В своята многовековна история Търново неведнъж е ставало обект на опустошителни пожари. Най-ранният от тях, за който има запазени сведения, е от далечната 1680 г. Тогава на 20 март избухва пожар в махалата “Кая баш”, който продължава цели 6 дни и изпепелява всички къщи. Частично невредима останала само къщата на някой си Ибрахим ага, тъй като долният ѝ етаж бил изграден от камък.
Доста повече сведения за огнени стихии имаме от XIX век, когато вече е имало и печатни издания, в които се е съобщавало за подобни трагедии. През 1818 г. на Велики четвъртък през Страстната седмица пожар изпепелява целия квартал “Баждарлък”. 27 години по-късно, на 28 май избухва нова огнена стихия. И тъй като на следващата година султанът минава през Търново, българите са изкарани и мобилизирани да разчистят отломките и пепелищата. А за да бъдат скрити грозно зеещите руини от двете страни на улицата, са наредени дъски. Едва султанът си тръгва от Търново и се разразява нов пожар, който тръгва от искра от ковашки дюкян. Пламъците бързо обхващат съседните дървени постройка и стигат чак до къщата, която в онези години се е използвала като турски конак.
Следващият опустошителен пожар в старата столица е от 4 юли 1847 г. и при него, според запазените сведения, са изгорели двете български училища и още около 600 къщи и други обществени сгради. Тогава за първи път се съобщава и за някаква “беглишка тулумба” от съседната Оряховица, която участвала в гасенето на огъня. Този пожар е увековечен и от поета Петко Славейков в стихове. От тях става ясно, че огънят е обхванал Варош махала и дюкяните и е стигнал чак до църквата “Св. Никола”. Стихията бушувала през цялата нощ и затихнала на сутринта. В пламъците загинали и хора, сред които имало и невръстни деца. Според запазените данни, само в този пожар са били изпепелени 600, къщи, 400 дюкяна, 7 хана и 1 джамия. Последният голям пожар от средата на 19-ти век е от 5 юли 1849 г. В него наред с къщите и дюкяните било унищожено и българското училище до църквата “Св. Никола” на Варуша. След него пожарите затихват за един период от около 30 години.
Ето какво е написал историкът Никола Владикин за пожарите от средата на 19-ти век:
“Дали при тия стихийни пожари всички са били обхванати от ужас и грижи да се спасява покъщнината им, или е имало и някой незнаен Нерон, който да наблюдава и да съзерцава огнените стихии, които са бушували по хълмовете на Търново, да следи как рояци искри са танцували в кълбестия дим, как падащи главни са съскали като разгневени змии и как в огледалото на Янтра е клокочел пъкъл.”
В средата на 19-ти век проблемът с гасенето на пожарите в старо Търново е много тежък. Още от 30-те години в града се сформират тулумбаджийски доброволчески команди или тайфи, които са всъщност прототипите на днешните противопожарни команди. Това са десетина човека, разполагащи с една или две конски каруци, върху които са закрепени големи съдове, най-често каци и бурета с вода, както и стълби, брадви и др.
Когато някъде станел пожар, тулумбаджиите се отправяли да гасят, като сигнализирали с тръба за минаването си на гражданите. Трябва да се отбележи обаче, че тулумбаджиите далеч не действали на ползу роду. Трудът им се заплащал и преди да тръгнат да гасят те сключвали споразумение с хората, чийто къщи горят колко ще им платят, за да угасят имота им. Така понякога се случвало докато се пазарят огънят да си гори и да унищожи всичко. И когато накрая тулумбаджиите сключели споразумението, нямало какво да гасят, защото всичко вече било изгоряло.
Проблемът с пожарите в старо Търново продължава и след Освобождението. Съобщава се за един пожар през юни 1879 г., като при него изгарят 30 къщи и 40 дюкяна. След него е взето решение от страна на градската управа да се предприемат някакви сериозни мерки за поставяне на противопожарното дело на професионална основа. Създадена е общинска тулумба, чийто членове получавали заплата за труда си. Това обаче не решава проблема.
Чак през 1888 г. е основана първата професионална пожарна команда, която е разполагала с 16 огнеборци и 1 командир. Оборудването на командата включвало 4 действащи и още 3 бракувани помпи, 10 бурета за вода, 10 коня, 20 брадви, 10 канджи, 10 спасителни въжета, 3 дървени и 1 въжена стълба. Цялото оборудване е купено само с общински средства. За нуждите на общинската пожарна е отпусната и отделна сграда на ул. “Караминков” №19, където днес се намира Дирекция ”Местни данъци и такси” към Община Велико Търново.
Интересна за съвременниците е изградената до сградата на пожарната наблюдателна кула. Тя служела както да наблюдават от върха ѝ целия град, така и за учебни и тренировъчни цели. В продължение на 36 години Търново е разполагало с една пожарна команда. Чак през 1924 г. е създадена и втора такава. Тя е настанена в сграда до стария турски конак, където днес се намира музеят “Възраждане и Учредително събрание”. По това време там се е намирала търновската община, а пожарникарите се помещавали в бившата конюшня.
В онези години в началото на ХХ век съставът на двете противопожарни команди е бил силно редуциран. Едната е включвала 5, а другата 4 огнеборци. Двете команди са имали общо 11 коня и 2 каруци. През тези години е измислено и едно нововъведение. Близо до сградите на двете команди е имало и по една камбанария. Там денонощно стоял по един пожарникар, който давал двучасови дежурства. В случай, че забележел отнякъде гъст дим, той незабавно почвал да удря камбаната като по този начин сигнализирал както на своите колеги, така и на градското население. По време на страшното земетресение през 1913 г. сградата на новата пожарна близо до сградата на Общината била разрушена до основи.
При получаване на сигнал за пожар в някоя част на града огнеборците се движели в точно определен ред. Най-отпред вървял командирът на кон, след него обоза, помпите и накрая каруците с бъчонките с вода.
Любопитното е, че когато нямало пожари огнеборците не били оставяни да бездействат. Те били използвани за косене на трева, при жътва и за почистване на градските площи. А по време на погребение пожарникар водел конете с катафалката. По време на избори те били използвани и за опазване на обществения ред и за внушаване на респект сред някои от по-буйните и готови за скандали избиратели.
Тъй като градът бързо се разраства, броят на жилищните и обществените сгради също се увеличава, двете пожарни команди стават недостатъчни. Тогава градската управа взема решение за създаване и на едно доброволческо формирование, което да бъде в помощ на щатните огнеборци.
През 1934 г. настъпват промени и противопожарното дело става държавно. Създадени са 28 областни и 604 районни противопожарни служби, подчинени на Министерството на вътрешните работи и народното здраве. През 1935 г. търновската пожарна получава и първия си автомобил внос от Унгария. След 1944 г. пожарната остава в състава на МВР, където е и досега.
Иван ГЕОРГИЕВ
19858
