Санстефанският договор от 19 февруари 1878 година – идеалът на българите

От времето на Пуническите войни, при които Рим като по чудо не бил превзет от картагенците, остават някои емблематични израза за човешката история, един от които е “Анибал анте портес”. Като резултат от това противопоставяне между Картаген и Рим сенатор Катон Стари винаги започвал и завършвал речите си в римския сенат с фразата “Картаген трябва да бъде разрушен”. Нямало никакво значение какъв проблем се обсъжда. В края на краищата Картаген е разрушен и “засят” със сол.
Любознателният читател навярно вече се досеща защо се разказва в щрихиращ вариант тази известна история. Защото пишещият тези редове няма да се умори да повтаря, че след 31 март 1916 г. следва датата 14 април – т.е. натрупаната разлика между Юлианския и Григорианския календар от 13 дни за двадесети век е премахната. При това положение българите, ако са разбрали какво са извършили с въвеждането на Григорианския календар, трябва да отбелязват събитията в историята ни на датата, на която те са се случили. Трябва, но не би! Цели 101 години нито правителства, нито царе, нито президенти, нито парламентаристи – т.е. “слугите” на българския народ, не разбират смисъла на извършеното от правителството на Васил Радославов. Опитите на отделни историци да предложат разрешаване на този “проблем” завършват с гробно мълчание от тези, които са овластени да кажат своето мнение – най-вероятно поради неразбиране на същността на поставения въпрос. А тя, тази същност, се състои само от едно изречение, което парламентът трябва да приеме – “Всички събития в българската история, се отбелязват на датата, на която са се случили”. Точка! Който разбере – разбере, който не проумее смисъла на тази фраза – остава си за негова сметка. Знам, че еврофондовете са по-примамлива тема за депутатите, но ако не се сложи ред в датирането в българската история ще докажем само едно – че сме си българи, които, макар и да са членове на Европейския съюз, остават все толкова далеч от него, колкото са си били и преди 2007 г. Да сте виждали някой в Западна Европа да датира по т. нар. “нов” и “стар” стил? Няма и да видите, защото там и правителства, и народи знаят какво правят в собствената си държава за своята нация! Или има някакво друго мнение по този въпрос?
Та да си дойдем на думата – на 19 февруари се подписва мирът в Сан Стефано, който за нас, българите, е най-важен с териториалния обхват на възстановената българска държава. А този обхват не е начертан поради военния разгром на Османската империя, а следва, общо взето, границите на Българската екзархия, определени от самата Висока порта във Фермана от 28 февруари 1870 г. и по-точно в неговия член 10. Тези граници са съобразени и с двете автономни области, които Цариградската посланическа конференция очертава като граници на българите. Т.е. – веднъж Османската империя очертава териториалния обхват на българската нация, а втори път всички Велики сили препотвърждават тези граници с незначителни изменения. Санстефанският мирен договор потвърждава тези граници, като от тях отпада Северна Добруджа, предоставена на Румъния и Нишкия санджак, отстъпен на Сърбия. За сметка на това южната граница на България излиза на Бяло море. И всичко това българите дължат на българското националноосвободително движение, на руската армия и на нейната дипломация в лицето най-вече на генерал Николай Павлович Игнатиев, който през 1877 г. става граф. Игнатиев е една личност, която със своите способности като военен и дипломат се налага дотолкова, след като е изпратен в Константинопол през 1864 г., че всички представители на останалите Велики сили и самото османско правителство се съобразяват с неговото мнение по почти всички проблеми, касаещи Източния въпрос и не само. А българите дължат именно на него тази България, която ще си остане вечен идеал за тях, вечен блян и докато има българи на тази земя всеки ще споменава и Санстефанска България, и Игнатиев с благо говение. Договорът обаче е прелиминарен, което ще рече предварителен, и руският дипломат знае отлично това, но идеята е да се иска максимумът, за да се получи колкото се може повече при подписването на окончателния договор.
Разбира се, днес се намират и критици, и дори отрицатели на тази война и този договор, които обаче не казват как е трябвало да се развият събитията след въстанието в Босна и Херцеговина, след Сръбско-черногорско-турската война и след Априлското въстание – т. е. след Източната криза от 1875 – 1876 г. Конференциите в Цариград и Лондон не дават никакъв резултат относно решаването на тази криза, а там участват такива демократични страни като Англия, Франция, Италия, Германия, Австро-Унгария, които и не помислят за съдбата на подвластните на Османската империя народи, а се ръководят само и единствено от своите собствени икономически и политически интереси. Единствено Русия тръгва да защитава и освобождава славянското население от агарянското владичество. Но тя, казват критиците, преследвала и свои интереси. Е, това ако не е ново откриване на Америка – здраве му кажи. Че коя велика сила днес, във второто десетилетие на двадесет и първи век прави нещо в полза някому, без да преследва своите интереси? Дайте ми поне един пример. Във всяка война всяка от воюващите страни преследва и своите цели, а в повечето случаи най-вече тях. Обаче критиците на руската политика в това събитие забравят, че характерът на всяка една война се определя от резултатите. След тази военна кампания на русите се появява една държава на Балканския полуостров, която отсъства от политическата карта на Европа в продължение на почти 500 години. И още – три васални на Османската империя княжества получават своята независимост. Нека критиците на тази война посочат друга такава през деветнадесети век на Европейския континент! Чакам! При това положение названието, прозвището, определението “освободителна” е повече от заслужена и истинско.
Друг критикуван момент, в който се виждат “задкулисните” интереси на Русия бил чл. 10 от Фермана за българската църква, защото в него били включени т. нар. спорни области, в които трябвало да се проведе допитване до населението къде да отиде – към Българската екзархия или към Цариградската патриаршия. Текстът на този член бил повлиян най-вероятно от Игнатиев и той, виждате ли, се хвалел с това. Истината обаче била, че руският дипломат държал да има конфликти и по този начин Русия да бъде вечно в ролята на арбитър. Тук ще подчертая, че ако Игнатиев е имал привилегията да се намесва в писането на ферманите, които излизат от името на султана, то той заслужава не само дълбок поклон, но и вечно уважение и преклонение за ролята, която си е извоювал в империята на падишаха. И все пак, нека погледнем на проблема като историци. Някой ще ми отговори ли на въпроса български ли са имената Месемврия, Анхиало, Созопол, Василико и т.н. и колко българи по това време живеят в селищата по южното Черноморие? Ако критиците не могат да се справят с този сложен въпрос, нека си направят труда и да преминат днес – през второто десетилетие на двадесет и първи век, през тях и да видят какви са имената на хората на преклонна възраст – български ли са? Да попитам ли същото за Асеновградско и Пловдивско тогава – през 1870 г.? Или за югозападните български земи, наречени Македония? Не е ли това висша проява на демократизъм – да се оставят хората сами да определят своята принадлежност? Не се ли цени днес най-много това в Европа и в нормалния свят? Или може би критиците смятат, че победителите трябва да решават кой какъв е и кому трябва да бъде подчинен, тъй като победителите не ги съдят? Това се прави от тях, от победителите, и по времето на Първата, и по времето на Втората световна война. А българите и в двата случая им сърбат попарата, особено в Ньой! Това ли е справедливият човешки и политически подход? Чакам отговор!
Тази тема е безкрайна, но за нас, българите, е важно, че след трудни и дълги борби достигаме до самостоятелна българска църква и до самостоятелна българска държава – след почти цели пет века. И това ще се помни во веки веков. Разбира се, че възрожденските българи също имат своите големи заслуги за това. И ако не разбираме тези простички неща, няма защо да се сърдим на днешния си хал. Един народ, който е лишен от памет за върховите събития в своята история, а мисля, че възстановяването на държавата ни след 500 години робство е точно такова събитие, който забравя ентусиазма и себеотрицанието на обикновените руси, белоруси, украинци, финландци, поляци, които жертват всичко на хиляди километра от своите домове – живот, бъдещето на своите деца, съдбата на своите семейства, залеза на престарелите си родители в името на освобождението на брата роб, няма на кого да се сърди за своята незавидна участ, освен на себе си.
проф. д. и. н. Иван Стоянов,
председател на Фондация
“Васил Левски”