В историята на българския народ под османска власт има десетки случаи на християни, загинали в името на своята вяра и народност. Това са нашите “новомъченици”, повечето от които така и не са канонизирани от Българската православна църква. Наред с имена като Георги Нови Златаря, Никола Нови Обущаря и Тарапонтий Трънски, Търново също има своя “новомъченик”, чието име за съжаление днес също не е известно на по-голямата част от жителите на старата българка столица. А то не трябва да бъде забравяно, защото също е част от Пантеона на българското безсмъртие.
Името на този наш “новомъченик” е Васил Киселов. Заедно с братята си – Никола, Нено и Георги, той живее в средата на XIX век. Занимават се с търговия и са заможни и уважавани както от българите, така и от обикновените османски турци. През 1860 г. братята решават да извършат едно богоугодно дело, като издигнат изцяло със свои средства църква в Търново. Начинанието им се посрещаща с въодушевление от местната община. За да започне строителство на християнски храм обаче, е необходимо да се издейства специално разрешение от султана. С ходатайството и бакшишите пуснати, където и на когото трябва, братята Киселови успяват да се сдобият с така ценния документ и строителството започва. В него с пари и доброволен труд се включва и по-голямата част от жителите на тогавашното Търново. Според замисъла на българите, църквата трябвало да носи имената на светите братя просветители и първоучители Кирил и Методий. Турските първенци в Търново не могат да попречат на делото на българите, след като те вече са се сдобили със султанското позволение. Затова те решават да попречат на християнското дело по друг начин – като отстранят физически завинаги неговият инициатор и основен двигател.
През лятото на 1861 г. Васил Киселов се връща от Севлиево към Търново с неколцина търговци. На пътя край днешното село Вишовград, в местността Канлъ дере, групата внезапно е нападната от турци, въоръжени и на коне. Без да се интересуват от останалите, те се насочват право към Киселов. Един от тях в движение насочва пушката си и стреля, като улучва българина в гърдите и го поваля от коня. През това време останалите гъжвалии вадят сабите си и с тях посичат Киселов. След което, без да бързат, напускат мястото на касапницата. Изплашени, останалите търговци се пръсват и от страх така и никой от тях не посмява да съобщи в конака в Севлиево за нападението.
Потъналият в кръв търновски търговец е намерен от местен селянин, който превързва раните му с тютюневи листа, за да спре обилното кървенето, качва го на каруцата си и го откарва в Севлиево. Там местните управляващи са уведомени за нападението, а пред тях все още живият търговец назовава и имената на нападателите си. Васил Киселов живее три дни и накрая умира от раните си и от силната кръвозагуба и вътрешните кравоизливи. Фатални се оказват куршумът, който го улучва в белия дроб, и един от ударите със сабя, който почти разполовява главата му. Преди да склопи очи, търновският търговец заклева на смъртния си одар своите близки в негова памет да довършат започнатия от него храм.
Какво се случва по-нататък и как завършва разследването срещу убийците на търговеца Васил Киселов? За това ни информира пътешественикът Феликс Каниц, в пътеписите си за България, озаглавени “Дунавска България и Балканът”. Ето за какво съобщава той:
“Известието за убийството на видния патриций Васил Киселов предизвика най-силно вълнение сред християнското население на Търново, което отрупало пашата с молби за наказване на вече известните виновници. Но те пък успели да докажат своето алиби срещу “клеветните” християнски свидетелства, недействителни според законите на Корана. За да докажат на огорчената българска община своето безпристрастие, турските съдии наредили да обесят един вероятно съвсем невинен в убийството циганин. Този вид правораздаване, почти всекидневна гавра с християните, предизвика и нови опити за бунт, но потушавани винаги с кръв.”
Впрочем, според едната от версиите поръчката за “бастисването” на Васил Киселов е дадена на турските катили от местния гръцки владика Григорий, който бил против строежа на църкви, в които да се служи на български език.
На запазената и днес паметна надгробна плоча на новомъченикът Васил Киселов е изсечен надписът: “Тук лежи прахът на Васил Н. Киселов, убит от турците при Севлиево през 1862 г.” А църквата, за чието изграждане той дава живота си, е построена от най-добрия майстор Колю Фичето и е открита и осветена на 8 октомври 1861 г. от петима свещеници. Единадесет години по-късно, през 1872 г. тя е осветена повторно от българския владика Иларион Макариополски. Църквата е изградена в тогавашната Кошарска (Нова) махала, в която са се заселвали дошлите в Търново преселници от различни други населени места. Средства за построяването на храма освен местните жители дават още българи, живеещи в чужбина и българската община в Цариград. Това е първият храм в търновската духовна околия, който носи името на Кирил и Методий, както и първата църква с лята камбана. Храмът е с два купола, символизиращи двамата братя славянски първоучители. Те обаче са разрушени по време на голямото земетресение през 1913 г. и до днес все още не са възстановени.
Фамилията Киселови, от която произхожда убитият Васил, е един от най-старите и почтени търновски родове. Бащата на Васил – Георги Киселов, е един от най-образованите търновци, получил образованието си в Австрия и започнал търговската си кариера в Цюрих и Виена. Чрез създаденото дружество “Напредък” Георги Киселов и съдружниците му българи, се занимават наред с търговия и със събиране на средства за купуване на оръжие и ушиване на униформи за българските революционери. Друг член на фамилията – Стоян Киселов, племенник на убития Васил, пък е от първите банкови чиновници в Княжество България след Освобождението. Той също завършва икономика и финанси във Виена, а след това се връща в родината си и работи в Русенския клон на БНБ, първият клон на народната банка извън София. Стоян Киселов е и спортист, ръководител е на гимнастическото дружество “Сокол”. А след пенсионирането си в 1923 г. дарява 800 хил. лв. за написване история на Търново, като желанието му е приходите от продажбата на книгите да бъдат похарчени за образованието на бедни ученици.
Иван ГЕОРГИЕВ