Проф. Иван Харалампиев: За някои мъже запасът беше спасение – от властни жени, от тъщи, от работа…

Момчето става мъж, когато стане войник, но казарма няма от 2007 година, когато през ноември тържествено бяха изпратени последните набори. Младите мъже днес нямат нескончаемите истории на бащите и дядовците си от паметните години на войниклъка и на последващия запас, който е продължавал и до един месец. Не знаят как се стяга мешка, как се навиват партенки, не владеят майсторлъка в подшиването на задължителната войнишка якичка. Това остана в миналото, преди двадесетина години, когато бяха последните повиквателни за запасняците и палатковите лагери.
В началото на февруари много мъже се стреснаха, получавайки писма да се явят в най-близкото военно окръжие. Тревогата се оказа фалшива. Оказа се, че армията тества възможностите за мобилизация, не се готви за война и не набира запасняци.
Как се ходи запас?
“Янтра ДНЕС” събра историите на трима известни великотърновци. В ролите на “Тримата от запаса” са застрахователят, алпинистът и общинският съветник от ВМРО Йордан Грозданов, бившият ректор на ВТУ, езиковедът медиевист и почетен гражданин на Велико Търново проф. Иван Харалампиев и специалистът по лапароскопска и спешна хирургия, началникът на Първа хирургия в областната болница, общинският съветник от ГЕРБ д-р Божидар Ангелов.
Бившият ректор на ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, езиковедът медиевист и почетен гражданин на Велико Търново проф. Иван Харалампиев е старши лейтенант от резерва. Не станал капитан, защото отказал на зрели години да отиде на едномесечен курс за повишаване на квалификацията във Враца. Всъщност отклонил предложението на вече покойния началник на Военното училище в старопрестолния град генерал Георги Георгиев, с когото били приятели.
“12 пъти съм ходил запас. Първият ми беше на 1 април 1968 година. Беше на втората година от уволнението ми от казармата и десетина дена след раждането на дъщеря ми. Жена ми и бебето тъкмо се бяха прибрали вкъщи и аз трябваше да взема мешката, повиквателната и да се явя. Беше голямо страдание”, разказва 69-годишният професор.
Първият запас бил двуседмично голямо занятие в Кюстендилско и Сливница, а Иван Харалампиев бил командир на взвод с лекари, адвокати, инженери, в който бил най-младият мъж. “Това, което ме порази, е как човек се променя, след като облече униформа. Познавах част от мъжете, на които бях командир, хора с висше образование, изключително интелигентни и с добри семейства. Моят взвод беше отличник. Трябваше да преминем през град Радомир и да покажем как се прави отбранителна линия. Минавайки през града, чувам от камиона свиркания и нецензурни подвиквания. Моите интелигентни съграждани се държаха като последните гамени. Никога не съм очаквал това. Не остана прецедент, това поведение се повтаряше и при следващите запаси. С обличането на униформата у тези мъже с образование и интелект изведнъж се поражда някакво стадно поведение”, разказва старши лейтенантът от резерва. Иван Харалампиев коментирал тази странност със свой приятел, който бил режисьор в националната телевизия и завършил режисура в тогавашния Ленинград. “Той казваше, че това е масова дресура. Човек в големия колектив изведнъж се изравнява и губи самоличността си, става част от стадото, обхваща го примитивизмът. Псуват каруцарски, търсят да пият и пушат повече, отколкото го правят в цивилния си живот, бяха съвсем други”, споделя преподавателят.
Днес проф. Иван Харалампиев спокойно и с присъщото си чувство за хумор разказва запасните истории. Питам го дали душата му не се е бунтувала срещу цинизма и стадното чувство у запасняците. “Не. Аз знаех, че това е задължение. Всички минавахме от там. Естествено, че не ми е било приятно в много моменти, но до бунт не съм стигал, не искам да си пиша такива точки. Знаех, че това е дълг, който всеки мъж трябва да мине”, отговаря професорът. Споделя, че много интересно било чувството му, когато се уволнил от казармата. “Чаках с голямо нетърпение това, но изведнъж ми се прииска да се върна. Странно е, но в казармата всичко е много подредено, на моменти е ужасно несправедливо, но знаеш, че този, който има една звездичка или една лентичка на пагона повече, той е над теб. Трябва да изпълняваш неговите заповеди, които може да са умопомрачаващи, но са заповеди на по-високото началство. Аз съм човек на реда. Днес реда го няма в обществото”, казва беловласият мъж, поглеждайки благо иззад очилата си.
Изведнъж той си спомня весели истории за допълнителното миниране на бойното поле по време на запас. “В походните кухни, за да не ръждясват казаните за войнишката храна, отвътре са обилно със смазка. Тя се чисти много трудно. Нали си представяте, ако в такъв казан се свари боб за ротата, какво се случва първите два дена със стомашно-чревния тракт на запасняците – повсеместно разстройство.” На друг запас в родния си Кюстендилски край Иван Харалампиев не могъл да намери капка вода, а ракията била в изобилие. “При нас хората варят и пият много ракия. Имаме една област, която се нарича Пиянец. На този запас беше много студено и като командир на взвода аз спях в колата. Припи ми се вода, а нямах. Всички имат манерки, тръгнах да търся, но в манерките имаше само ракия и нито капка вода. Питам ги “Къде е водата?”, а те ми отговарят: “Старши, това е нашата вода!”.
Ходил е не само на дълги запаси, а и на кратки учебни стрелби или на запас за доизяждане, когато свършва срокът на годност на храните от Държавния резерв. “Уж проигравахме някакво учение, а всъщност трябваше да се изяде определено количество храна”, казва професорът и се сеща за още един спомен, но от Военното училище. Тогава вече бил доцент във ВТУ.
“Трябваше да минем теоретична подготовка и занятие по карти. Тогава бях командир на батальон основно от бармани и сервитьори. От секретната секция ни бяха раздали прошнуровани и прономеровани тетрадки, по които да се готвим и след това ги връщахме, бяха тайни. На едно занятие по политическа подготовка и международно положение лекция ни изнесе един майор. Трябваше да пишем в тетрадките, аз обаче само слушах. Майорът ми направи пред всички много остра забележка и ме накара да пиша. Изпълних заповедта и записах дословно всяка дума, която беше казана. Когато свърши лекцията, майорът ни раздаде брошури, в които всичко, което каза, си беше написано едно към едно. Не посмях да го попитам за какво ги ядохме тези жабета с толкова писане, но си взех урок. От тогава не чета лекции на студентите си, дадох си сметка, че това е безобразие. Издал съм лекциите си, който иска ще си ги купи от книжарницата. В час говоря, поднасям им тезите си, не чета”, разказва за урока, който е научил при един от запасите университетският преподавател.
Казва, че за щастие няма трагична история от запасите си. “За някои мъже ходенето в запас беше спасение. За 20 дена се отделяха от властните си жени, от тъщите, от работата. Имаше нови запознанства, приятелства, купон и много смях вечер, независимо че бяхме затворени, облечени еднакво, на студено или в жегата. Мъжка работа”, обобщава старши лейтенантът от запаса.
Последният му запас е бил през 1986 г. “Дойде 10 ноември 1989 година и запасите рязко намаляха. През 90-те години не ме вземаха. През 2001 година навърших 55 години и ме отчислиха от запас”, разказва той.
Проф. Харалампиев подкрепя връщането на казармата, но не в стария ѝ вид. “Прогнозирането на общественото развитие е най-несигурната работа. В НАТО сме, защитени сме, но никой не знае какво ще стане. Трябва да имаме някаква готовност да защитим тези малки граници, които имаме. Освен това, мъжете трябва да имат мъжко занимание. Да знаят поне как се държи пушката. Най-малко 6 месеца мъжете трябва да бъдат в казармата. Трябва да се върне и военното обучение в училище. Бях един месец запас, когато за първи път въведоха военното обучение през 1973 г., учениците тогава се забавляваха твърде много. Момичетата и момчетата можеха да излязат за малко от семейството си и от глезотиите на мама и да видят, че в живота има ред и трудности, които трябва да се преодоляват. Някъде човек трябва да се научи на ред”, убеден е старши лейтенантът от запаса.
Питам го за коментара му по решението в България да бъде един от шестте командни щаба на НАТО в Източна Европа и нарастването на военната агресия в Украйна. “Разтревожен съм, в Донецк над 200 души загинаха при взрив, това е ужасно. Там воюват две велики сили за сметка на един народ, за съжаление. Ние трябваше да мислим какво да правим, но преди да влезем в НАТО. Сега не можем да откажем, както беше и при Варшавския договор – социалистическият еквивалент на пакта. Нямаме заден ход, но заедно с това се подлагаме на огромна опасност, защото сме много близко до бойните действия. Ако някой тръгне да се разправя с НАТО, ние ще го отнесем. Това не е добре. Роден съм след Втората световна война, не съм виждал война, имам правнучка – дано и тя да не разбере какво е това.
Ние сме зависими. Единственото нещо, което не правим сега, е да си спомняме, че имаме достойнство. Никой не може да ти вземе достойнството, сам го даваш. Може да ти вземат парите, дома, земята, жената дори, но не могат да ти вземат достойнството, ако ти не решиш да го дадеш. Около нас държавите показват, че имат повече достойнство от нас. Това е народопсихология. Наскоро четох интервю на лидера на КТ “Подкрепа” Константин Тренчев. В него той казва: “Отегчих се, отчаях се, че нашият народ не желае свободата си”. А това е вярно. Не бива да си затваряме очите”, казва бившият запасняк и почетен гражданин проф. Иван Харалампиев.
Здравка МАСЛЯНКОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ и личен архив