Един от обичаните български спортисти, останал в историята като един от най-добрите централни защитници в българския футбол, е роден на 27 юли 1965 г. в село Горна Липница, Великотърновско, в семейството на дърводелеца Марин и шивачката Маринка. По настояване на баща му го кръщават Трифон. В селото празникът Трифон Зарезан бил на особена почит, а и едната му баба се казвала Трифона. Къщата им била на края на селото и оттам минавали лозарите да зарязват лозята.
В предучилищна възраст малкият Трифон изкарва на село при баба и дядо. Бил много палаво дете. Имал едно малко колело и не слизал от него. Баба му постоянно тичала след него, защото иначе правел бели. Единствено топката можела да го накара да слезе от колелото.
Когато е едва тригодишен, родителите му напускат Горна Липница и заживяват във Велико Търново. Вземат го в града, за да го запишат в детска градина. Казват му да играе само на стадиона, който е близо до тях, за да не стане някоя беля. В града не е като на село, има голямо движение, а и той не бил свикнал с това. Все се страхувал, да не би да го блъсне нещо. Всеки ден с децата от квартала играел на стадиона, но нали е палав, успял да си счупи единия крак. Когато откриват училище “Бачо Киро”, родителите му го записват там, за да е по-близо до дома им и до стадиона.
Един ден треньорът по футбол Васил Матев, обикаляйки училищата, за да търси деца да тренират, се спрял на него. Майка му си спомня: “Трифон беше луд по топката, спеше с нея. Ние с баща му бяхме против да тренира футбол. Той беше слабо физически момче, а и със счупен крак”. Въпреки това, Туньо, както го наричаха всички, се захваща да тренира. Когато става във втори клас, започва да тренира лека атлетика. Вече пораснал, на 8 и 9 години, печели крос “Ивайло”.
Неговият приятел Христо Димчев, с когото са съученици от първи до единадесети клас и живеят в една махала, си спомня: “Трифон беше особен характер, но винаги готов за майтапи”. Те заедно се записват в Спортното училище “Г. С. Раковски” в града, при треньора Васил Матев. Тъй като Трифон действително бил физически слаб, всички се чудели какъв футболист ще стане. Но треньорът вижда в него качества, които по-късно ще развие.
Първоначално Трифон искал да стане вратар, но треньорът Матев бил категоричен, че това буйно синеоко момче не може да стои на едно място. В паралелката по футбол дисциплината е издигната в култ. Правилата са железни и за всяко провинение следва наказание. Децата тренират двуразово, а през лятото и зимата отиват на спортен лагер на море и в град Златарица.
Подготовката на младите футболисти във Велико Търново върви добре. За тях е изграден тренировъчен терен близо до стадион “Ивайло”. Програмата на Матев изисква почти военна дисциплина, но в момчетата има любов към играта и желание за успех, а родителите подкрепят режима на строгия треньор. При провинение и слаби оценки момчетата са стригани нула номер за наказание. Трифон често се провинявал. Един ден, отивайки на село да види баба си, бил остриган. Жената, виждайки го, възкликнала: “Я, Трифоне, защо си остриган?”, а той в типичен негов стил ѝ отговорил: “За заслуги”.
Сред малчуганите на Матев тренират и други момчета, които след години ще прославят България. Сред тях са Красимир Балъков, Цанко Цветанов и Илиян Киряков. Красимир Балъков си спомня: “С Трифон се знаем от Спортното училище във Велико Търново. Заедно играехме в един отбор с него. Сближихме се бързо. Той имаше различен, екстравагантен характер, обичаше да ни разсмива”.
Старанието и усилията на младите футболисти дават резултат. Красимир Балъков и Трифон Иванов печелят с отбора второ място и сребърни медали на републиканското първенство в тяхната възрастова група през 1979 г.
Трифон притежава качества, които с времето успява да развие отлично. Неговото усърдие е от изключително значение, защото само с много тренировки може да преодолее по-слабата си физика. Когато се уволнява от казармата, приятелите му не могат да го познаят. Някогашното слабичко момче, вече е станало едър и хубав мъж.
След казармата става ясно, че той е желан в първия отбор на “Етър”. Там попада на един от най-добрите български треньори, Георги Василев, който е с немска школа и модерни виждания за играта. Василев се заема с трудната задача да намери точните изпълнители, за да постигне целите си с отбора. След като пробва Трифон Иванов на различни позиции, най-накрая преценява, че мястото му в отбора е на централен защитник. За защитник е изключително техничен, а на кратки дистанции е бърз и надбягва всички. За него треньорът казва: “Когато говорим за него, трябва да се имат предвид някои особености на характера му. Обичаше футбола. Играеше с удоволствие и настроение. Имаше изключителна физика и превъзходна техника”.
Така, под ръководството на Георги Василев, Трифон започва да показва характер, който по-късно ще му донесе прозвището “Железният”. Много скоро неговите изяви са забелязани от столичния “ЦСКА”. Треньорът им Димитър Пенев го привлича в отбора си, а по-късно го включва в националния отбор на България. Ето какво споделя той: “Убедих се окончателно в качествата на Трифон, когато проби в състава на “Етър”. Много бързо реших, че искам да го имам в отбора си”.
По онова време “ЦСКА” има голяма нужда да привлече точно такъв футболист, с качества на централен защитник. През лятото на 1988 г. той облича фланелката на отбора, с която става трикратен републикански шампион през 1989 г., 1990 г. и 1992 г.; вицешампион през 1993 г. и бронзов медалист през 1998 г. С червения екип печели два пъти купата на България – през 1989 г. и през 1993 г. За него другият голям футболист Христо Стоичков казва: “Спомням си го като се появи в съблекалнята на отбора. Влезе едно момче с дълга коса. Викам си тоя откъде дойде? А той: “Аз съм Трифон Иванов от “Етър.” “Добре си дошъл. Да сме живи и здрави да станем шампиони. С него станахме много близки”.
Още ненавършил 23 години, Трифон играе своя първи мач с мъжкия национален отбор по футбол на България. Датата е 13 април 1988 г. Двадесет хиляди зрители изпълват трибуните на стадиона в Бургас. Играе се приятелски мач с отбора на ГДР. Германците повеждат в резултата с 1:0. Трифон започва мача като резерва. Треньорът прави две смени към края на мача. В игра влиза Трифон. В 82-рата минута, след центриране от корнер, той забива неспасяемо с глава топката в противниковата врата и изравнява резултата.
За участието си в този мач той разказва пред журналистите Красимир Минев и Владимир Памуков за предаването “Код спорт”. По онова време Иванов е единственият сред националите, който все още няма кола. Тогава иска автомобила на баща си, за да стигне до Бургас за първия си мач. Таткото е категоричен и не му го дава. Тогава се налага Трифон да пътува с влак до Бургаската гара, за да изиграе първия си международен мач с националната фланелка. Когато пристига в лагера, съотборниците му го питат с насмешка: “Ти кой беше бе, момче?” А Трифон тихичко им отговаря: “Ще ви покажа на мача кой съм”. Всички спортни коментатори са единодушни в блестящия дебют на футболиста.
Към Трифон Иванов започват да проявяват интерес чужди отбори. Първият му чуждестранен отбор е испанският “Бетис” (Севиля), на който става капитан. Отборът играе в Примера дивизион. Друг отбор, воден от Йохан Кройф, в който играе Христо Стоичков, “Барселона”, е в същата дивизия. На мача между двата отбора Трифон е забелязан от треньорския щаб на “Барселона”. Правят му предложение да премине при тях. Той се съгласява, но от отбора му “Бетис” не го пускат. Така се проваля неговата мечта да играе в този голям отбор, при това рамо до рамо със своя приятел Стоичков. След раздялата си с “Бетис” Трифон играе в “Ньошател Касаакс”, Швейцария, в австрийските “Рапид”, Виена, и “Аустрия” във “Фаворитер” и във ФАК “Авенти Интернешънъл”.
Трифон Иванов е част от златното поколение на българския национален отбор, който се класира на 4 място на Световното първенство в САЩ през 1994 г. Участник е в “Евро 96” и на Световното първенство през 1998 г. във Франция, където е капитан на отбора. За националния отбор изиграва 76 мача от 1988 до 1998 г.
След приключване на спортната си кариера започва изграждането на верига бензиностанции за австрийската фирма “Аванти” в Северна България. Той е избран за футболист № 1 на България за 1996 г. За неговите изключителни заслуги община Велико Търново му присъжда през 1994 г. званието “Почетен гражданин на Велико Търново”.
От лятото на 2014 г. до внезапната си смърт на 13.02.2016 г. работи като председател на зоналния съвет на Българския футболен съюз във Велико Търново. За неговата смърт в отборите, в които е играл – във Велико Търново, София, Виена и Севиля, – бяха спуснати траурни знамена и с едноминутно мълчание бе почетена паметта му. В негова памет община Велико Търново наименува футболен терен, организира детски футболен турнир на негово име и постави паметна плоча на централния вход на стадион “Ивайло”. Търновци ще го помнят винаги, защото такива като него се раждат рядко.
Откъс от книгата на Иван Панайотов “Търновци, прославили България”