Израснала в семейство на заслужили спортисти, Стефка наследява спортния талант на родителите си и продължава спортните традиции, положени от тях. Тя е дъщеря на легендарната треньорка и основоположник на художествената гимнастика във Велико Търново Ангелина Иванова, а баща ѝ, д-р Людмил Йорданов, е един от изявените състезатели на СД “Етър” по тенис на маса.
Стефка Мутафчиева е родена на 11 декември 1958 г. във Велико Търново. Сред съгражданите си остава известна с моминското си име Йорданова. Покрай своята майка още 7-годишна започва да се занимава с художествена гимнастика. Талантливото момиче с много труд постига първите си успехи. На 10 години става републиканска шампионка в многобоя за деца. След това става част от националния отбор за девойки, като в продължение на две години е в призовата тройка на България.
През цялото това време нейна треньорка е майка ѝ. С нея Стефка развива не само таланта си на спортист, но и научава много за треньорската професия, която по-късно ще се превърне в нейно призвание. В едно свое интервю тя споделя: “Не мога да забравя добрата стара зала “Юнак,” където тренирахме заедно със спортната гимнастика. Помня и първата си републиканска шампионска титла. Спечелих я на Спартакиадата в Ямбол. Не мислете, че е голямо предимство собствената ти майка да ти е треньор. Тя беше много взискателна, а към мен – двойно повече. Имаше много отбори с добри състезателки, като тези на “Левски”, “ЦСКА” и ЖСК “Спартак” – Варна. Имаше голяма конкуренция. Като състезателка пътувах до Полша, Чехословакия, Франция, Куба. На 19 години се отказах от активен спорт”.
Стефка завършва Великотърновския университет със специалност “Български език и литература” и втора специалност “Физкултура”, но още преди да се дипломира, започва да работи с деца. Филологията остава на заден план в нейния живот, защото призванието ѝ се оказва именно треньорската професия. Така Стефка става треньор в дружество “Етър”. Води групи по художествена гимнастика и в бившия Пионерски дом, а след това и в Ученическата спортна школа. Успехите ѝ на това поприще не закъсняват. Отборите ѝ от тогавашния Пионерски дом стават републикански шампионки.
През 1985 г. майка ѝ Ангелина Иванова е поканена за треньор в Дания. Докато е на работа в тази страна, тя се разболява неизлечимо и три години по-късно, през 1989 г., умира. Стефка поема нейните състезателки до изтичане на договора ѝ, а след това работи като треньор в Гърция за една година. През 1991 г. отново се връща в Дания. В този период тя получава покана да бъде треньор в Канада и през 1992 г. се озовава на северноамериканския континент. Там Стефка започва работа в най-големия спортен клуб на страната, където прекарва четири години. Казва, че спортът за нея е страст, а не начин за печелене на пари. Затова целите, които си поставя, не са свързани с финансово благополучие, а с успехите на нейния клуб.
През 1996 г. от Япония в Канада пристига известната треньорка Димитричка Маслева, която е работила с Нешка Робева и националния ансамбъл. Заедно със Стефка Мутафчиева те основават собствен клуб по художествена гимнастика “Jusсo Rhythmic Gymnastics Club”. В клуба тренират межу 100 и 120 деца, а на високо ниво – 50. Някои от малките гимнастички също са от България, като една дори е внучка на емигрант от Велико Търново. Много от децата на клуба са ставали шампионки на Канада. Сегашните най-добри състезателки на страната на кленовия лист също са възпитанички на Стефка Мутафчиева.
В Канада художествената гимнастика не е така популярна, както хокеят, баскетболът или леката атлетика. Този спорт почти не получава средства от федерацията и клубовете се издържат предимно от вноските на родителите. За да тренират, се налага да наемат помещения в църкви и други сгради. В тамошните храмове има големи зали за събирания след служба. Именно в тях момичетата от клуба разгъват и сгъват килимите при всяка своя тренировка.
Всяка година в Канада се организират две големи състезания по художествена гимнастика, от които се изготвя ранглиста с най-добрите състезателки. Те влизат в националния отбор на Канада, придружавани от своите треньорки. Стефка Мутафчиева е една от тях. В знак на признание към нейния талант и успехи тя е обявена за “Треньор № 1 на Канада” по художествена гимнастика.
Доказателство за това е фактът, че нейни състезателки са винаги в топ 3 на страната. Нейната 19-годишна възпитаничка Катрин Учида, която е половин японка, има шансове за участие в предстоящата Олимпиада. Наскоро тя спечели два сребърни медала на Панамериканските игри в Перу. Не по-малко талантлива е и друга нейна състезателка – Софи Крейн, също от смесен брак. На състезание в Австралия миналата година, събиращо гимнастички от всички държави под английската корона, Катрин спечели сребърен медал в многобоя, а Софи – златен на финалите.
Стефка участва с националния отбор на Канада в различни първенства по света. Винаги преди големи международни състезания тя води отбора на подготовка във Велико Търново. Тук канадките се чувстват отлично, защото усещат приятелско отношение и са доволни от условията за тренировки. Ценят особената динамика и красота на българския стил в техния спорт. Градът също им харесва; разхождат се спокойно в него и се впечатляват от историческото ни минало. Така за тях спортът се явява и начин за опознаване на света.
Въпреки постиженията на международната спортна сцена, най-хубавите спомени на Стефка Мутафчиева остават свързани с родния ѝ град, където минават ученическите и младежките ѝ години. Много е пътувала по света, но смята, че Велико Търново е наистина едно много интересно и различно място: “Този град има особен чар. Особено се вълнувам, когато присъствам при връчване на приза за най-добър треньор, носещ името на майка ми, и на турнира “Десислава”. Когато си идвам, все още усещам някогашния град, хората, които вече ги няма. Майка ми и баща ми вече не са между живите. Велико Търново ми е мило. Всяко кътче ми е познато и ми навява спомени – споделя Стефка. Вече нямам нищо и никой в този град. Въпреки това, всеки път си тръгвам от Велико Търново със сълзи на очи, нямам живи роднини. Дори когато си идвам, отсядам в хотел – не крие вълнението си тя. Този град ще остане винаги в сърцето ми, защото оттук започна моят живот и кариерата ми”.
(откъс от книгата на Иван Панайотов “Търновци, прославили България”)