Стефан Дичев – майсторът на историческия роман

Големият писател Стефан Дичев, посветил творчество си на историческия роман, е роден на 9 януари 1920 г. във В. Търново в семейството на Никола Дичев Йонов от Самоводене и Симеонка от село Бара, Севлиевско. В началото на XX в. семейството се мести във В. Търново, където бащата отваря работилница за мебели на мястото на днешния “Интерхотел”. Никола често разправял с присъщото си чувство за хумор, че още от времето на Второто българско царство в Самоводене е живял княз на име Йона, от кумански произход, който е бил негов прадядо. За широкоразпространената фамилия Йонов говори и това, че в Самоводене има махала Йоновска, извор Йоновка и улица “Йоновка”.
За своето детство Стефан Дичев споделя: “В онова време, нашите детски игри преминаваха на Царевец и Трапезица. Обикновено там ходех с приятели да берем теменужки и люляк. Друг път, след дъжд, събирахме охлюви. Катерехме се по руините, стреляхме с лъкове от Балдуиновата кула, проявявахме неразумната си смелост на Лобната скала”.
Градът, накацал по хълмовете над Янтра, разпалвал детското му въображение и той често си представял царе, войници, царедворци, участващи в победоносни битки. Друг път с децата ходел за риба на Янтра или на Света гора, откъдето се любували на града. Разхождали се в околностите на Търново, в местностите Зеленка и Трошана, ритали топка и се биели с прашки на Марно поле. През лятото той и брат му отивали в Самоводене и заедно с братовчедите си играели до насита.
Поради голямата самостоятелност, на която се радвал, станало така, че родителите му не разбрали как е тръгнал сам на училище, преди още да навърши седем години. Заедно със свой братовчед (просто го придружавал, защото му било интересно) взел редовно да посещава първо отделение. Един ден учителят срещнал бащата и похвалил малкия Стефан, че добре се учи, а той изобщо не бил записан. Баща му останал изненадан. За разлика от него, брат му Косю, четири години по-малък, бил буен, правел бели и често ядял бой.
След като официално бил записан в училището “Йосиф I”, учител му станал опитният педагог Йордан Кулелиев. Той оставил в малкия Стефан трайни следи на грижовност и закрила. Училището се намирало високо на баира и той трябвало всеки ден да се изкачва по стръмните улички на града. Прогимназията “Иларион Макариополски” била по-близо до дома му. Семейството живеело на ул. “Христо Ботев”, срещу входа на казармите. Преживяванията в прогимназията вече били по-други. Нови предмети, различни учители, екскурзии из страната, първи сърдечни трепети. Гимназията, в която по-късно започнал да учи, се намирала в подножието на Царевец. Учителят по история често ги водел на хълма и разказвал за славното ни минало. Това впечатлявало Стефан, което по-късно той отразил в своите романи.
Пътят до гимназията бил доста по-дълъг. Той живеел в новата част на града и трябвало да преминава през целия град. Това му давало възможност всеки ден да опознава града, хората и менящия се пейзаж, толкова характерен за Търново. Впечатление му правели работните хора, които още от ранно утро отваряли своите дюкяни и магазини. Градът бил малък и всички се познавали. Образите на някои от тях неусетно оживяват в неговите творби.
Все пак най-голямото откритие през гимназиалните му години остават библиотеките. В града съществували две библиотеки: Народната библиотека и друга, също тъй богата, към читалище “Надежда”. Един ден Стефан и негови приятели били наети в Народната библиотека да помагат. Той останал силно впечатлен от огромния брой и безкрайното разнообразие на книгите там. Така неусетно той навлязъл в необятния свят на знанието. Четял всичко. Увличал се от приключенските и исторически книги. Обичал големите разказвачи. За него завинаги любими писатели остават Стендал, Мопасан, Толстой и Балзак.
В последните класове на гимназията силно се увлякъл по история и философия, както и по някои политически науки. Започнал да мечтае, че един ден ще стане дипломат. Представял си как ще оправи света, макар че по-късно разбира, че той е трудно оправим и че най-малко той ще го оправи. Стефан толкова силно мечтаел да стане дипломат, че започнал да се подготвя за следване в Сорбоната, макар че това било непосилно за възможностите на баща му.
И така, вместо да замине за Париж, в началото на септември 1938 г. се озовава в Чехословакия, където, за голяма радост на родителите си, записва строително инженерство в Бърно. Макар да взема всички изпити, инженерството не го привлича и той остава в Бърно една година. Освен това, разтърсва го навлизането на хитлеристките войски в Чехия. Дълбоко впечатление му направило поведението на чехите. Когато германците навлизат в града, като по уговорка всички си затварят прозорците, а по улиците им обръщали гръб.
Надвисналите над Европа облаци се сгъстяват и идва разгромът на Чехословакия. Хитлеристките войски брутално окупират страната и я превръщат в протекторат. Обстановката става все по-трудна и един ден Стефан зарязва всичко и се връща в България. Записва се в Юридическия факултет, където преподават известни учени, като проф. Демостенов (руски белоемигрант), проф. Бобчев (на когото по-късно става асистент), Венелин Ганев, строгият проф. Петко Стоянов. Освен това Стефан посещавал с увлечение и лекции по литература и философия. Особено го впечатлявали лекциите на проф. Михалчев и на проф. Михаил Арнаудов. Започнало да се проявява желанието му да пише. От тогава са много от ранните му стихове и литературни опити.
Студентският живот в София, с неговите материални трудности, с малките си амбиции и шумно еднообразие криел за него неповторима прелест. Иначе буйно и весело прекарвал студентските години, с много приятели, компании и авантюри. Въпреки това истински се увлякъл в науката. Стефан прави опити да пише, но само стихове и няколко разказа, спомени от ученическите години. Завършва университета през 1943 г. и започва да пише докторската си работа. Същевременно става стажант в Областната стопанска камара. С тази камара е свързан един случай, който оставя в него трайни следи до края на живота му.
На 10.01.1944 г. на обяд излиза от работа и отива да се храни в съседното заведение “Трите смока”. Докато четял менюто, завили сирените. Понеже менюто не му харесало излязъл и се отправил към насрещния ресторант “Славянска беседа”. Когато вече е навън на улицата, в небето забучават летящите крепости, земята се разтърсва от взривове и падащи бомби. Той инстинктивно побягнал към “Славянска беседа”. Когато след отбоя излязъл оттам, с ужас видял, че от ресторанта “Трите смока” били останали купчина горящи руини.
Стефан се връща в родния си град, където сварва евакуирани доста софийски семейства. Тук среща и бъдещата си съпруга Лиляна. Тя е софиянка. Баща ѝ, д-р Пенчо Фъртунов, е известен лекар търновец, а майка ѝ е от Виена, където Лиляна е израснала. Когато се запознават, тя е още ученичка. По-късно постъпва в Художествената академия. Тя живо се интересувала от неговите занимания. Владеела няколко езика и му помагала при преводи.
В Търново Стефан продължил да работи върху доктората си. Тук посреща 9 септември. Получаването на докторска степен по държавните и икономически науки поражда желанието му за научна кариера. За известно време става асистент на проф. Бобчев в университета. Сътрудничи в Статистическия институт за стопански проучвания. След това работи като инспектор във Върховната стопанска камара. Записва втора специалност в Юридическия факултет. Тук стига до извода, че не науката към която се стреми, а хората, които среща през тези години, са най-голямото знание, най-големият плюс в живота му. Това са различни хора, по-възрастни от него, мъдри и с голям опит, от които той черпи познания.
Идва времето, когато Стефан трябва да влезе в казармата. Служенето му било трудно, защото бил много по-стар и образован от другите войници. Сложили го библиотекар в Интендантството. Тук именно настъпва оня момент, за който той пише в автобиографията си, че е преобърнал живота му. Възлагат му да изнесе лекция пред войниците за годишнината от обесването на Левски. Той се заровил в историческите материали за Апостола и българското Възраждане. Тук лека-полека се заражда идеята за първия му роман “За свободата.”
След казармата постъпва на работа в Електрификация, ТЕЦ “Република”. Същевременно бавно работи над книгата си като биография на Левски, но постепенно тя се превръща в голям роман с много герои. Първо излиза последната глава на романа. Тя разказва за съда и смъртта на Левски. Осмелява се да я даде в списание “Септември.” Тогавашният гл. редактор Георги Караславов неочаквано проявява благосклонност към този непознат млад автор.
През 1954 г. излиза първият том на романа “За свободата”, с който Стефан постига истински успех. След две години излиза и вторият том, със същия успех. Този роман го прави известен и го нарежда сред изтъкнатите творци на българската историческа проза. Книгата се преиздава много пъти и получава “Димитровска награда” през 1959 г. Това е изключително явление за първа книга на млад автор.
От тук нататък Дичев става член на Съюза на българските писатели, професионален писател. Следва големият му роман “Пътят към София”, посветен на 100 г. от освобождението на София, по-късно филмиран от украинския режисьор Мащенко. Следват романите “Крепости”, “Ескадронът”, “В Лабиринта” – една от най-красивите му художествени творби – “Среща на силите”, филмирана от Владислав Икономов), “Рали” и други.
Макар и популярен автор на исторически романи, приносът на Стефан Дичев в националната ни култура се откроява и в други негови начинания. Негова е заслугата през 1962 г. за създаването на списание “Космос”, чийто гл. редактор той остава до пенсионирането си. От 1968 до 1973 г. е директор на издателство “Народна култура”. Той поставя началото на поредицата “Световна класика”, обогатила българското книжовно богатство със стотици образци на световната литература. Изцяло потопен в работата си на издател, получава и огорчения, защото издава книгата “Майстора и Маргарита”, преди тя да бъде издадена в СССР, и бива уволнен.
Освен Димитровската награда Дичев е удостоен с ордените “Девети септември” и “Народна Република България”. Но най-вече го развълнува наградата на София, която получава за романа “Пътят към София”. 1967 г. получава и званието “Почетен гражданин на София”.
Запитан защо пише исторически романи, той казва: “Не забравяйте, че съм роден във В. Търново, а там всички са историци и всички със силно вълнение говорят за живота в миналото”.
Стефан Дичев умира на 27.01.1992 г., преди да успее да завърши трилогията си “Завоевателят на миражите”, посветена на Александър Македонски. Незавършените три тома излизат едва след смъртта му, издадени от неговата съпруга.
(откъс от книгата на Иван Панайотов “Търновци, прославили България”)