да си позволи това и той предлага неговата фирма да заплаща таксите ѝ в университета. (В Австралия фирма, която издържа студент, ползва големи данъчни облекчения. Така бизнесът си отглежда кадрите). След дълги дебати в семейния съвет, отказ от бащата и подкрепа от майката, младото момиче се озовава на летището с един куфар и 800 долара в джоба си. Записана е в престижния Университет за агрокултури в Аделаида, от който излизат най-добрите технолози в страната.
Какво е било на семейството в този момент, само те си знаят. Свидетели на случилото се са едни писма на дъщеря ѝ, които Дани пази и заради които всяка вечер напоява със сълзи възглавницата. На хиляди километри момичето започва своя нов живот.
След лекции девойката си намира работа в едно заведение, за да си помага с парите. Тя и останалите студенти се трудят неуморно и по лозята, и в избите, каквато е практиката във висшето училище. Така те усвояват тънкостите в занаята от най-ниското стъпало. Когато след дипломирането си Елена се явява на интервю в няколко компании в щата, започва работа при един от най-известните технолози в Южна Австралия Джеф Мерил. Изминава труден и изпитателен път, докато се докаже. Още в първата си самостоятелна реколта печели златен медал. Редуват се по две реколти в годината – една в Австралия, една в Италия, на следващата година отново. На един конкурс за вина Елена среща австралийския правист и винен консултант и член на международно жури Зар Брукс. Между тях пламва любов и много скоро връзката им логично е затвърдена с брак. Сватбата е забележителна. На нея присъства целият винен елит на щата, има гости и от чужбина. Младоженците минават през военен шпалир като почит към военната кариера на бащата на булката и дядото на младоженеца, който загива като военен летец през Втората световна война.
След сватбата двамата създават собствена фирма и започват бизнес. За да изплува отделният производител на повърхността сред морето от най-различни вина, спасението е създаване на собствена марка. Dandelion, Heirloon и Sisters Run са марките на вината на Елена и Зар Брукс. Фирмите им вземат под аренда 100-годишни лозя в най-прочутите райони. Сега правят нова крачка, купувайки собствена изба с 600 дка лозя. До сега Елена Брукс има записани в биографията си около 500 отличия от австралийски и международни конкурси, трофеи, платинени, златни, сребърни и бронзови медали. Тя следва максимата на своята майка, че безплатен обяд няма, и успехите идват само с много труд и постоянство.
Между изключително натоварената си работа Елена и Зар успяват да създадат две момченца. Бизнесът им непрекъснато се разраства. Момичето от Лясковец постепенно добива авторитет на един от успешните енолози в Меката на винопроизводството – Австралия.
Заради бизнеса семейството пътува по света, кръстосвайки всички континенти, за срещи с дистрибутори, клиенти, дегустации и др. Времето не стига и баба Дани и дядо Енчо трябва да помогнат в отглеждането на внуците, защото Зар държи децата да говорят езика на майка си, което не може да бъде осигурено с наемането на бавачки. А и грижите, които бабата ще даде на своите внуци, не може да сравни с никоя друга. Така през 2011 година г-жа Голакова напуска любимия си винпром и поема за страната на кенгурото и коалите.
Днес с мъка споделя разликите в двете държави. Не крие възхищението си от реда и чистотата в островната държава. Дани с часове може да говори за образователната и здравната система, за приветливите и учтиви хора, за превантивната роля на полицията. Боли я сърцето за това, което вижда, като се върне в родината си. Не може да се примири с разрухата на завода в Лясковец, с унищожените лозя.
Обичам България, нося я в сърцето си и недоумявам защо се стигна до тук, казва тя. Въпреки всичко не спира да се надява, че нещата ще се променят и нейните внуци и правнуци ще се радват на една друга България – с натежали лози, чиста природа и усмихнати хора.
Мила МИЛЧЕВА, сн. личен архив
