Отец Николай Стайков седял на един чин с патриарх Даниил в Богословския факултет
Свещеник е работил като гримьор в Народния театър и е имал възможността да гримира някои от най-известните и любими актьори на българската публика от годините на соца. От доста години отец Николай Стайков е свещеник в родното си село Джулюница и в съседното Кесарево. Едва ли някой от енориашите му подозира обаче, че техният духовен пастир има изключително богат и интересен живот, който е достоен за създаване на филм по него.
Като младеж, преди още да се отдаде на духовното и свещеническото поприще, докато живее в София младият Николай започва работа, за да си изкарва пари. Първо се хваща като сценичен работник в Сатиричния театър, а след това като гримьор в Народния. От тези години днешният отец има изключително богати и приятни спомени. Докато бил в Сатирата, често му се налагало да пътува с актьорите на турнета из страната. “Бях близо до най-великите: Калоянчев, Парцалев, Стоянка Мутафова, Никола Анастасов и останалите, които само с появата си на сцената караха публиката да избухва в смях. Ние, разбира се, бяхме само едни обикновени работници и те не ни обръщаха внимание. Но след края на представлението сядахме някъде да отдъхнем и тогава аз и останалите колеги от поддръжката имахме възможността да слушаме техните разговори. Това бяха изключителни интелектуалци. Не само на сцената, но и извън нея умееха да създават един неповторим колорит”, споделя отец Николай.
След Сатирата той отива в Народния, където му е поверена отговорната задача заедно с още трима колеги да гримират актьорите. “Ние вършехме основната и по-грубата работа по гримирането, като им нанасяхме основния грим по лицето, ако трябваше да ги направим плешиви със специални шапки, или да им превържем ръка или крак, ако постановката го изискваше. А където трябваше да се изпипват някакви тънки и фини детайли по лицето, го правеха самите актьори. Сценичният грим е груб и многопластов. Когато трябваше да преобразя актьора в старец, използвах убити цветове – сиво, кафяво, зелено. Обратно – за подмладяване се набляга върху ярките наситени цветове като червеното и розовото. За посребряване на косата се използваше талк”, обяснява Стайков. Той разказва и за една случка, при която самият той бил гримиран от шефа си като старец, за да изпробва някакъв нов грим. След това обаче забравил да изтрие грима и така се прибрал вкъщи. Жена му не могла да го познае и дълго се чудила какво търси този старец пред тяхната врата. Като част от грима на актьорите в театъра на бъдещия отец често му се налагало да прави и перуки, изкуствени бради и мустаци. “Плетат се с естествен косъм на една кука върху плат. А върху лицето се залепват с разтвор от медицинска дъвка и спирт. После се свалят с чист спирт”, пояснявя той. По този този повод Николай си спомня, че в началото оставял в гримьорната на актьорите по едно цяло шишенце със спирт за разгримирване и след това намирал повечето шишенца празни. Когато разказах на директора, той ми каза повече да не хабя толкова много спирт, а да им капвам по мъничко, защото каквото не отивало за разгримирването някои от актьорите го разреждали с вода и го пиели”, спомня си бившият гримьор.
В Народния театър бъдещият свещеник се запознал с народния артист Георги Георгиев – Гец. “Един ден, докато го гримирах, ме попита откъде съм. Казах му, че съм от дълбоката провинция, от едно село Джулюница. “Дай си ръката, бе земляк. Ти мене знаеш ли ме откъде съм? От село Разпоповци, Еленско”, стисна ми ръката Гец”, допълва свещеникът. В Народния се запознал и с Павел Поппандов. Години по-късно Павката дошъл в Джулюница и бившият гримьор, облякъл вече свещеническите дрехи, му се представил. Но актьорът така и не го познал.
След кариерата в двата най-големи български театъра Николай Стайков се записал да учи в Духовната академия. Или както тя тогава се е наричала Богословски факултет към Софийския университет. Там няколко години той седял на един чин с едно слабичко и много начетено момче от Смолян, Атанас Николов, днешният български патриарх Даниил I. Отец Николай споделя, че и по онова време Наско, бъдещият духовен глава на българската православна църква, бил все така благ, добър, тих и скромен, на мухата път правел. Но в същото време отстоявал идеите си. Преди да се запише в Богословския факултет, той бил завършил английска филология в СУ и владеел перфектно английски език. Отец Николай не си спомня обаче дали по онова време бъдещият патриарх вече е бил приел монашеския сан, или това се е случило малко по-късно. Не крие обаче радостта си, че някогашния му състудент се е издигнал до върха на църковната йерархия у нас и му пожелава да е жив и здрав и дълги години да води в правилната посока българската църква.
Наред с гримирането, другото хоби на отец Николай Сотиров е рисуването. Самият той споделя, че рисува, откакто се помни. Няколко пъти е кандидатствал “Изобразително изкуство” във В. Търново и в София, но не го приемали. Това обаче не му пречи да си рисува и да продава картините си. За това занимание отецът с усмивка споделя: “Аз съм като Апостолите на Христос, които наред с проповядването са имали и други занимания, за да се прехранват.” Любимото му течение е импресионизмът, а самият той много обича да рисува пейзажи и, разбира се, икони. “Когато пътувам, се случва да снимам пейзажи с телефона си и после да ги рисувам върху платното”, споделя мъжът. Любопитно е, че сред притежателите на картини на свещеникът от Кесарево е създателят на руския автомат Михаил Калашников, както и бившият посланик на Русия у нас Александър Авдеев. Негови творби има и в Желязната църква в Истанбул. Три негови картини натюрморт преди време са били изложени и в престижна галерия във френската столица Париж.
Що се отнася до мисията му на свещеник, отец Николай споделя, че обича да говори на миряните си за общочовешките ценности и да ги съветва, а не да ги поучава. “Има хора, които не вярват в Бога. На тях аз казвам да се огледат по-внимателно и ще видят, че всъщност Бог е навсякъде около нас. Освен това, както се казва в поговорката: бог забавя, но не забравя. И рано или късно всеки си получава заслуженото според сторените дела. И не бива да забравяме, че ние сме хора и сме грешни. Аз съм свещеник, но и аз съм грешен, нямам крила на гърба си. И нищо човешко не ми е чуждо. Но въпреки това трябва да се опитваме да живеем според Божиите закони”, съветва отец Николай Стайков.
Иван ГЕОРГИЕВ, сн. личен архив