Любовта към един град може да е за цял живот, още повече когато градът е Велико Търново. Красивото на любовта в този случай е, че в старата столица е влюбен не българин, а палестинец. Неговото име е Фаиез Абу Ал Ардат. В средата на 80-те години на миналия век той идва, за да учи във Военното училище, и от тогава до сега поне един път в годината се връща тук, за да се зареди с красота и енергия. “Прекрасен град е Велико Търново, в него има нещо обаятелно, което трудно може да бъде описано. И хората са много особени – усещам добрината им. Привлича ме богатата и славна история на града. Сигурно стотици пъти съм минавал по калдаръма на Самоводската чаршия, но всеки път, когато дойда, го правя отново, и отново”, опитва се да обясни чувствата си към Велико Търново Фаиез.
За българските си приятели той е Сами. Това прозвище му е останало още от времето, когато е бил курсант. Трудно му е да пресъздаде обичта си към града, защото трепетите на душата не са математика, която може да бъде събрана във формула.

Сами чувства България като своя родина,

макар и съдбата му да е белязана от съдбата на истинското му отечество – Палестина. Той е един от хилядите палестинци, които от раждането си имат една цел и мечта – да имат своя държава. За тази своя кауза те са готови да жертват и живота си.
Сами е роден в Дамаск, столицата на Сирия. Родителите му, които били свързани с Организацията за освобождение на Палестина, били принудени да се преместят там.
“Семейството ми е от град Хайфа, който сега се намира в Израел. Голяма част от роднините ми все още живеят там. В семейството сме осем деца – четири момичета и четири момчета. Баща ми работеше в голям завод, а майка ми се грижеше за нас. Двама от братята ми загинаха във войната в Йордания и Ливан”, разказва историята си Сами. Самият той е завършил математическа гимназия в Катар, но бил принуден да не продължи обучението си в университет там, заради политическата си дейност.
“Имаше възможност да отида да уча в Америка, но баща ми категорично отказа да ми даде 200 долара за паспорт и виза. Имах предложение и за Франция, но не знам защо съдбата ме доведе в България и Велико Търново, не съжалявам. Доволен съм от образованието, което получих във Висшето военно училище “Васил Левски”, завърших пътно строителство, сапьор съм”, обяснява палестинецът. Мечтата му обаче не била да стане военен, а художник или психолог. За това години по-късно записал политическа психология в Софийския университет, изкарал две години, но заради проблемите в Палестина бил принуден да прекъсне и да се върне там. Любовта му към рисуването също останала във времето. Докато учел тук всяка година правел изложба във военното училище.
Почти петте години, които учи във Велико Търново, са едни от най незабравимите в живота на Сами. Запазил е хубави спомени дори и от тежките моменти. Споделя, че няма минус в образованието, което е получил в България. “Минусите са за онези, които не са били подготвени, както трябва, или след това не са положили достатъчно усилия, за да се развиват. Ученето е едно, но за успеха в живота се изисква продължение, което е свързано с постоянство и търпение”, споделя Сами. Продължава да изпитва огромно възхищение и уважение към преподавателите си във военното училище. Казва, че не може да ги забрави, всички те подкрепяли каузата на палестинците. С Велин Аргатски, който му преподавал военна история, и до днес е запазил приятелските си отношения. Остават топли и отношенията с преподавателката му по български език Аксиния Тодорова. При всяко идване във Велико Търново той е чест гост на семейството й. Аксиния е един от първите му приятели, на които Сами дава да четат стиховете, които пише. Тя му е и нещо като редактор.

“Мъж съм роден, дете умирам”

е едно от стихотворенията, които палестинецът си обича най-много, защото по някакъв начин то изразява собствената му съдба.
“Много, много са приятелите, които ме връщат тук. Има хора, които са ми помагали, докато бях курсант, аз не мога да забравя добрината им, и сега се опитвам да им върна онова, което са ми дали, грижа се за тях. Има една възрастна жена във Велико Търново, която ми е като втора майка, така и я наричам. Много я обичам, и тя много ме обича. Казва се Мария Генчева, живее на Беляковско шосе. Голяма част от моите приятели също я познават добре. Тя ми даде сигурност и спокойствие, истинска майчина любов. Нямам спомен как се запознахме. Тя работеше в бюрото на Балкантурист, което се намираше в хотел Янтра. Бях първи курс, когато я срещнах, но и до днес имам ключове за апартамента й, но когато идвам във Велико Търново, не отсядам при нея, за да не й създавам неудобство, но винаги имам готова стая”, признава Сами и очите му се насълзяват от синовна обич и умиление към българката, която му е помогнала да усеща по-слабо липсата на семейството си.
Сред приятелите на Сами във Велико Търново има военни. Винаги се среща и с Мирослав, който има магазинче на Самоводската чаршия. За него палестинецът казва, че му допада с това, че е свястно и културно момче.
Фаиез Абу Ал Ардат си спомня, че в неговия випуск във Военното училище били девет палестенци. Идвали да учат в България след договорка между Организацията за освобождение на Палестина и държавното и партийно ръководство на страната ни, което подкрепяло каузата на Ясер Арафат и неговите последователи. Във випуска преди него учел Ангел Златков – Акрам. За него Сами казва, че бил изключително умен и човек с желязна психика, трудно му е да повярва, че неговият сънародник сам е сложил край на живота си.
След като завършва Военното училище във Велико Търново, в продължение на две години Сами работи в казарми в пустинята в Алжир, след това отива в Тунис, където било седалището на Организацията за освобождение на Палестина. Там изкарал шест години. След като започнали мирните преговори между Израел и родината, се върнал в Рамала, където работи и до днес. Работата му е държавна, отговаря за човешките ресурси на пожарната и полицейските служби на Палестина.
Фаиез Абу Ал Ардат е убеден, че въпреки великите сили един ден той и хилядите палестинци ще живеят в свободна и независима държава. Такава иска да я покаже и на единственото си дете. По времето, когато е в Тунис, Сами се жени за българка, която също работела там. Разделили се след време, но останали приятели.

“Аз съм палестинец и съм длъжен да се жертвам за родината си,

но този, който е с мен, не е принуден да го прави”, споделя 47-годишният мъж, който продължава да носи в сърцето си две родини. За това с други палестници, които са учили в България, общият им брой е около 2-3 души, той създава Българо-палестинско дружество. Целта е обмен между двата народа. Съвсем скоро с негова помощ е подписан договор за побратимяване между Перник и палестинския град Джинин. Мечтата на Сами е и Велико Търново да сключи подобен договор с някой от големите градове в родината му. Иска още палестински състав да вземе участие в Международния фолклорен фестивал в старата столица.
“Всичко ще стане във времето. За всяко нещо си има момент, който се е опитал да надбяга времето, не е стигнал далеко”, е веруюто на Фаиез Абу Ал Ардат. И бърза да се върне в Палестина, а когато е там, не спира да мисли за България и Велико Търново.
Весела КЪНЧЕВА, сн. авторката