Проф. дфн Стоян Буров е ръководител на Катедрата по съвременен български език във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Той е автор на над 150 научни труда в областта на българистиката. Неговите книги, речници и учебници са широко известни както в България, така и в чужбина.
– Проф. Буров, кое в езиково отношение беше най-характерно за отминалата предизборна кампания?
– Ако започнем с посланията на партиите в предизборната кампания, ще се убедим, че най-експлоатираната дума беше “България”: България, която трябва да се върне на хората, да бъде свободна, да бъде сигурна и само с три стъпки да я направим по-добра. Името на нашата държава фигурира в лозунгите на БСП, ДПС, ДСБ-БДФ, Лидер, Коалиция Център – свобода и достойнство, Атака, ГОРД и др. Любопитно е, че лозунгите на БСП и Атака почти съвпадат: “Да върнем България на хората” на БСП срещу “Да си върнем България” на Атака. Други думи, с които се спекулираше, са “свобода” и “свободен”. Някои лозунги направо звучат заплашително, например “Време е за възмездие!” (ВМРО) и дори “Имаме воля!” – на фона на едно огромно лице.
Повечето от лозунгите са оформени с пожелателни изречения в първо лице множествено число: да сменим системата (“Модерна България”), да се събудим, преди да сме изкукуригали (“Глас народен” на Светльо Витков), да съживим България (Лидер), да (си) върнем България (БСП и Атака). Със съжаление трябва да отбележа, че девизът на Движение България на гражданите “ДА на нормалността!”, въпреки добрите намерения, е несполучлив в езиково отношение, защото след утвърдителното “да” следва едно почти непроизносимо съчетание на съгласни и гласни, в което езикът се оплита, сякаш целта му е да служи за скороговорка. При това рядко употребяваното в българския език съществително “нормалност” е абстрактна дума, която няма към какво да прикрепим. Какво собствено значи “нормалност”? Много по-добре щеше да бъде да се употреби прилагателното “нормален” в съчетание със съществително, например нещо от рода на “нормална държава”, “нормална политика”, “нормални отношения”, “нормални доходи” и т.н. Заключителното мото на СДС “Вдигни очи” също не е добър избор – звучи носталгично, сякаш е извадка от стара градска песен.
Може би е права Мария Капон, която заключава, че предизборната кампания е преминала под лозунга “Кирливи ризи”. Няма как да очакваме възвишен български език, ако през цялото време става дума за подслушани разговори в тоалетни, в късни доби или рано сутрин, компромати, заплахи, обиди, подигравки и откровени псувни. Спомнете си как се смутиха хората около бившия ни премиер, когато той драматично ги попита дали и те сутрин, подобно на него, “пикаят”: сконфузиха се и с полуусмивка трябваше да отговорят утвърдително на този сякаш най-важен въпрос на кампанията.
– Редица експерти смятат, че опростеното говорене от страна на политиците е гаранция, че ще бъдат добре разбрани в обществото. Споделяте ли подобна теза?
– За радост, днешната публична реч е много далече от тоталитарния и официозен “дървен език” в България до 1989 г. Преди промените от 1989 г. образователната и културната политика насаждаше нетърпимост към вариантността на езиковата норма в зависимост от сферата, целта и предназначението на речта и враждебност към отклоненията от нормата. В резултат на това се формира негативно отношение както към диалектите, така и към различните типове градска реч. Големи слоеве образовани българи и досега се чувстват удобно само в речевата среда на своя град или регион и изпитват малоценност в “чужда” речева среда, където най-често опитът им да превключат на “чуждия” езиков код остава частично успешен и буди подигравки, присмех и омраза. Макар този феномен да е характерен за всяко общество, хиперболизацията му в българското общество е резултат от посочените причини. След 1989 г. публичното говорене се демократизира, това подпомага успешната комуникация, стига да не се прекрачва границата между простота и простотия. Езиковата простотия е белег не само на ниска езикова и обща култура, тя отразява грубото, безцеремонно, дори цинично отношение към нещата.
– Кой от политиците беше езиково най-подготвен?
– Изискан оратор е Лютви Местан не само защото е филолог, при него това е и дарба. При това той умее с малко думи ефектно, дори афористично да определи нещата, да сложи етикет на ситуацията, а това се запомня от публиката. Впрочем Бойко Борисов също има афористичен стил, неговото говорене по принцип се харесваше, но до определен момент. Той има забележителни езикови хрумвания, които са се превърнали в крилати изрази, но в тази кампания с грубия, невъздържан, нетолерантен и дори вулгарен стил извърши така нареченото “речево самоубийство”. През годините Сергей Станишев много усъвършенства речта си, при него проблемът, който трябваше да преодолява, беше, че той няма диалект, езиковата му основа е книжна. По време на кампанията радикализира и демократизира говоренето си, което направи посланията му по-интересни и разбираеми. Публичните личности, в това число политиците, трябва много добре да познават нормите на българския език и на устната реч. Освен това те трябва да знаят, че речта е работа, и то отговорна работа. Депутатите, преди да влязат в парламента, си купуват нов костюм, някои депутатки си фризират косите, имат скъпи телефони, часовници, искат да се возят на неамортизирани мерцедеси, да имат лаптопи, но не им минава през ум, че могат да вложат малко средства за подобряване на езика си и на начина на говорене.
– Има ли политик в нашата съвременна история, на когото точно езикът да е изиграл лоша шега или обратното?
– Вече казах, че в последно време Бойко Борисов извърши “речево самоубийство”. Забележете, че той винаги говори от първо лице единствено число, никога не употребява “ние”. Това се нарича абсолютизация на аза: “аз ще платя”, “аз ще построя”, “аз ще ви дам”, “аз ще ви взема”. Ако беше се допитал до някой специалист, може би щеше да осъзнае, че уважението към другите, а и скромността изискват да разтвориш аза си в множественото “ние”, с което приобщаваш околните към съответното действие, печелиш ги, правиш ги солидарни със своята позиция. Друга ужасна негова слабост е, че се опитва да налага езикова авторитарност: беше забранил бъдеще време, забрани да му говорят за Станишев, за медиите и за изтеклите записи, не искаше да чува думата корупция, от няколко дни забрани и думата прокуратура. Мекането му – “можеме”, “правиме”, “бъдеме”, както и предизвикателното му говорене на шопски диалект също предизвикват негативизъм у половината българи.
Лош пример е и синтаксисът на Цветан Цветанов. Когато започне да прави някакво устно изложение, сякаш не знае къде да сложи точка и да продължи с ново изречение. Колкото повече думи изговаря, толкова повече се изгубва в собствения си синтаксис. Въздействието от такава реч е по-скоро с отрицателен знак.
Също толкова отблъскващ е бюрократичният език, който триумфално се възвръща чрез криворазбраното “правилно европейско” говорене. Това говорене е не по-малко абстрактно и безсъдържателно от официозния “дървен език” от близкото минало.
Симеон, Александър Йорданов, Георги Марков остават в историята с по няколко ефектни израза, превърнали се вече в крилати фрази, например “Когато му дойде времето”, “Трябва да си смените чипа” (Симеон), “Днес е един хубав ден за българската демокрация” (А. Йорданов), “С малко, но завинаги”, “Седесарски шут за БКП!” (Георги Марков) и др.
– Какви изводи за съвременния българин могат да се направят от езика, който говорим?
– Първият извод е, че днешният наш език е свободен и демократичен, пълен с разговорни думи и изрази. Границата между официалния, книжовно-разговорния и битово-разговорния стил става все по-преливна. Оформят се две норми на българската устна книжовна реч: източнобългарска с център Велико Търново и западнобългарска с център София. В момента те се намират в конкуренция, но скоро ще се признае тяхното равноправно съществуване.
Маниерът всичко да се опошлява чрез употреба на думи заместители пък тръгна от жълтите вестници. В такива вестници можем да прочетем например, че еди-кой си не танцувал, ами “се кекерчил”, лекарствата станаха “илачи”, учителите “даскали”, затворниците “пандизчии” и под. Дори откровените вулгаризми вече не правят впечатление.
Обезпокоително беден е речникът на младите българи, за много от които “мутренското” поведение и език стават нещо като образец. Изследванията показват, че така нар. “мутри” употребяват не повече от 300-400 думи, докато речта на един средностатистически българин оперира с не по-малко от 2500-3000 думи.
– Различен ли е езикът на мъжете и жените?
– Има съществени разлики. Езикът на жените по принцип е по-богат, по-емоционален, те употребяват повече възклицания и междуметия, произнасят по-високо гласните, интонацията им е по-изразителна. При мъжете е обратното, при много от тях тембърът и окраската на речта са “мъжествени”, понякога сред тях се цени грубото говорене, особено в пубертета, което също е признак на мъжественост. Българската реч на някои мъже чужденци, които са учили български език само при преподавателки, звучи малко смешно, защото има характеристиките на женското говорене. Това показва, че разлики има. Освен това трябва да се подчертае, че жените по принцип са по-старателни в речта си, искат да следват образеца или модата.
В езика също има мода. Спомням си например забавния случай с една бивша депутатка от Велико Търново, която, като отиде в София, започна да “мека”: “правиме”, “ходиме”, ще “вземеме”, “дадеме”, “решиме” и под. По този начин тя смяташе, че е доближила речта си до софийското говорене, станала е част от него. Това предизвикваше много ирония у нейните събеседници в града и по селата около Търново.
– Как влияят модерните технологии на езика, имат ли вина за все по-ниската грамотност? 
– Никак не съм съгласен да обвиняваме компютрите и интернет за езиковите провали на българите. Напротив, днес интернет кара много повече хора да пишат, да се интересуват от езиковите правила и норми. Впечатлението, че днес равнището на езикова грамотност е по-ниско от преди години, е повърхностно, дори неточно. Трябва да се повиши взискателността в училище, да се подобрява общата култура и образованост, а медиите да преосмислят ролята си по отношение на образователната политика. Българският език и науките за него трябва да станат национален приоритет не само на думи, а чрез специална държавна намеса. Да не се сещаме за българския език и култура само по 24 май. Това е работа, за която Европа няма грижа, грижата и отговорността са наши.
Златина ДИМИТРОВА, сн. архив