Писмо от един благодарен син до хората,
които се грижат за болната му майка
Животът толкова често ни предлага изпитания, че се питаме дали това не са някакви знаци на съдбата, дали просто това сме заслужили, или е чиста случайност, което ни се случва. Но на доброто трябва да се отвръща с добро и да се поощрява, където и да го срещнем.
Преди да напиша този текст, си мислех дали мога да кажа само с няколко думи всичко, което напира в душата ми и иска да излезе на бял свят, и си казах: “Да, но хората няма да знаят. Няма да чуят за труда на един екип, за всеотдайността на добрите хора, на човеците – с главно “Ч”, които работят и полагат грижи за най-близките ни в залеза на житейския им път.
Става въпрос за колектива на дома за стари хора с деменция в село Овча могила – на 80 км от В.Търново и на 35 км от Свищов. Абревиатурата е с много букви-ЦНСТПЛД и за много хора не означава нищо, но за мен и близките ми е от огромно значение. Иначе казано: “Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция”.
Знам добре и разбирам трудностите на всички, които са се сблъсквали с този проблем. За съжаление съвременното общество и начинът ни на живот не позволяват ние сами да се грижим за най-близките си до края им, колкото и да го искаме.
Живеехме в Свищов, където оставихме да живее и нашата майка и баба, а ние заради препитанието си се преместихме в Севлиево, а по-късно се установихме във Велико Търново.
Всичко беше толкова хубаво. В почивните дни гостувахме в родната къща. Посрещаше ни и ни изпращаше с любов нашата майчица, въпреки 85-те си години. Приготвяше ни любимите ястия, които ще помним винаги…
Докато тиквената баница се оказа със сол… Камината зачервяваше кюнците, а вратите стояха отворени, снегът навяваше, а ние я намирахме свита до печката… Пускаше газта на котлона и тогава тръгваше да търси кибрит, който не помнеше къде стои… Стана страшно и опасно – най-вече за нея. Не знаехме какво да правим… Налагаше се все по-често да отсъствам от работа, а не можех да очаквам постоянно да ми се влиза в положението. Дори напуснах. Цяла година бях безработен, защото изненадите от нейна страна следваха една след друга…
Много критики и обвинения получихме ние от най-близкото ѝ обкръжение – от роднини и други близки… “Как в дом? Какви деца сте вие,че не се грижите за майка си? Тя ви е отгледала, пък вие я изоставяте?… Много хора ще ме разберат. Много други-не…
Диагнозата – “Съдова деменция” не позволяваше да бъде настанена в друг дом за стари хора. Налагаше се да търсим спешно решение, защото тя имаше нужда от грижа 24 часа в денонощието. И сякаш като по чудо – се оказа, че ще разкриват дом за хора с деменция в с.Овча могила. Зарадвахме се, но и се притеснявахме. Не знаехме къде ще попадне тази, която ни е отгледала. Ще се грижат ли добре за нея? Как ще се чувства там? Няма ли да ни обвинява и тя, че не си е в къщата, в редките моменти, когато съзнанието и се пробуди?…
Вече трета година нашата майка и баба е там. През януари навърши 90 години. И знаете ли – щастлива е? Казва, че това е “у дома”, че ѝ е хубаво там – с “другите деца”…
Харесва ѝ. Когато я посещаваме и дойде на себе си казва: “Добри са тука хората. Не ми се карат. Уважават ме. Понякога се шегуваме…”
Добри, земни и грижовни хора работят там. Хора – със собствени проблеми и грижи, борещи се като всички ни за насъщния. Но явно имат добро възпитание, усет, подход и най-вече – уважение към тези мили и безпомощни хора с детско мислене.
Да се грижиш за човек с такова заболяване е изключително предизвикателство. Тази ужасна болест оставя тялото на човек жизнено и енергично, но отнема друга важна част от него – спомените, паметта, способността да разсъждава логично… дори да разпознава близките си. За съжаление гледката невинаги е лицеприятна и не всеки е способен да се справи с нея. А тези хора го правят. “На нас това ни е работата” – казват. Полагат ежедневни усилия и го правят с топло отношение, което забелязваме винаги, когато посетим любимата ни майка и баба.
Начален учител съм. Работата ми е да уча, да възпитавам децата и да им създавам полезни навици. Родителите са ми поверили най-милото – децата си, и очакват да се грижа за тях, както те самите го правят.
Ние сме направили същото – поверили сме най-близкия си роднина в ръцете на екипа на дома в с. Овча могила и с всяко посещение се убеждаваме, че сме постъпили правилно. Затова мисля, че в този смисъл имам право да ги наричам и “колеги”, и “роднини” . Те дават на мен и семейството ми нужното спокойствие и ни вдъхновяват с труда и себераздаването си, за да можем и ние да си вършим добре работата.
Там няма незначителни хора и дейности. Трудът на всички е важен.
Същите тези хора с най-обикновени изрази дават истинския и необикновен смисъл не само на труда си, но и на целия човешки живот:
“Тези хора са работили, когато трябва” – казват те за старите хора, които са им поверени. “Я виж какви хубави и добри деца са отгледали и възпитали! Сега е наш ред да се погрижим за тях!”
А не е ли в това смисълът на цялото ни съществуване – да дадем каквото можем на света, преди да си отидем ?!
На всички работещи в този дом – без изключение! На Директора, на социалните работници, на медицинския екип, на санитарите, на охраната…
С повече хора като Вас, светът би бил по-добро място за живеене!
Благодарни сме, че Ви има!
Огромно “Благодаря” и поклон за търпението и труда ви!
