– Ваня, какви са спомените ти от детството? Ти си роден и израснал в бивша Югославия и когато си дете, там избухва война?
– Чувствата ми са противоположни. От една страна има носталгия по хубавите времена и романтиката в този период от живота ми, когато все още бях дете, но впоследствие се случиха и лошите неща. Много често се сещам за тогава и се връщам там в спомените си, 30 години назад във времето.
– Как се живее с подобно бреме?
– Трябва да живееш, другият вариант е да се самоубиеш. Аз не обичам много да се правя на жертва, просто нещата са се случили, и толкова. Много хора, включително деца, са с подобна история като моята. Може би така семейството ни се сплоти. Живяхме в много мизерни условия, но с голяма обич един към друг и това може би беше най-важното за мен, защото израснах в такава обстановка и сега се чувствам пълноценен и завършен човек.
– При представянето на книгата спомена за свои познати, които не са се справили с тежестта от войната. Ти как успя?
– Много от тях останаха там, в онези времена, и продължават да търсят себе си по някакъв начин. Те още се чудят какво да правят с живота си. Тези, които тогава бяха по-големи от мен и тепърва започваха да градят бъдещето си, изведнъж бяха попарени. Изгубиха мечтите си, любовта си, близките си. На много от тях им се наложи да започнат наново в някоя друга държава, а това е много трудно. Аз не мисля, че бях по-силен от другите нито като характер, нито като желание да променя нещо. Не мога да преценя с какво съм бил различен, но може би това, че цялото ми семейство и всичките ми най-близки хора останаха живи ми помогна и ни съхрани.
– Какво послание искаш да предадеш чрез книгата?
– Тази книга не е точно биографична, просто разказва истории и моменти от живота на едно обикновено момче, попаднало в една безумна война, но продължило напред. Както казва Емир Костурица “животът е чудо”, и наистина често се случват чудни и непредвидими неща, което е хубаво и трябва да покаже, че човек никога не трябва да се предава. И в живота, и в риалити форматите, в които съм участвал, никога не съм забравял, че винаги има шанс да направиш нещо по-добро и да се измъкнеш от ситуацията.
– Това звучи наистина оптимистично.
– Да, въпреки че никога не съм бил оптимист. Винаги виждам чашата наполовина празна, а не наполовина пълна. Но всъщност трябва като се събудим да гледаме позитивно на деня. Колкото и клиширано да звучи, щом сме живи и здрави всичко е наред. И друго – аз винаги се усмихвам, дори на чистачката на улицата, обичам да си говоря с хората. Така по някакъв начин осмисляме живота на другите, а една усмивка или хубава дума не ни струва нищо.
– Как се чувстваш в България? Тук ли мислите да останете със семейството ти?
– Да, аз вече не бих се преместил никъде. Преди години ми се искаше да потърсим късмета си и на друго място, но България ми харесва, защото много ми напомня на Югославия в онези години, когато бях дете и все още нямаше война. Ето например в Хърватска, където живях, след като се преместихме от Босна, сега всеки си гледа работата и не можеш да срещнеш някой на улицата, с когото да си поговориш хубаво. А тук дори в София, където хората също са много заети и праволинейни в ежедневието си, пак намирам такива, с които ми е приятно да общувам. Да не говорим за по-малките градове. Например в Ст. Загора, където играех няколко години футбол в “Берое”, мога да си говоря със строителите, с шофьорите на камиони, с чистачите и хора от всякакви други сфери по 15-20 минути.
– Това ли най-много ти харесва в България?
– Да, това, че много бързо се скъсява дистанцията. В чужбина, ако направиш подобно нещо те мислят за луд, а тук е съвсем нормално. Според мен в това отношение в България е много по-добре, отколкото на Запад.
– Ти участва в много телевизионни формати – спечели “Сървайвър”, а после беше и водещ в предаването, беше в “Биг Брадър ол старс”, в “Като две капки вода”, в “Черешката на тортата” дори. Къде се чувстваше най-добре?
– Категорично най-комфортно ми беше като участник в “Сървайвър”. Още като влязох в предаването и веднага усетих, че мога да го спечеля. Не се съмнявах, въпреки сериозната конкуренция. Знаех, че мога да се справя и с игрите, и с условията. Другите формати ми бяха много по-тежки. Даже впоследствие се чудих защо изобщо съм се съгласил да участвам в някои от тях. В “Биг Брадър” например влязох след “Сървайвър”, а двете предавания са съвсем различни, с различен тип хора, концепция и обстановка. Но като експеримент “Биг Брадър” според мен е дори по-добро от “Сървайвър”, защото там имаш изградени характери с опит и нивото на комуникация е по-високо и е по-сложно. В “Сървайвър” може да удариш някой, докато във “ВИП Брадър” ударите са с думи и трябва да знаеш как да боравиш с тях. Това много ме мотивира да изляза от зоната си на комфорт, но “Сървайвър” определено си беше най-моето.
– Какво спечели от “Сървайвър”, освен парите?
– Парите промениха живота ни, дадоха спокойствие на семейството ми и възможност да решим много проблеми и да направим много неща, но най-ценният урок беше, че в живота най-важен е подходът към хората. С него може да се стигне до всеки човек, който има своите чувства, мечти, страхове и желания, и не бива да бъде подценяван и мачкан.
– Съпругата ти Женя Джаферович също участва в “Сървайвър” и “Игри на волята”. Ти подкрепи ли я в тези нейни решения?
– Разбира се. Тя също се справи супер. Женя като мен е голям фен на “Сървайвър”, защото тази игра се играе така, че всеки може да я спечели, докато “Игри на волята” е повече за атлети, а има и по-социални елементи. Но дори там тя показа, че с физически данни и с мислене се случват интересни неща. Лошото е, че хората в България гледат на риалити форматите като на реалния живот, а това трябва да е забавление и се търсят различни образи. Много от зрителите не приемат т. нар. “злодеи”, а всъщност предаванията имат много по-висока гледаемост точно заради тях. Те провокират мисленето и карат дори гледащите да излязат извън зоната си на комфорт. Едно такова предаване винаги трябва да бъде шоу.
– А като водещ на “Сървайвър” как се чувстваше?
– В началото ми беше много трудно. Форматът беше различен, различна продукция, хората бяха свикнали на нещо съвсем друго при предишните продуценти, които бяха българи, а сега продукцията беше турска. Много по-лесно е да си участник, отколкото водещ. Когато си водещ, работиш пет пъти повече. Ставаш сутрин в 6 ч., подготвяш анонси, случват се непредвидими неща, на които трябва да реагираш, сценарият се променя според действията на участниците.
– “Като две капки вода” май също беше голямо предизвикателство за теб?
– Май в тази сфера това беше наистина най-интересното ми преживяване. Като ме поканиха, бях шашнат, все пак не съм нито певец, нито артист, пея си само под душа, но се раздадох на макс и имах своите силни моменти, даже спечелих един лайф.
– Футболът липсва ли ти?
– Да играя – вече не. В началото ми липсваше, но сега съм на 40 години и усещам, че не бих могъл да играя. Но тогава, когато знаех, че още мога, ми липсваше много. Футболът в България вече не е това, което беше, когато бях играч. И тогава беше започнал някакъв спад, но беше много по-романтично, все още имаше футболисти, които играеха заради самата игра, а не заради парите. На мен ми липсват онези удари в бъбреците и ребрата в тунелите, отивайки или връщайки се на терена, но те бяха част от играта. Тази спортна злоба вече я няма в сегашния футбол.Според мен, в днешно време липсват футболистите с характер.
– Мислил ли си да станеш треньор?
– Предлагали са ми много пъти, даже записах курсове и имам Б лиценз от българската треньорска школа по футбол, но не го усещам, че е за мен, особено в България. Може би, ако бях в чужбина, щях да се престраша да го правя, но тук не виждам никаква перспектива в това и не мисля, че скоро ще се промени нещо.
– Имаш актьорско участие в сериала “Ягодова луна”. Да не би да искаш да се развиваш в тази насока?
– Не, това също не е моето. За някой друг кадър става, но българските филми са нискобюджетни и това определено е проблем. Иначе като цяло съм голям киноман, но докато снимахме сериала, се разочаровах от самия процес. Получава се като във футбола – очакваш Шампионска лига, а то – А група.
– Как се виждаш за в бъдеще, с какво мислиш да се занимаваш?
– Никога не правя планове. Много обичам да излизам от зоната си на комфорт и да пробвам различни неща. Сега например съм съдружник във фитнес за групови тренировки и имам няколко обекта с мои приятели. Това е от много години, още след като спечелих “Сървайвър”. После влязох в съдружие в един бар, какъвто винаги съм искал да имам, но като съм разпилян на много места ми трябват хора, които да ми помагат. Сега ме привлича ресторантьорството, ама да е нещо нашенско, югославско, да мога като вляза там да се връщам вкъщи. Но не съм го решил още. Искам колкото и да ми е трудно да е интересно. В живота не знаем какво ни очаква, така че се хвърлям във всичко без страх и каквото стане.
Николай ВЕНКОВ