Търновските ханове – величие и разцвет някога, а днес – руини и пълно забвение

Публикувано на пт, 19 Февр. 2016
1582 четения

“Най-добрият хан е този, в който преди четвърт столетие е отседнал Барт (Хайнрих Барт, немски професор, географ изследовател, бел. ред.). Той е прилепен към склоновете на скалата. Към улицата е обърната механата с няколко дюкяна. Вътре, на тесен двор, отсядат колите… Зад двора се намират простички дървени стаички за пътници, сиромашко легло, но без гадове, крива маса, на която се намира просто селско огледалце, тенекиен свещник, зелено ракиено шише за вода, полуразбит стол, бакърен леген и кука за окачване на дрехи.” Така Константин Иречек описва типичният търновски хан. Любен Каравелов в своята повест “Маминото детенце” казва, че Търново се гордеел покрай “Малтичкината песен” още и със своите ханища.

Тези знакови здания, важни за търговския и светския живот на старостоличани, не са били един или два. В началото на Възраждането в Търново е имало 42 хана, които до Освобождението стигнали до 72. Хановете не били само място за пренощуване, а към тях имало гостилници, занаятчийски работилници и складове за стоки. В някои от хановете работели по няколко еснафа. Така например в Бешкатлията хан, който бил на 5 етажа, работели абаджии, кожухари и чохаджии, в Текирдаалийския хан били работилниците на тенекеджиите, кожухарите и абаджиите. Почти всеки хан имал и кафене.
На мястото на някогашния Дряновски хан днес е търговският комплекс “Модерен театър” в началото на Самоводската чаршия. Ханът е бил забележителна сграда за своето време и впечатлявал с модерната си неоренесансова архитектура и зална конструкция. Като много други сгради също минава през национализация. Много търновци го помнят в превъплъщението му като кино “9 септември”.

Ханът на Бяла Бона бил най-уреденият

в средата на XIX век. Бона Ганева наследява хана от баща си и заедно с мъжа си Станчо Симеонов работят в него. Ханът е на Самоводския пазар и е бил известен в Търново със своята чистота и голямото гостоприемство на неговите стопани. Тук са отсядали чуждестранните търговци. Чужденците наричали стопанката Белле Боне (хубава Бона), а ханъмите в града – Бизим Боне. Ханът е давал приют и на руския писател Немирович Данченко, който пише ласкави отзиви за стопанката и гостоприемството ѝ. Бяла Бона е подслонявала още Стефан Стамболов и Любен Каравелов. Умело използвала близостта си с турците, които отсядали в хана ѝ, научавала от тях важни сведения, които предавала на членовете на местния революционен комитет. След битката в Дряновския манастир през 1876 г. укрива в хана въстаници. Независимо от близостта ѝ с турците, често пъти ханът ѝ бил претърсван.
“Търново притежава много и обширни ханове. Аз бях снабден обаче с една препоръка от Русе и търсех най-малкия от тях и неговата любезна собственичка, в чиято чест пътуващите галантни италианци го бяха прекръстили на “Бела Бона”… Вечерите в хана минаваха бързо, във възбудени разговори, понеже по време на моето пребиваване там се образуваха срещи на западно настроени търновци”, пише Феликс Каниц за 1871 година. “Всички търговци, които идели отвън – гърци, турци, както и чужденци, – французи и италианци, да купуват пашкули, бубено семе, се спирали на Бониния хан”, се отбелязва “Общински вестник В. Търново” (бр. 12 от 1935 г.).
В знак на протест от решенията на Берлинския конгрес (13.06-13.07.1878 г.), довел до разпокъсването на България, Бяла Бона прекръства хана на “Съединена България”.
Днес от хана няма и помен. На мястото, където той се е издигал – почти срещу днешния паметник на Стефан Стамболов, преди няколко години от Регионалния исторически музей поставиха паметна плоча.

Стамболовият хан е ужасяваща гледка

Стамболовият хан е строен през 40-те години на XIX в. Бил е собственост на чичото, а после на бащата на Стефан Стамболов. Застроен е на стръмен терен с лице към улицата. Бил е на три етажа с вътрешен двор. В първия етаж са били разположени занаятчийските дюкяни, а над тях – стаите за работа на майстори абаджии и терзии. Имало и други стаи за спане. Тук през 1853-56 г. е работил Никола Филиповски, организатор на въстанието на капитан Дядо Никола.
Има исторически данни, че ханът е бил работещ до 1945 г. с дюкяни, в които са се правели синджири, предлагани са и шивашки услуги. В годините на народната власт имотът е одържавен. През 1980 г. сградата е пометена от пожар.
В навечерието на 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър арх. Дафина Кирилова прави проект за възстановяването и адаптацията на хана за съвременните нужди. По проекта от 1981 г. се е предвиждало той да бъде превърнат в хотел с ресторантска част и разширението му с още една отчуждена сграда в съседство, дадена на Общината. Комплексът е трябвало отпред да запази петте дюкяна от времето на Стамболов. Проектът така и не се реализира. От 1986 г. до 1989 г. са правени само укрепителни и частични реставрационни работи.
После петте дюкяна на хана са реституирани, появяват се 18 наследници, които стават съсобственици в сградата с държавата. Интересен факт е, че след пожара при разчистването на руините и демонтажа нарочно са били запазени каменните зидове на основите, а те по-късно са послужили на оценителите и вещите лица като доказателство за съществуваща материална даденост за реституцията на частниците. В него са се помещавали църквата на методистите, лесничейството, както и няколко семейства.
В началото на XXI век Община В. Търново кандидатства с проект пред Японското правителство за възстановяването на Стамболовия хан, но парите отидоха за дървени къщи в Пловдив. Днес съборетината е тотален пущинак. Над металните платна, с които са заградени останките, стърчат изтръгнати кабели. Вътре сред каменните зидове вече са израснали дебели дървета. Преди близо две години държавата прехвърли чрез областния управител собствеността си в Стамболовия хан на Община Велико Търново и тя стана съсобственик с реститутите. Те обаче са пръснати из цялата страна и не са склонни финансово да участват в проектите за възстановяването на хана.

Наказателният паркинг под “Царевец” е върху Търновския хан

Търновският (по-рано Турският) хан е бил третият по известност и посещаемост в старопрестолния град. Намирал се е под Царевец. Бил е преустроен и последно е използван за жилищни нужди. Днес до руините му е наказателният паркинг и мястото за платено паркиране на туристическите автобуси във Велико Търново. Преди събарянето му през 1985 година тогавашният Национален институт за паметниците на културата е направил проект за неговата реставрация и адаптация. До реализация не се стига.
Други по-известни ханове са били Големият хан, наричан още Арнаутски или Синджир хан, разположен западно от Курмумли джамия. През 1885-87 г. е бил използван за казарма, а по-късно става и полицейски участък на конната стража. Съборен е през 1996 г. В съседство до него е бил Малкият Чифутски (Еврейски) хан, който след Освобождението е бил използван за кабинет по химия на Мъжката гимназия, а по-късно на негово място построили къща. Кожухарският хан се намирал в началото на Болярската махала, от север на днешната ул. “Никола Пиколо”. Западно от него се разполагали Бешкатлията (5 етажа), Абаджийският хан, ханът на Атанас Минчев.
В спомените на Сава Русев четем:

“Абаджийският хан” е построен върху скалите

над р. Янтра, обърнат към Трапезица. Откъм улицата е на един етаж, а откъм Трапезица – на четири. Основите му започват от скалите и са около 40-50 кв.м. Нагоре се разширява и вторият му етаж е вече 60 кв.м. Третият е около 80 кв.м, а четвъртият – около 100 кв.м, който е първи етаж откъм улица “Никола Пиколо”. На този етаж е кръчмата, стаята – салон с маси за хранене, и кухня. Под този етаж има две стаи за спане, по-надолу е етажът, на който са маазата и яхърът, а под него – клозетите без канал, направо с отвор към реката. Съдържател бил тъй нареченият Кольо Абаджийския – едър балканджия, малко прегърбен, а като говори, леко гъгне. Кольо бил мераклия за хубави вина и такива доставял за продан в кръчмата си. За мезе приготвял много вкусни кюфтета, с което се прочул, и имал доста клиенти, повечето селяни, които често преспивали в хана. Бюфетът на кръчмата и цялото заведение било много замърсено. Оплюто от мухи толкова, че не може да се разбере с каква боя е боядисано. Доста мръсничко, но нали клиентите не били взискателни, пък и санитарите, които следели за чистотата в тези заведения, не обръщали внимание на такива дреболии. Стаите за пътници били застлани с рогозки, към тази мебелировка имало по една стомна за вода без чаша, ползвана при нужда от всички. За осветление служели прозорците към патерника, особено когато имало месечина, пък и пасажерите не са отишли там да вдяват игли, отишли са да спят. През зимата, когато е много студено, ханджията ще сложи мангала с малко жар от кухнята. Понякога така се претъпквали стаите, че когато легнели всички, никой не можел да се обърне. Пък да кажем, че е вземал евтино, не е. Нощувката струвала три гроша. По същото време в София в хотел “Булевард”, един от луксозните за него време, вземали по пет гроша за стая с едно легло и безплатно возене с автомобила на хотела от гарата. Но само че си нямали дървеници като търновските.”
Абаджийският хан е дарен на Преображенския манастир. Днес призрачната сграда е добила прозвището къщата на ужасите, защото е изтърбушена и по-скоро прилича на проядена паяжина, отколкото на градеж. За нея дълги години се водиха съдебни дела за собствеността ѝ между местната кооперация “Сградострой” и Преображенския манастир.
Имотът е вдиган през 1853 г., от когато датира и така нареченият крепостен акт. Там е бил прочутият хан на абаджийския еснаф. Сдружението е развивало мощна шивашка дейност в болярския град. Самите абаджии са финансирали строежа на хана си, сочат първите документи за съществуването на сградата. ТПК “Сградострой” също притежава документ за собственост. Техният нотариален акт е от 1953 г. Преображенският манастир спечели съдебните дела за собствеността на хана, но той вече е призрак, подвластен на руините.
Близо до Кая баш (площад “Цар Асен”) били хановете на Караилиев, Иванчо Сладкия, Даскаловия. На северната страна на ул. “Велчо Джамджията” се намирали хановете на хаджи Парашкева и баба Галуджи. На Баждарлък бил Щарбаковият хан, на ул. “Опълченска” – Текир Даалийският, на Пенчо Самсаря, Батак хан – между хотелите “Цар Борис” и “Добруджа” до месарските дюкяни, Пенювият, Тошовият и на хаджи Андрея. На Самоводския пазар били Давидовият, на Атанас Йоноолу – там се е помещавало търновското духовно училище. В съседство били хаджи Велковият, дядо Вранчовият ханове, Димовият и др.
За съжаление, днес единствено

напълно възстановен и действащ е само ханът “Хаджи Николи”

благодарение на тексасеца Едмънд Бек и българския му съдружник Любомир Марков. Ханът е от емблематичните и сантиментално обвързани сгради с историята и съвремието на Велико Търново като част от монументалната обществена архитектура от късния период на българското Възраждане.
Построен е през 1858-1862 г. от майстор Колю Фичето за богатия търновски търговец Никола Минчев (хаджи Николи х. Димов Минчоолу). Обявен е за народна старина и архитектурен паметник на културата от национално значение. До 30-те години на XX век срещу хана в дъсчени бараки, боядисани в червено, табаците, цървулджиите и опинчарите от Асенова махала продавали стоката си.
Ханът е претърпял няколко промени. През 1929 г. е засегнато югозападното крило, за да се прокара улица с габарит по плана от 1907 г. и да се построи старата поща. Демонтираните каменни колони са били апликирани към стената на магазините. Изграден бил каменен надзид с елиптични слепи арки и дървена стряха, а магазините били приспособени за гаражи. В някои от помещенията сводовете са били закрити, а на подовете било поставено дюшеме предвид използването им за бекярски жилища. През 1967-69 г. е направена частична реставрация от архитект Стефан Пенков. До 1987 г. ханът е отворен за посетители като музейна експозиция на Регионален исторически музей, след което е предоставен на Националния музей на архитектурата, а дюкяните са дадени на АЕК “Самоводска чаршия”. През 1992 г. е реституиран и предаден на наследниците на Хаджи Никола Минчев.
През 2006 г. внукът на хаджи Николи д-р Васил Николиев, неговият син, внукът и тяхната братовчедка продадоха хана на тексасеца меценат и филантроп Едмънд Бек. След това беше направена пълна реставрация и съвременна адаптация на хана. Автентичната фасада и обем са изцяло запазени и съхранени по проекта на арх. Николай Георгиев. Изцяло е подменена покривната конструкция, като за препокриване са използвани автентични стари български керемиди. Колоните са консервирани, арките са конструктивно укрепени. В интериора са използвани естествени материали – дъбов паркет, италианска подова керамика, дървена дограма, врати и мебели от масивно дърво. След реставрацията хан “Хаджи Николи” е отворен за нов живот и посреща посетители като своеобразен културен център и комплекс от кафене, ресторант, вино бар, лятна градина и изложбени зали с музейни експозиции и картинна галерия. През 2010 г. ханът спечели специалната награда на журито в националния конкурс “Сграда на годината” за инвестиция в опазване на културно-историческото наследство и “Наградата на публиката”.
На Едмънд Бек и Любомир Марков се дължи съхранението и вдъхването на нов живот на още един търновски хан в края на ул. “Опълченска” и на хотел “Княз Борис Търновски” (построен 1894 г. и разширен през 1903 г.).
Материалът е подготвен с консултантската помощ на арх. Донка Колева, гл. експерт в дирекция “Култура и туризъм” в Община В. Търново, използвани са извадки от книгите “Бележити търновци” на Т. Драганова, Цв. Генчева, Й. Димитров и “Столица на оцелелите” на Иван Радев.
Здравка МАСЛЯНКОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
и архив

loading...
Пътни строежи - Велико Търново