Тренът от Виена

Пътепис от Сашо Филев, художник
Гергьовден е. Хубав, български празник, свързан с историята, с мъченичеството, с храбростта на българския воин, с победите. Празник тачен и почитан от българите. Навсякъде се приготвят трапези, пекат се агнета, хората се събират, празнуват… Традиция!
Ние, малка група ентусиасти, по стечение на обстоятелствата решихме да отпразнуваме този празник по нестандартен начин – с едно пътуване. И то не какво да е пътуване, ами с влак, и то не какъв да е влак, а с парен локомотив. Речено – сторено. Взехме си билети предварително. Качихме се на джипа и хайде на гара Горна Оряховица – началото на маршрута. Въобще не можех да си представя, че ще бъда свидетел и участник в такова “вавилонско стълпотворение” от хора, на такова “шоу”, както е модерно сега да се казва.
Излязохме на перона на една от най-големите гари в България и пред нас стоеше огромна машина, дишаше тежко и изпускаше пара. Истинско чудовище стоеше пред нас. Ние, хората, изглеждахме като мравки пред него. Всъщност машината е била произведена през 1948 година във Виена – Австрия, и специално поръчана и доставена за БДЖ.
Неволно се върнах към моите детски години. Тогава всички локомотиви бяха парни и когато се връщах през ваканциите си от София пътувах с влак, понякога между вагоните, поради липса на места. Правостоящи, опушени, целите в сажди и мирис на въглища. Но сигурни, че ще пристигнем там, за където пътуваме, дори и с половинчасово закъснение. Времена…
И ето сега, в 21 век, през 2017 година отново осъществявам такова пътуване, но не като необходимост, а като атракция и удоволствие.
Локомотивът кротко си стоеше на релсите и чакаше машиниста да дръпне лоста и да потегли. А ние, пътниците, през това време бяхме окупирали машината от всички страни, “въоръжени” с телефони, камери, фотоапарати. Качвахме се по локомотива, щракахме с апарати, за да се “увековечим” за поколенията и фейса. Суета…
Началникът на гарата се появи с традиционната червена фуражка и ние бързо се качихме и заехме местата си във вагона. И отново изненада… и то приятна. На седалката на всяко място имаше сложен малък “подарък” – сладости от популярните “Захарни заводи”, рекламни листовки и разписание на маршрута. Браво!!!
Кондукторите и началник-влакът издокарани с нови униформи, с отличителни знаци, с направени прически, усмихнати, сновяха между нас, черпеха с бонбони, раздаваха значки и билетчета за томбола. Успяхме да си направим снимки с най-атрактивните от тях. Почувствахме се “много важни пътници”, дори VIP персони, както сега се казва.
Навън продължаваше истинско стълпотворение и шумотевица от хората, които ни изпращаха, дошли да видят “трена от Виена”. Истински празник!
Огромният локомотив бавно се размърда, завъртя огромните си колела, машинистът натисна свирката, която огласи цялата местност, за да се чуе, че влакът тръгва. Романтика…
За машиниста се носеха истории, дори бяха написани в диплянките, че продал къщата си, за да възстанови локомотива. Но това е дълга история и не трябва да се отклонявам, защото “ще изтърва влака”.
Машината набираше скорост, забулена от пара и пушек с характерната миризма на въглища.
На всичкото отгоре заваля дъжд и гледката стана още по-интересна. Нали “на Гергьовден всяка капка дъжд е жълтица” – нека да вали.
Пътуването започна и “шоуто” вътре във влака продължаваше. През цялото време вратите се отваряха и мравунякът от хора, вървейки напред-назад, не спираше. Направи ми много добро впечатление, че във вагоните беше пълно с млади хора с малки деца, които може би за първи път се качваха на влак, и очите им бяха широко отворени за това интересно пътуване. Имаше и насядали побелели “баби и дядовци” с внучета, които с интерес слушаха разказите за “доброто старо време”.
Колелата монотонно тракаха по релсите, влакът, обвит в пара и пушек, бавно се движеше по своя път и даваше възможност на пътниците да се любуват на неописуеми гледки – накацалите къщи по скалите на Търново, меандрите на река Янтра, мрачните тунели и железните мостове, изсечени праз скалите на Балкана.
Гледах и си мислех колко по-трудно е било да построиш “железница” – релсов път, през скали, над реки. Истински героизъм, нещо, което е останало и съществува толкова години, а ние сега, в този динамичен свят и развитие на техниката не можем да го оценим . Жалко! И още по-жалко, че хората, от които зависи развитието и запазването на този вид транспорт, не правят достатъчно за неговото съхранение. Но това е друга тема.
Влакът бавно спира на гара Велико Търново. Отново овации, ръкопляскания, снимки. Отново свирката на началник-движение и зеленият светофар. Потегляме за Дряново.
В Дряново, където имаше вагоностроителен завод, сега стърчат развалини и “обезкостени” халета. Останали са само основите… Жалка картинка.. Свежата пролетна зеленина скрива грозната истина и “тренът” отново е на път към спирка Бачо Киро. Мощните силуети на скалите около Дряновския манастир подсказват вечността на природата. Реката се провира между канарите и разказва историята на това свято място. Дряновският манастир – историческо за България място – Дряновската епопея, Бачо Киро и четата, поп Харитон. Пещерата с артефакти за праисторическия човек…
Колелата пеят своята песен, влакът бавно се носи по своя път, за да ни остави повече време да се насладим на прекрасната природа, окъпана от гергьовденския дъжд.
Глъчката във вагона е “под пълна пара”, срещи с приятели, спомени, децата викат колкото им глас държи, като имитират свирката, хората се движат от вагон във вагон и всичко това изглежда така естествено и нормално.
Симпатичната кондукторка отново е сред нас и ни кани любезно да посетим царския вагон.
Един по един в “партизанска колона” се насочихме към вагона, който беше една от атракциите в композицията. Цялото обзавеждане на царския вагон е в естествено, полирано дърво, мека мебел с кресла и дивани, легла за отдих, кабинет, въобще “царска работа”. В такава обстановка бих пътувал всеки път от Варна до София, бих нарисувал и написал много неща. Но тези хубости и комфорт, като че ли не са за обикновения пътник. Дори да ги имаме, не бихме ги оценили и опазили, но това е друга тема…
Искаше ми се да посетя и “царската тоалетна”, но нямах това щастие, затова пък, посетих обикновената тоалетна в нашия вагон. За мое учудване имаше сапун и хартия, но нямаше вода.
Наближихме гара Трявна – крайна спирка на нашето пътуване. Отново ни очакваха изненади и отново се почувствахме VIP персони, защото на гарата ни чакаха кметът на град Трявна, красиви момичета в народни носии с питка и сол и музика. Истински празник.
Кметът връчи почетна грамота на машиниста на влака, реставрирал част от локомотива – поздравления, ръкопляскания, музика – както му е редът.
В градчето Трявна (казвам го с умиление и радост) цареше празнична атмосфера. Бяха организирани редица културни прояви, откриване на изложби, концерти. Имаше много чуждестранни туристи. Винаги съм посещавал Трявна с удоволствие. Скътан в полите на Балкана, с възрожденската си архитектура, с тесните улички, малките магазинчета създава невероятно усещане за духовност.
Съставихме свой маршрут. Най-напред посетихме Националната гимназия по приложни изкуства “Тревненска школа”. Когато влязохме там, се почувствах “у дома” – навсякъде рисунки, дърворезби, стъклопис. Невероятна творческа атмосфера.
Посрещнаха ме колеги – художници, нали и аз съм учител художник, разведоха ни из ателиетата, работилниците, разгледахме музея с дипломните работи на зрелостниците – иконописци, дърворезбари, дизайнери, които със своето умение и майсторство даряват красота на хората. Тук работят много мои колеги, ученици и приятели – Орфей Миндов, директор на училището, Цвети Максимова, Стефан Петков. Известни имена на известни художници, които раздават своето умение и изкуство на подрастващото поколение. Опиянени от красотата на този храм на изкуството, поехме по уличките на Трявна. Навсякъде очите ни се радваха на спретнати градинки с пролетни цветя. Нямам думи да опиша красотата на това място, дало възпитание на редица поколения писатели, художници, родолюбци.
Разбира се, “черешката на тортата” си остава центърът на Трявна с красивата часовникова кула, със стария мост, с автентичните къщи, покрити с каменни плочи. Това е Трявна – истински български, възрожденски град с дух и култура.
Не пропуснахме да посетим старата църква и да запалим свещи за здраве в чест на светеца.
Времето напредваше. Седнахме в уютно ресторантче, където ни предложиха дроб сарма (за агне нямаше време, пък и агне нямаше), добавихме шопска салата и чаша вино, а за капак взехме по един кремкарамел.
Погледнахме часовника – времето за разходка беше изтекло. Искахме още да се разхождаме по калдъръмените улици на Трявна, да надникнем във всички магазинчета и галерии, но на гарата ни чакаше влакът.
Почти на бегом преминахме разстоянието до гарата. Там, старата машина пухтеше. Качихме се доволни и изпълнени с емоции от преживяното.
сн. личен архив