С дясната ръка печеля, с лявата – раздавам, това е моето кредо. Нямам фондация, работя сама с двете си ръце и българския акъл. Когато непрекъснато даряваш, имаш чувството, че си най-богатият човек в света, твърди аристократката Теофана фон Заксен. Тя е принцеса на Саксония в Германия след брака си с един от наследниците на кралската династия, която след 1918 г. вече не управлява самостоятелното кралство. Теофана е дъщеря на великотърновеца Петър Аладжов, известен банкер и върховен комисар на военновременното стопанство на царска България. Той е блестящ икономист и с авторитет сред европейските партньори и може би затова не е съден от Народния съд. Дори след политическите промени на 09.09. 1944 г. е изпратен в Германия за укрепване на българо-германските търговски отношения. По-късно остава там, а след много трудности прибира и семейството си. Петър Аладжов развива успешен бизнес и е смятан за “икономическото чудо” на Германия. За първи път през 1971-1974 г. неговата фирма “БАФАК” прокарва пътя към Китай и лично Теофана, която работи при баща си, води преговорите за развитие на германо-китайските търговски отношения. Така в Германия за първи път в Европа са внесени китайски стоки. Това бяха едни изкуствени и много красиви копринени цветя и килими, които станаха хит за европейците, споделя тя.
Макар да е родена в България, Теофана е потомка на известната дворянска фамилия на княз Пьотр Мичурин, братовчед на известния биолог. Като дворянин от руската област Кострома, князът е изпратен като офицер с руската освободителна армия в България. Тук се оженва за гъркинята Евангелия и не се връща в Русия. Раждат им се пет деца, едното от които е Теофана, бабата на днешната принцеса. Фани, както всички я наричат, обаче не е кръстена на нея, а на светицата Теофана, покровителка на Кострома.

За голямата си дарителска дейност за празника на града на 22 март Теофана фон Саксен получи наградата “Велико Търново”.

– Теофана, как приехте наградата “Велико Търново”?
– Тази престижна награда ме изненада и трогна и съм много щастлива, че тя дойде от родния град на баща ми – Петър Аладжов. Преди години той бе удостоен със званието “Почетен гражданин на В. Търново” заради неговите дарения от колекция на ценни монети и двата печата на Васил Левски на Историческия музей. Той помогна и за построяване на паметника на Стефан Стамболов. Предполагам, че с наградата “Велико Търново” общината ме удостои за моите лични заслуги, след като преди години правехме това с баща ми. За мен дарителството има две страни – трябва да се поддържа връзка между дарителя и надарените. Иначе всичко ще замре. Само искам да припомня, че в последната година и половина аз съм дарила на великотърновската болница 5 тира по 40 т с медицинско оборудване и консумативи.
Последните дарения включваха ценни болнични хидравлични легла, консумативи, спално бельо, матраци и др. Нямам опаковки и персонал, работя с двете си ръце и българския акъл.
– А имате ли фондация?
– Нямам и не работя с други фондации, аман от тези фондации и техните мадами, които си придават важности. Те карат скъпи коли за сметка на тези фондации, правят си офиси със секретарки, пътуват в чужбина, ходят по почивки, плащат хотели. Точно това не искам да правя. Аз съм фондацията – с моя личен телефон и адрес и с безплатната и доброволната дейност. Това е моята благотворителност, с труд и организация. Често и с лични средства за превоз, товарене и разтоварване, тъй като на болниците им е трудно да отделят средства за това.
– Кога за първи път се върнахте в България. Вие заминахте за Германия при баща си през 60-те години на миналия век. Страхувахте ли се да не ви арестуват?
– Дойдох в България малко преди промените през 1989 г., защото бях много любопитна да разбера какво се е променило през това време в родината. Пристигнах като преводачка на официална делегация на германския стопански министър. Не исках хонорар за превода. Макар да бях защитена като член на държавна чуждестранна делегация, признавам, че се страхувах да не ме арестуват заради баща ми. Като опитен икономист след 9 септември 1944 г. той беше изпратен в Германия от българското правителство, за да развива българо-германските търговски отношения. Срокът на паспорта му изтече, но после не бе подновен. Тогава той се разболя, не можа да се върне и остана в Германия. Заради това аз, брат ми и майка ми бяхме изселени от София и семейството ни доста изстрада заради това. След много усилия заминахме за Германия.
Втория път дойдох в България малко след 1989 г., когато президентът Жельо Желев покани баща ми като съветник по икономическите въпроси. Бяхме настанени в резиденция “Бояна”, която аз като дете съм гледала само извън оградата, там не можеше пиле да прехвръкне. А сега бяхме вътре като гости в голям апартамент от 600 кв. м и ми беше много интересно как изглежда комунизмът отвътре.
– И как изглеждаше?
– Комунизмът изглеждаше твърде капиталистически – голямо разточителство на площи и средства.
– А забелязахте ли промени от онова време, когато напуснахте България?
– Първото нещо, което ме впечатли още при първото идване, беше, че ги нямаше тези момичета милиционерки на кръстовищата, които махаха с една палка и сякаш играеха балет. Тогава чух за първи път думата светофар, но съм я запомнила като светлофар, тъй като, когато бях дете, светофари нямаше по улиците.
Тогава се сблъсках и с други нови думи. Например, като бях дете думата безхаберие я нямаше. По онова време казвахме и клозет, а после чувах тоалетна. Впрочем по моето детско време нямаше и тоалетна хартия, използваха се вестници и се окачваха на ръждив пирон. Имаше една леля Дора, която живееше в Мюнхен близо до нас. Тя все ми казваше: “Фани, като се ожениш един ден, не ходи с мъжа си в България, че като види на първия клозет ръждивата тел с вестниците, ще го загубиш”.
Разбира се, сега вече е съвсем различно и преди десетина години аз се омъжих отново за аристократа граф Ханс Хенрих фон Катте, и то във В. Търново. В катедралния храм на града ни венча владиката Григорий и беше незабравим момент. Съпругът ми беше покръстен в православието и прие името Петър. Тогава присъства и баща ми, който почина по-късно.
– Макар животът в България да е различен от този в детските ви години, кое все пак ви мотивира да започнете тази неуморна благотворителна дейност?
– Когато се върнах в България първия път, някой ми каза, че в социалните домове децата били облечени с парцали и нямали храна и аз се ужасих. Аз съм пораснала в Германия и получавахме “Работническо дело” и “Стършел”. В тях пишеше, че в България всичко е наред и е прекрасно. Когато разбрах, че това не е така, че има бедност и мизерия в детските домове, това ме потресе. Тогава се втурнахме към организация с баща ми и изпратихме един вагон със сухо мляко за сираците. Дарението обаче се загуби. Пазя цялата документация по изпращането, но вагонът така и не се намери. Тогава се зарекох никога да не изпращам дарения чрез чужди хора. Сега правя това само лично. С моите две ръце товаря и разтоварвам, ако ми трябва помощ, взимам работници на час, но не се доверявам на никакви посредници. Аз се интересувам на кого какво му трябва и го доставям. Затова често се шегувам, като казвам, че с дясната ръка печеля, а с лявата го раздавам. Когато непрекъснато даряваш, имаш чувството, че си най-богатият човек в света.
Все пак аз имам бизнес и в България се занимавам с предприемачество. Наскоро построих два жилищни блока във В. Търново напук на кризата. Имам още планове и за други проекти. Моят мъж, който сега е в Германия, много харесва града и през май ще дойде отново.
В Германия аз също работя, с граф Фон Катте имаме агенция за недвижими имоти, строежи и управление на сгради. Напоследък след последните дарения в България получих имейли със съвети как да си харча парите. В никакъв случай аз не съм една принцеса без акъл, която да пилее средства. И нямам нужда от подобни съвети.
– А как намирате тези солидни и скъпи дарения, които включват основно медицинска апаратура и оборудване? 
– Участвам в големи благотворителни инициативи в Германия и самата аз съм патрон на най-големия немски Кардиологичен институт в Берлин. Когато някоя болница си сменя оборудването с по-ново, аз го прибирам в моя склад и чакам удобен момент да го изпратя на друга болница в България. Досега съм доставила медицински дарения на 53 големи лечебни заведения в страната. В момента съм подготвила оборудване за два тира с болнични легла и чакам някоя българска болница да заяви, че ги желае.
В Германия преди много години аз се омъжих за принц Рюдигер фон Саксен от кралската династия на Саксония, съществувала като такава до края на Първата световна война. И макар вече да няма кралство, запазих титлата си на принцеса. Там тези благороднически титли са гаранция за доверие. Може би затова германските болници ми дават старото си медицинско оборудване, което обаче никак не е старо, апаратурата работи безотказно, а леглата са добре дошли за българските болници.
– Теофана, когато с вас се срещнахме за първи път преди доста години, вие споделихте, че в Западна Европа хората не знаят почти нищо за България. От тогава мина доста време, пък и страната ни заедно с Германия членува в Европейския съюз. Днес германците знаят ли повече за България?
– Сега на Запад се чува малко повече за България. Имаше една медийна вълна относно страната ни, когато цар Симеон стана министър-председател. И веднага бе потърсена историческата връзка на неговия произход с Германия. Но искам да ви кажа, че цар Симеон също беше имигрант като моето семейство и той ни е посещавал в Германия, нас – българите, за разлика от българските правителства, които не се интересуваха за българите в чужбина. Единствената, която се сети за нас в ония години, беше Людмила Живкова. Тя започна да създава нови контакти с българите в чужбина. Тази умна жена беше проумяла, че заможните българи там могат да бъдат много полезни за родината, като инвестират тук. Когато преди 34 г. аз построих първата българска църква в германския град Мюнхен, тя ми изпрати български свещеник да я освети и обслужва. Имахме и покана да се върнем да живеем в България, но ние си имахме нашите изисквания. Сега ми е болно, че за България и сега се говори като за най-бедната страна в Европа.
– А как намирате българската имиграция днес в Германия?
– Известно време си помагах с българки в домакинството, но много се измъчих. Те са много еманципирани и не са свикнали да прислугват на друг човек. Все разправят, че имали висше образование, а аз им говоря, че на мен ми трябва жена, която да готви, чисти и пере вкъщи. Обещават ми това в България, но като дойдат в моя дом, се оказва, че не са баш за тази работа. Не изпълняват нареждания, искат сами да си определят работното време, оставят днешната работа за утре.
От друга страна, пък тази еманципация на българката много ме радва, за разлика от турската жена. В Германия има 53 заклани туркини от семейството, тъй като са си позволили да се гримират, да не носят забрадките или да се забавляват с приятели. И това става не в Турция, а в една европейска държава.
Да, българката вече не става за слугиня, тя има много добро образование и е прекрасен лекар, учител, инженер, архитект.
– Вие избрахте търновски скулптор, който да направи паметна плоча на герой от фамилията на съпруга ви граф Фон Катте, която да бъде окачена в центъра на Берлин. Защо се спряхте на български художник?
– Паметната плоча ще бъде окачена на известния площад “Жандармен марк” в Берлин. Това е историческото място, където се е случила твърде драматична история с предците на моя съпруг. През 1730 г. неговият прапрадядо лейтенант Ханс Херман фон Катте, на когото той носи името, е бил личен приятел на младия принц Фридрих, по-късно Фридрих Велики, крал на Прусия. Бащата на Фридрих, тогава крал, е бил много строг и романтичният принц, страстен музикант, поет и композитор, решава да избяга от тиранията при дядо си, краля на Англия, и споделя това със своя приятел Ханс. Решават и двамата да заминат. Но опитът е бил разкрит и монархът хвърлил в тъмница Фридрих и Ханс. Принцът бил помилван, но приятелят му бил обезглавен. На ешафода Ханс извикал: “Умирам с радост за вас, принце мой”. Именно заради това вярно приятелство аз направих тази почетна плоча. Автор е Николай Димитров. Момчето е много талантливо и напълно оправда моя избор.
– След като твърдите, че с даренията се чувствате като най-богатият човек в света, липсва ли ви нещо?
– Българската лютеница, която направо обожавам, но тя не може да се намери в чужбина. Затова обичам да казвам, че един живот без лютеница е възможен, но е напълно безсмислен.
Вася ТЕРЗИЕВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ